Голямото фоточетене
Интервю на Мирослава ИВАНОВА
Снимки Личен архив
май, 2012 г.

Ако сте от онези, за които четенето е изтощителен маратон, добре е да знаете, че има хора, за които то е спринтова дисциплина. Наричат се фоторийдъри и заковават хронометрите на прочетена книга в час. Реших да направя интервю с един от тях, но само за да го… разоблича. Бях сигурна, че е от онези млади хора, които просто ги мързи да четат. Около 5 минути след началото на разговора ни вече се бях засрамила от предварителните си намерения и се бях изчервила – и със съзнанието, и с подсъзнанието си, и с лявата, и с дясната половина на мозъка си.
Събеседникът ми е завършил семестриално ФМИ (Факултет по математика и информатика) на Софийския университет, а преди това – 31-ва езикова гимназия за чужди езици и мениджмънт в София. Прапрапраплеменник е на първия български екзарх Антим I и е правнук на един от учениците на Дънов. Той е само на 24 години, а аз само си мислех, че съм чела много. Представям ви Димитър КАРАМАНЧЕВ.

– Какво е важно да знаят хората за теб?
– Аз съм предприемач, много запален на тема стартиране на бизнес. Основател съм на най-големия клуб по предприемачество в България Start It Smart, който подкрепя много хора в започването на бизнес. Идеята е да се получи „Мечо Пух предприемачество“ – тоест колкото повече хора стартират бизнес, толкова повече бизнес ще има за всички. Стремим се да стартираме бизнеси, които хем генерират печалба, хем са социално отговорни.
– Извинявай, но не си ли твърде млад за подобна дейност?
– Още когато бях във втори курс в университета, заедно с мои състуденти вече бяхме предприемачи, без да знаем. Шест месеца продавахме една мобилна апликация, докато не попаднахме на конференция, организирана от Start Up Foundation. Тогава много ме вдъхнови лекцията на Ники Горчилов за предприемачеството. Той говори за това, че предприемачеството е философия, начин на мислене и начин за промяна на света, може би дори най-бързият. Оттам изхвърчах, затворих се вкъщи за десет дни и писах един бизнес план. Заедно с двама мои състуденти взехме, че победихме в едно състезание, спечелихме 20 хил. лева и тогава официално станахме предприемачи.
– Как се запали по фоточетенето?
– До 15-годишна възраст бях прочел 0 цели книги. На 15 години отидох да гледам „Властелинът на пръстените“ и се запалих по цялата приказност на вселената на Толкин! Тогава си купих книгата „Властелинът на пръстените“ – 1107 страници. Четох я година и три месеца. Беше ми много интересна. Почвах, спирах. От една страна, разбрах, че имам търпение толкова време да чета една книга, от друга страна, нещо не беше наред… Запалих се по четенето, но четях много бавно, успявах да прочета горе-долу по книга за месец. Преди година и половина попаднах на книгата за фоточетенето (180 страници). Отне ми 5–6 месеца да се науча сам – от книгата – да чета по този начин.
– Ти си преподавател по метачетене. Можеш ли да обясниш просто какво означава метачетене?
– Метачетенето е игра, която под формата на забавление ни учи как да преживяваме и прилагаме информацията, концепциите и идеите на дадена книга в живота си. Метачетенето е игра, базирана на книги. Фоточетенето е първата книга, която ние игровизираме, така да се каже. Игровизацията е една от най-бързо развиващите се тенденции в света. Фоточетенето пък е система, чрез която можете да прочетете една книга за 1–2 часа със 70–80% разбиране.
– Ако сега ти дам листчето с моите въпроси, за колко части от секундата ще го прочетеш?
– Неее. Материалът трябва да е голям. Да използваш фоточетене, ако материалът е на една-две страници, е все едно да палиш совалка, за да отидеш до магазина.
– Добре. В какво точно се изразява методът на фоточетенето?
– Използва се фотофокус – специфичен фокус с очите, прави се нещо като ментална фотография на цялото. Използва се дясната половина на мозъка, която отговаря за картинките, цветовете и динамиката. Сканирането и други техники за бързо четене използват предимно лявата половина на мозъка, която е аналитичната. Понякога използват и дясната, но скоростта е много по-бавна и информацията се обработва повече от съзнанието и по-малко от подсъзнанието. Фоточетенето е цялостна мисловна система, която използва и съзнанието, и подсъзнанието. Тя включва техника за най-бързото четене, което се случва със страница в секунда. Включва и сканиране, и още две техники за бързо четене.
