Да гледаш с едното око, ама, цял живот
Интервю на Мариана ЯНЕВА
Снимки Личен архив
януари, 2010 г.
Визитка
Най-добрата визитка за един фотограф са неговите снимки. Можете да видите „визитките“ на фотографа Димитър Владимиров на адрес www.belightstudio.com. Пак там можете да прочетете и стандартната информация, че Димитър Владимиров се е обучавал за фотограф в НАТФИЗ, във факултет по екранни изкуства, специалност художествена и приложна фотография, в курса на проф. Румен Георгиев. През 2008 г. заедно с фотографа Владимир Кадънков създават BeLight фотографско студио…
Фотографът е по-голям егоист от всички други, посветени на изкуството; във всеки човек има нещо интересно за снимане; на снимка грозната жена може да мине отвъд границата на грозотата; не е важно какво е видял фотографът, а какво виждат другите на снимките му; добрите снимки не се правят само с гледане, а и с усет – живото доказателство за това е един сляп японски фотограф, който снима великолепно… Тези и други неща за душата научих от разговора си с фотографа Димитър Владимиров, който с няколко изречения разби представата ми, че човекът зад обектива снима аурата на нещата: „Фотографът не се занимава с аури. Няма време за това. Той просто се опитва да улови момент, невидим за очите на другите. Понякога се получава, понякога – не толкова добре.“
– Какво е твоето определение за фотография – онова, което не можем да прочетем в учебниците?
– Тя е егоизъм. Един вид желание за притежание на действителността. Фотографът иска да има този или онзи образ за себе си…
Да, никога не ми беше хрумвало. Фотографът е ловец на образи. Той ги събира като трофеи и се хвали с тях: „Тази снимка е моя.“ Но все ми се струва, че фотографията е нещо повече от обикновен егоизъм.
– Няма ли и още…
– Фотографията е най-необективното изкуство. Снимането е все едно да гледаш с едното око, ама, цял живот.
Чак сега разбирам какво искаме да кажем, когато се вайкаме: „Леле, колко грозно съм излязъл!“ Човек вижда, че не прилича на онова, което е на снимката. И никога не може да прилича. Просто в някакъв момент свиква да се гледа на снимки и си казва: „А, сега съм излязъл хубаво.“
– Кой ти е любимият фотограф?
– Много са. Но има две имена, емблеми в жанрово отношение… Единият е Анри Картие-Бресон, който с телеметрична камера снима по улиците хората в неочаквани ситуации. Без подготовка и без хората да знаят. Той е ловец на мигове. Другият – Хелмут Нютон – е точно противоположното на Бресон – той показва другото лице на фотографията.
– Теб кой те научи да снимаш?
– Във ВИТИЗ – професор Румен Георгиев, който е оператор по образование и първият професор по фотография в България. Той почина.
– Ти самият си водил курсове по фотография… Не е ли трудно да се преподава фотография?
– В началото, когато обясняваш как се работи с фотоапарата, е лесно. По-трудно е да се изправиш пред десет души и като преподавател да определиш кой от тях накъде да тръгне – по стъпките на Картие-Бресон ли, или пък на Хелмут Нютон. На един му приляга повече да търси екшъна, да е обут в маратонки и от панталоните му да висят карабини – онези приспособления, които използват алпинистите… В неговите ръце фотоапаратът прилича на оръжие. Друг пък би правил по-добри снимки в студио…
– Какво те отведе теб лично при фотографията?
– Снимките на дядо ми Владимир, който беше фотограф. Той е починал, когато аз съм бил на невръстните четири годинки. Много ме е снимал обаче. В съзнателната си възраст го опознах чрез тези снимки.
– И какъв можеш да кажеш, че е той, когато разглеждаш снимките му?
– Фотограф. А да бъдеш фотограф по негово време, е било доста трудно.
– Е, да, сега има дигитални фотоапарати…
– За мен рисунъкът на изображенията, създадени с филм, носи нещо повече от дигиталните. Но човек, който е започнал да снима, откакто има дигитална фотография, не таи никаква носталгия към старите снимки. Предимството на дигиталната фотография е пък, че дава повече свобода.
– С това ли си обясняваш големия интерес напоследък към фотографията? Под път и над път хората започнаха да я превръщат в свое хоби.
– Днес фотографията наистина стана много лесна. Нужно е едва ли не да имаш само желание, за да направиш една снимка. Но „не е лесно да се снима лесно“, казваше моят професор. Така че нищо че е толкова лесно – малцина са хората, които успяват да направят снимката, която искат да направят. Защото, въпреки че е моментно изкуство, фотографията изисква да є посветиш много време, много от своето време. Не вярвам, че някой може да направи хубава снимка случайно. Дори и да не си учил фотография, за да направиш хубава снимка, задължително трябва да имаш житейски опит, нещо зад гърба си.
– А ти разбираш ли веднага, след като си натиснал бутона за „щрак“, дали си направил хубава снимка?
