„Гневна“ отдаденост
от Мариана ЯНЕВА
юни, 2012 г.
Хващали ли сте се понякога в пълно отсъствие от себе си? Рядко се случва, но това е то блаженството – отдалечаваш се от периферията си и попадаш точно в своя център, откъдето светът ти изглежда доста по-приемлив и твой.
В подобно центрирано отнасяне изпадам, когато играя на Angry Birds. Да й върви по игра на моята десетгодишна племенница Маги, дето ми откри света на озлобените птички, които чевръсто громят самодоволни прасета. Не, не съм полудяла, нито съм се вдетинила, макар че само като чуя музичката в началото на играта, се изпълвам с жизнерадостен трепет на дете. А дръпна ли веднъж прашката, мозъкът ми отива на истинска почивка…
Какво да ви кажа… Никога досега не съм се зарибявала толкова силно с нито една компютърна игра, освен с Tetris, но то беше толкова отдавна, че не се брои. Сега обаче преоткривам виртуалните игри като терапевтичен инструмент за справяне със стреса и неудовлетвореността. Като истинска почивка от нас самите и от шизофреничния свят, в която живеем. И като път към осмеляването да се превърнем в онова, за което мечтаем, за да получим онова, което наистина заслужаваме.
Само поиграйте малко, и ще видите, че съм права. Захласът по играта разтваря напрежението като захар във вода. Играещият човек изведнъж става по-дързък, решителен, амбициозен, предприемчив и истински свободен. Играчът забравя за ограничителните мерки, с които мери реалния свят. На терена на играта трудностите са желани, провалите не се приемат драматично, амбициите задължително са впрегнати в активни действия, целите – лесно постижими, а очакванията за награди и удоволствия – изцяло задоволени. Ех, защо не можеше да бъде така и в живота?! Какво пречи да се чувстваме толкова живи, развълнувани и отдадени на житейските си задачи и цели, както на тези в играта?
„Игрите не наказват провала, но награждават дори и малкия опит за усилие – твърди Том Чатфийлд в лекцията си за ТЕD „7 начина, чрез които игрите ни награждават“. – Те са перфектно настроени, за да паснат на система за награждаване, която поддържа мозъка ни ангажиран с която и да било задача и ни кара постоянно да питаме и търсим още и още.“
Ей сега вече бих искала моят шеф, а и всички шефове по света да прочетат този текст. Не ме притеснява, че някой би го сметнал за твърде рекламен, а мен за неблагонадеждна глупачка, която цъка игрички в работно време. Защото всеки ръководител, който се сети да използва скрития във виртуалните игри механизъм за награждаване, би накарал хората си да работят не за заплата, а за каузата, която той им предлага. И не просто да работят, а да й се посветят изцяло. С „гневна“ отдаденост.