– А при класическото четене само лявата половина на мозъка ли е ангажирана?
– Да. Само съзнанието и само лявата половина на мозъка. Разбира се, много хора в опита си да прочетат много книги, са си измислили всякакви техни си начини да четат по-бързо – четене по диагонал и пр. – с цел да включат и дясната половина. Това е търсене на динамика. Защото иначе какво?! Да четеш 20 минути само с лявата половина на мозъка е като да ходиш 20 минути само на един крак.
– Казваш, че разбирането при фоточетенето е 70–80%…
– Важно е, преди да започнем да фоточетем, да определим каква е нашата цел. След това с помощта на техниката фотофокус четем със страница в секунда книгата и сме в нещо като медитативно състояние. После спим, за да може информацията да отлежи. Фоточетенето не стига директно до конкретиката. То първо обхваща цялото. На следващия ден използваме техники за бързо четене, подобни на сканирането, за да активираме и осъзнаем информацията. Това е своеобразното връщане към целта. Казваме си: „ОК. Имам тази информация в тялото си, сега как да я доведа до съзнанието си? И то не цялата, а минимума, който ми трябва, за да изпълня целта си?“ Колкото по-проверима и измерима е целта, толкова по-добре. Целта може да бъде например „Искам за една седмица да изкарам 1000 лева!“. Целта е ориентир към точно онова съдържание в книгата, което ще ти помогне да я изпълниш. Това е точно обратното на онова четене, което е с една и съща скорост независимо от целта, независимо от книгата. Буква по буква, дума по дума. То е свръхнеефективно. Хем нямаш цел, хем се опитваш да попиеш всичко. Когато нямаш цел – искаш всичко и получаваш нищо, защото мозъкът няма за какво да се хване.
– Мисля, че и хората, които четат по класическия начин, имат цел…
– Да, но тя невинаги е осъзната. Хубаво е целта да бъде осъзната. Да знаеш, че когато имаш цел, имаш изход. Тук според мен е в сила законът на Парето (Вилфредо Парето, италиански икономист и социолог – бел. ред.), по-популярен като Правилото 20–80. 20% от съдържанието на всяка книга носят 80% от стойността за теб и за твоята цел. Може би си чувала закона в интерпретацията му, че 20% от хората по света притежават 80% от парите. Или ако имаш 10 задачи за днес, 2 от тях ще ти донесат 80% от парите, които ще получиш за десетте. На другите осем се падат онези 20%… Това е един от най-ценните закони за продуктивност.
– Понякога една книга се ражда трудно и бавно, особено когато става дума за класическа литература. Например почти всеки епизод от романа епопея „Война и мир“ е претърпявал от 4 до 15 редакции. Не е ли фоточетенето неуважение към труда на писателя? Звучи обидно „Война и мир“ да бъде прочетена за час…
– Фоточетенето не е състезание. Това, че си прочел книгата за един час по единия начин, не означава, че след това, когато я активираш и я доведеш до съзнанието си, няма да є отделиш дори повече време от времето, което авторът е отделил, за да я напише. Има книги, които си заслужава да прочетеш и сто пъти. Има книги, които си заслужава да четеш не със страници в секунда, а със страници в час, да медитираш върху тях… Много обнадеждаващо е, че когато се научиш да фоточетеш, виждаш колко малко си чел преди това. И как си „одрасквал“ само отгоре по повърхността дори най-любимите си книги. Осъзнаваш, че хубавите книги са необятни вселени, в които цял живот можеш да се ровиш. Повтарям, че фоточетенето е система от техники, която ти предоставя възможност да избереш и използваш най-добрите от тях, за да се изкефиш много на книгата или за да постигнеш бързо и качествено целта си.
– Да разбирам ли, че фоточетенето не изключва стандартното четене и е своеобразна проверка за това, какво би искал да прочетеш бавно…
– И е начин за няколко минути да попиеш подсъзнателно цялата информация от книгата и после да анализираш всяко парченце от цялото. Когато първо синтезираш цялото и чак след това го анализираш – ефектът е огромен.
