Зафер Галибов:
„Фотографията ми е любовница“
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимки Личен архив
януари, 2010 г.
Преди много години инженер Зафер Галибов изоставя сериозната си професия на дипломиран специалист и се посвещава на фотографията. Автор е на много самостоятелни фотоизложби у нас и в чужбина. (На 14 януари 2010 г. предстои откриване на негова фотоизложба в кметството на Тел Авив. Работното є заглавие е „Лица и събития по дългата улица между София и Тел Авив“ и е посветена на 100-годишнината от създаването на Тел Авив.) Интересите му във фотографията са насочени и към сценичната фотография, джаза, танца, театъра, голото тяло, пейзажа, фоторепортажа.
Дълго време се е занимавал с журналистическа фотография, но днес работи в Института по математика и информатика на БАН, в секция „Информационните технологии в помощ но хуманитарните науки“. Преподава пресфотография във факултета по журналистика към СУ.
Казва, че фотографията не му е професия. Нарича я своя любовница, която го вдъхновява да вижда.
– В твоята професия кои са по-добри?
– А коя е моята професия?
– Фотографията?!
– А, фотографията – тя ми е любовница. Събужда сетивата ми. Снимките са част от изказа ми. Всичко, свързано с мен, е свързано с фотографията.
– Тя изкуство ли е?
– Да, от много отдавна. Когато през 1839 г. Доминик-Франсоа Араго обявява във Френската академия на науките откритието фотография (или светлопис), един от най-известните художници – Дьолакроа, скача и се провиква: „От днес живописта е мъртва.“ Но това не се случва. От тогава досега сме свидетели на много преплитания, метаморфози и заимствания между тези два изобразителни способа. Фотографът може да внуши многократно своите вълнения на неограничен брой зрители. Това е критерий за изкуство.
– Кои снимки са хубави?
– Непринудените, направените без предварителна подготовка.
– Различно ли виждат действителността мъжете и жените?
– Определено да. Женският поглед е по-бърз, по-емоционален, по-жизнеизригващ. Мъжкият – по-аналитичен, по-критичен и по-самокритичен.
– Работил си в различни редакции…
– За съжаление у нас фотографите са все още кукли на конци в редакциите. Талантливи фотографи често се управляват от некадърни редактори, които пренебрегват гениални фотографски идеи и не „пускат“ изискани и знаменити снимки.
Страст
– Работил си навремето в модното списание „Лада“. Фешън фотографията не убива ли истинската фотография?
– И да, и не. Фешън фотографията е родила големи имена. Така както един моделиер реализира мечтите си в направения от него модел, така един фотограф пресъздава мечтите на моделиера. Аз наричам тази фотография постановъчна, което означава, че част от параметрите є, част от очакванията за нея са зададени предварително. Но за разлика от сценичната фотография, която също има зададена постановка, осветление, мизансцен, при фешън фотографията има свобода. Можеш да влезеш в съблекалнята, да хванеш модела на улицата, да го притесниш в негов интимен момент, да го снимаш по време на дефилета… За мен това е невероятно преживяване.
– Каква е разликата между правенето на фотография и преподаването?
– Няма разлика. Човек винаги когато прави фотография, се учи. А когато преподава, се учи два пъти. Много са интересни младите хора, защото те влизат във фотографията с идеи, с желания, които искат бързо да сбъднат. Така, без да искат, понякога разчупват познатите пътища.
– Каква е разликата между обектива на стария професионален фотоапарат и на дигиталната камера?
– Почти няма разлика. Просто цифровите апарати са автоматизирани. Варио обективи се движат не ръчно, както е при аналоговите апарати, а автоматично. Новите цифрови камери имат почти неограничен ресурс. С тях практически фотографът може да експериментира безкрайно много, нарушавайки правилата (когато те вече са научени обаче!), в търсене на нюанса, линията или точката… Най-модерните камери имат и опция да снимат и черно-бяло. А също и да снимат в тон сепия, т. нар. класик фотография.
Продавач на свирки
– Ретрото модерно ли е във фотографията?
– Ретрото е част от възможностите на фотографията да се превъплъщава. То е един от изказите във фотографския език. Така както фотореализмът е един от изказите на живописта. Зависи какво искаш да направиш. Има цял стил във фотографията, наречен садо-мазо ретро фотография – телата трябва да изглеждат деформирани, и то съвсем непредубедено. Това е една друга модерност.
– Човекът зад камерата винаги ли очаква възторг?
– Не всички. Аз очаквам отношение от определен кръг хора, които ме ценят и познават. Но когато излагам мои фотографии на публично място, това вече не е задължително.
– С какво те привлича черно-бялата фотография?
– Не ме привлича само черно-бялата фотография. Тя е една част от изказа, който търся – да създаваш движение и конфликти с подчертани сенки.
– Какво обичаш да снимаш?
– Всичко. Няма нещо, което да ми е чуждо във фотографията. Аз търся, аз знам какво би могло да се случи. Когато нещата става случайно, те не стават случайно. Аз съм подготвен. Тоест това, което би се случило за някой случайно, за мен изобщо не е случайно. Става за изключително малка част от времето, но аз го виждам и знам, че другите просто на са го видели. То е като светкавичка – за миг, и никога повече не се повтаря. В такива моменти съм истински щастлив. Аз съм направил нещо, което се е случило само за мене, аз съм си го заслужил. И трябва да го приема и да го покажа.
Хоро
– Помниш ли първите си снимки?
– Като малък, през 1960 г., бях на гости на баба си в Израел. Оттогава са първите ми снимки. Снимал съм Бен Гурион и Ицхак Рабин. Оттогава, вече 50 години, магията в прозрачното да се появи образ е навлязла в кръвта ми.
– Ако някой те попита какъв фотоапарат да си купи, какво ще го посъветваш?
– (Смее се.) Такъв въпрос са ми задавали хора от поколението на твоите родители. Казват ми: „Да знаеш каква „Смяна“ имахме едно време, какви снимки сме правили…“ И аз им казвам: „Да, най хубавият апарат е апаратът на вашата младост. Такъв апарат си купете.“ Марката няма значение.