– Не. Понякога се усеща дали снимката се е получила, но не и ако си в студио и снимаш модели. Когато снимам предмет, тогава знам какво търся и ми е по-лесно да определя дали съм направил хубава снимка. Предметът не е суетен – както го представиш, така… Една кибритена кутия мога да я направя да изглежда като локомотив. В основата си фотографията е сюрреализъм. Нереална реалност. Абсурдна реалност. Снимката на футболна топка до чадър например е абсурдна.
– Предметите по-лесно ли се снимат от хората?
– С хората можеш да комуникираш, с предметите – не. Но това, че можеш да комуникираш с човека, не означава, че можеш да го контролираш. Разговорът не е едностранен, а двустранен, понеже и другият човек може да говори. И затова е по-трудно да се снимат хора. Думите по-скоро пречат на фотографията. Макар че има моменти, когато є помагат.
– Виждала съм те, когато снимаш, ти си по-скоро мълчалив…
– Е, понякога и мълчанието пречи. Зависи от модела – дали той има нужда да му говориш. Познавам обаче фотографи, които толкова много говорят, че пречат. Все пак за мен фотографията е мълчаливо средство за изразяване. Тя е тишина.
– Връзката между кино и фотография…
– Заснемането на фотосесия прилича малко на правенето на филм. Общото между тях е сценарият. Но дотук с приликите. Много рядко може да се случи да си пуснеш филм без звук и да го разбереш…
– А филмите на Чарли Чаплин?
– При него е така поради една-единствена причина – трябвало е, по-скоро налагало се е, да прави филмите без звук. Не е имал друг шанс. Но и немите филми не си приличат с фотографията. Киното е времево изкуство. Там няма момент… На екрана зрителят вижда как човек разлива чаша с вода, но не може да види моментите на това разливане. В киното има време, а не момент. Киното разказва буквално, а фотографията – по-символично. Дори и в документалното кино, което е твърде близо до действителността, няма момент, пак има разказ. Във фотографията също има разказ, но този разказ води до един-единствен кадър – този човек се усмихна, този човек си обу панталоните и така изглежда, след като ги обу…
– Оптимист ли си? Първо грозното или първо хубавото виждаш от действителността, когато снимаш?
– Мисля, че съм оптимист, но също така мисля, че песимисти в живота няма. Те са в лудниците. Фактът, че човек си купува нови обувки, вече означава, че той е оптимист. А иначе няма грозно. Чешкият фотограф Ян Саудек например снима голи дебели жени, показва ги максимално такива, каквито са те в действителност, не ги разхубавява. Но на снимките му тези жени минават отвъд грозотата. Последното нещо, което виждаш в тях, е, че са грозни. Всеки човек е интересен с нещо за снимане. Въпросът е другите какво ще видят в снимката.
Оглеждам се в ресторанта, в който сме седнали, и виждам до нас саксия с поувехнало голямо цвете.
– Това цвете например как ти се струва? Как би го снимал?
– Когато снимам увехнало цвете, колкото и да се въртя около него, то ще си остане увехнало. Ако го снимам буквално, без да се намесвам, и покажа след това снимката на десет души, на един цветето ще му се стори тъжно, на друг – грозно, на трети – красиво, четвърти ще си каже „Есен е, затова е пожълтяло“, пети пък: „Абе, няма ли кой да го полее това цвете?!“
– Ти май не обичаш да се намесваш много-много, когато снимаш?
– Предпочитам да снимам буквално, да.
– Е, не ти ли се иска да те смятат за модерен фотограф?
– Човек не бива да се стреми да е модерен. Защото, дори да не иска да е модерен, той пак си е модерен, след като е част от обществото. А едно общество днес винаги е модерно. Аз днес съм по-модерен от онзи, който е снимал преди мен.
– Какво ти е най-трудно да снимаш?
– Цветя. Много са… бъбриви. Като ги гледам, си казвам: „Тази извивка трябва да уловя, не, не – онова листенце… А, не, трябва цялото да го снимам…“ Побърквам се.
– С какво би се занимавал, ако, не дай си боже, ослепееш?
– Има един японски фотограф, който е сляп. Което доказва, че фотографията е усет. Тя е присъствие, което съумява да регистрира други присъствия. Не ти ли се е случвало да влезеш в някаква стая и веднага да усетиш, че въздухът трепери, че има нещо в тази стая…
– Не, но ми се е случвало да улавям нечие присъствие, без да се обръщам.
– Ето в такъв момент си заслужава да се обърнеш назад и да снимаш. Може дори да снимаш със затворени очи. Важното е да насочиш фотоапарата в посоката, където нещо става. Така стават добрите снимки.
– В крайна сметка фотографът трябва…
– …Да знае какво означават нещата, тоест да има специфично светоусещане.
– Светът зад обектива какъв е според теб? Кажи го с една дума обаче.
– Прост.