– Къде сред всичко това се позиционира сугестопедията?
– Може би първо трябва да кажем какво е сугестологията. Тази наука е създадена от д-р Георги Лозанов през 1965 г. В нейната основа стоят сугестията (внушението) и десугестията (освобождаването) и техните възможности при разкриването на потенциалите на личността. Сугестопедията е науката за приложението на сугестологията в педагогиката. Тя има седем закона за това, как да не се опитваме да програмираме хората. Програмирането казва „трябва“, сочи с пръст и подобно на хипнозата е авторитарна комуникация. Сугестопедията е точно обратното, депрограмиране – тя предразполага човека да се чувства възможно най-приятно и комфортно, като дете. По този начин се отключат скритите резерви на подсъзнанието. Лозанов е направил нещо уникално за света – дал е възможност на хората да учат по един оригинален, забавен и интересен начин. Сугестопедията е призната от 20 експерти на ЮНЕСКО през 1978 г. При това въпросните експерти са се занимавали с различни версии на ускореното учене – в този смисъл те са му конкуренти. Всички те обаче единодушно обявяват сугестопедията за най-прогресивния метод за учене в света и препоръчват да се прилага във всички страни, всички училища, по всички предмети.
– ЮНЕСКО ли е най-авторитетната институция, от която този метод може да получи признание?
– Най-голямото признание може да дойде от хората.
– Възможно ли е действително сугестопедията да се прилага в различни научни дисциплини?
– Сугестопедията може да се приложи към всеки предмет, защото всеки предмет има съдържание и преподавателят тръгва от него. Въпрос на креативност е да превърнеш това съдържание в приказка. Всичко зависи от личността на преподавателя. Хора, които не са достатъчно осъзнати, интегрирани личности, не могат да преподават сугестопедично, защото нямат необходимата нагласа. Впрочем при един от разговорите ми с Георги Лозанов го попитах дали от всеки става сугестопедичен преподавател. Той ми отговори: Sorry.
– А всеки човек ли може да се научи да фоточете?
– Ако мислиш, че можеш – можеш, ако мислиш, че не можеш – не можеш. Ако мислиш, че си фоторийдър, си прав, ако мислиш, че не си – пак си прав. Въпрос на автосугестия. Целият ни живот върви така.
– И все пак ми се струва невъзможно да преподаваш например биомеханика чрез сугестопедия?
– Напълно възможно е. Всеки човек, независимо дали са му чели приказки или не, носи приказното в себе си – възможността както да разбира приказките, така и да ги създава, да разбира символиката им.
– Не ни ли учат приказките на по-екзистенциални понятия като добро и зло, трудолюбие и мързел? И как тези понятия могат да се свържат с чистата наука?
– Всяка приказка има съдържание и когато в него вплетеш принципите на биомеханиката, с която ти даде пример, подсъзнанието на хората започва да прави връзки, да отваря резервите.
– Коя е последната книга, на която си отделил много време?
– За мен книгата с голямо „К“ в момента е тази на Екхарт Толе – „Нова земя“. Книга за това, как да стигнем до ново небе – ново съзнание, което да доведе до нова земя – нова материална действителност.
– Разбирам, че сугестопедията има терапевтичен и релаксиращ ефект върху човека. Изглеждаш ми много жизнерадостен и усмихнат. Никакви проблеми ли нямаш?
– Просто се забавлявам повече, старая се да бъда повече в настоящето. Точно Толе ме е убедил, че когато умът прави проекции в миналото – той се ядосва, когато пък ги прави в бъдещето – се тревожи.
– А какъв искаш да станеш, когато пораснеш? Шегувайки се, те питам…
– Когато бях на пет години и ми задаваха този въпрос, отговарях, че искам да стана безбройнер. Да имам толкова пари и приятели, че да не мога да ги преброя, и да съм прочел толкова книги, че да не мога да ги преброя. Сега мисля, че парите са измерител, но не са стойност, приятели имам много, а книгите вече не ги броя. Далеч съм от мисълта, че всичко, което чета, е вярно. Когато прочета формулирана хипотеза, се старая да я тествам. Аз съм още на 24 години и съм много далеч от мисълта, че съм стигнал където и да е повече от някой друг. Но съм щастлив. Нали знаеш какво е казал Буда? „Няма път към щастието – щастието е пътят“.