За чиклита – трета част

 

 

 

Първият чиклит в живота ми е „Дневникът на Бриджит Джоунс“. Както понякога се казва за първия мъж: ако подозирах, че ще е най-добрият, може би щях да си остана с него, без да рискувам с жанра.

Тогава не знаех, че моят първи чиклит е първият чиклит в света. Беше декември 1998 г., бях в Бостън от глупост. Можех обаче да си купя неща, дето тук ги нямаше, и едното беше тази книга. Месеци преди това бях слушала авторката Хелън Фийлдинг по Би Би Си. Английският ми беше в зародиш, но схванах, че „Дневникът…“ е вдъхновен от „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин, че описва с хумор борбата на горе-долу млада жена с килограмите, алкохола, цигарите и преди всичко с

 

Заинтригувана от всичко това и придружена от човека, причина за глупостта, влязох в огромна бостънска книжарница и попитах спънато дали имат „Дневника…“. Момичето зад щанда ми подари усмивка, която можеше да значи само едно: „Добре дошла, сестро!“ Една невидима ръка ме прегърна и приобщи към global singlehood (нещо като „Необвързани от цял свят, обединявайте се“), докато аз догонвах продавачката, стрелнала се към рафтовете с

 

Той, разбира се, се подсмихваше.

Книгата ми хареса гузно: малки и големи женски мании вместо официално признати проблеми на екзистенцията; жаргон вместо изказ, изтънчен и многопластов едновременно. „Мога да си упражнявам езика с такива книжки“, казах си лицемерно. Това решение ми причини доста английски и американски чиклит. По света обаче жанрът се утвърди и без лингвистичните оправдания на читателите. (Даже се опитаха да му придадат благороден произход с абсурдните намеци – как само разбраха Фийлдинг?!, – че в основата му е Джейн Остин. За всички времена Остин е сред най-проницателните наблюдатели на обществените нрави, най-фините ироници, най-изтънчените стилисти, но на масовото съзнание се внушава, че е автор на безобидни четива със сватба в края.

И така, от втората половина на 90-те години на миналия век, та досега (с тенденции към затихване или трансформации в нещо „по-сериозно“) лавиците бухнаха

 

Културен феномен, за който си имаше причини социални, демографски и „разни“. Можем да погледнем някои от тях.

 

Чиклитът е актуален, но не в смисъла на вестник, а на лайфстайл списание. Какво се прави в града, какво се носи, къде се ходи, с кого се ходи; даже какви козметични процедури се изискват днес. Какво да работиш при капка самоуважение – пиар, в модна агенция или в списание; да имаш кучка за шеф; или да имаш сладкарничка. Не без помощта на този жанр се утвърди фигурата на най-добрия приятел гей, с когото си осигуряваш мъжката гледна точка, споделените модни интереси, човека, с когото си придружена, но свободна… Като много други писания чиклитът претендира да е огледало, а е по-скоро хипербола.

 

От 90-те до днес нов пролетариат излиза от нелегалност. Милиони неомъжени жени, които заради финансовата си независимост (работят) не бързат да си уредят живота с избора на партньор и да кротнат. Да очакваш дълго Съвършения обаче, означава да се задушаваш в съмнения за собствените си достойнства, за цената си на пазара на интимните връзки. Тези относително млади дами живеят не само под стресиращата медийна атака („Изглеждай красива, млада, по-слаба, още по-слаба, че иначе…“), но и сред фрустриращата надменност и ехидството на „самодоволните семейни“ (smug marrieds, израз на Бриджит Джоунс). В крайна сметка всяка общност, която се чувства онеправдана, получава своя манифест. А той може да разтърсва и мобилизира даже когато е поместен между бонбонени корици или пък е произнасян от висотата на обувките „Маноло Бланик“ (като в „Сексът и градът“).

 

Вярно е, че за мнозина преразказването на манифеста се превърна в доходна ниша в книгоиздаването. Някои авторки се пренасочиха към нея, организираха се и поточни линии след успешни заглавия. Продукция – колкото щеш, шедьоври – не. И все пак има случайни книги, но не и случайни жанрове. Може би този специално е с изтичащ срок на годност. Но е един възможен жанр, в който жени пишат за жени относно жените. След векове, в които мъжете пишат за човека, като имат предвид мъжете, но държат да ги четат всички.

 

Не е нужно да си чел Джудит Кранц и компания, при нас пристигнали с леко закъснение, за да си спомниш, че 80-те години на миналия век са времето на „империите“. Девойка с незнатен произход става манекенка или подобно, после изгражда модна империя, дъщеря є май обърква нещата, а внучката ги оправя. Въпросът е, че империята имперства, императриците ходят с огромни подплънки на раменете, огромни коси, огромни обици, огромно самочувствие, имат авантюри с мъже с огромни дадености. (Популярната литература за жени от 80-те пуши от секс.) 80-те години са най-голямото естетическо престъпление на ХХ век, с което човечеството трябваше да се справи, и чиклитът даде, каквото можа.

 

След плашещо перфектните победителки на 80-те, ето ги и оцеляващите през 90-те и после преливащи от чара на несъвършенствата. Чиклитът е литературата на отрезвяването: имам килограми в повече, неведнъж са ме виждали с бримка на чорапа, впрочем винаги съм на ръба да се изложа, в работата не съм върхът и даже се чудя какво правя там; шефовете ми също се чудят. Ако амбицията и вампирската сексуалност са оръжието на героините от 80-те, то хуморът – къде английски, къде както дойде – е обезоръжаващата позиция на по-малките им сестри. В чиклита – като в живота – рядко има драматизъм или грандиозни проблеми. Но винаги има място за усмивка и минути за кикот.

 

За книгата не се съди по корицата, твърди нравоучението. Как ли пък не! Сред тъмносивите, тъмнолилавите, тъмнокафявите и представително белите се появи Големият пастел на чиклита. По-рано тази гама се ползваше даже не за детските книжки, а за бебешките гумени дипляни. Корици като кремче изкусиха нашия инфантилизъм с обещание за нещо сладко-сладко. И макар съдържанието да е по-скоро сладко-кисело (неомъжена, що-годе млада жена, която, понякога изглеждайки смешна, се бори със…), краят е захар, а я обичаме от първия бонбон. Рисунката на корицата – 99% е рисунка! – това е момичешката мечта за „като порасна“. „Ами, косата ми ще бъде една такааава, ще имам обууувки, чааанти.“ Колко обувки, колко токчета по кориците; не може да не ти стане мило. Аз ще съм голяма, а останалото ще си остане небесносиньо и патешкожълто.