Tyxo.bg counter

Зигмунд Фройд. Изцеление чрез духа, Стефан Цвайг

Биографите на Стефан Цвайг разглеждат настоящото есе като вид самоанализа, стъпила върху принципите на психоанализата на Фройд. Вече в книжарниците!

Зигмунд Фройд. Изцеление чрез духа(превод: Жанина Драгостинова, 144 стр., цена: 14 лв.) е третата част от трилогията „Изцеление чрез духа“, излязла през 1931 г. В центъра на повествованието на Стефан Цвайг са биографиите на Франц Антон Месмер, Мери Бейкър-Еди и Зигмунд Фройд – личности, които се опитват да търсят лек за тялото чрез душата, всеки в своето време и в своята област. Цвайг е един от първите немскоезични писатели, който признава влиянието, оказано му от Фройд, и който в собствените си творби се занимава с написаното от австрийския невролог. Самият той ходи на консултации в прочутия кабинет на „Берггасе“19. Целта на студията му не е описание на учението на Фройд, много повече писателят се интересува от просветителската дейност на лекаря и изказва възхищението си от силния му характер.

Стефан Цвайг (1881–1942), спечелил световна слава като един от първомайсторите на психологическата новела, блестящ есеист, биограф и романист, е сред най-четените немскоезични писатели. Радетел за Европа, обединена от „обща духовна енергия“, гражданин на света, за когото „личната свобода е най-висшето благо на тази земя“, след дълбока екзистенциална криза и крушението на хуманистичните идеали той слага край на живота си в бразилския град Петрополис. Автобиографичната му творба „Светът от вчера“ (1942), публикувана посмъртно, оценена от Томас Ман като „велика книга“, е сред най-значимото, излязло изпод перото на австрийския белетрист, преведена на множество езици и многократно преиздавана.

Стефан Цвайг – „Зигмунд Фройд. Изцеление чрез духа“

СИТУАЦИЯТА МЕЖДУ ДВАТА ВЕКА

Колко истина понася, на колко истина се осмелява духът? За мен това винаги ще бъде същинската мерна единица. Заблудата (вярата в идеала) не е слепота, заблудата е малодушие… Всяко достижение, всяка стъпка напред към познанието произлиза от смелостта, от твърдостта и от чистотата спрямо себе си.

Ницше

Най-точната мярка за всяка сила е съпротивата, която тя преодолява. Така метежното и градивно дело на Зигмунд Фройд става напълно видимо и ясно едва след противопоставянето му на духовната ситуация в предвоенния възглед – или много повече на липсата на възглед – за човешките инстинкти. Днес фройдистките мисли  – преди двайсет години все още кощунство и ерес – циркулират свободно и напълно разтворени в кръвта на времето и езика; въведените от него формули изглеждат толкова естествени, че всъщност трябват много повече усилия да се мисли без тях, отколкото с тях. Тъкмо защото нашият двайсети век вече не може да проумее поради какви причини деветнайсетият така ожесточено се съпротивляваше на отдавна направеното разкритие за духовните движещи сили, е необходимо да бъде осветлена позицията на предишното поколение спрямо психологическите дейности и още веднъж да бъде извадена от ковчега ѝ смехотворната мумия на предвоенната нравственост.

С презрението към онзи морал – младежта ни прекалено силно страда от него, сякаш ние не го мразихме достатъчно буйно! – по същество не се казва нищо срещу понятието за морал и необходимостта от него. Всяка човешка общност, независимо дали религиозно или етнически обвързана, заради самодоказването си е принудена да избута встрани агресивните, сексуалните, анархистичните тежнения на отделните си представители, да ги събере и отведе зад бентовете, наречени нрави и канон. Напълно естествено е също така всяка група да създаде свои особени норми и форми на нравите: от праордата до века на електричеството всяка общност се старае със свои специфични методи да изтика назад праинстинктите. Жестоките цивилизации прилагат жестокост: лакедемонската, праюдейската, калвинистката, пуританската епоха искат да изгорят с нажежено желязо паническото желание за наслада на човечеството. Зловещи в своите повели и забрани, тези драконовски периоди все пак обслужват логиката на една идея. А всяка идея, всяка вяра оправдава до известна степен насилието, прилагано в нейно име. Ако спартанството изисква дисциплина до нечовечност, то e заради отглеждането на раса, на мъжки, войнолюбив пол: затова спрямо идеала на полиса, на общността, свободно проявяващата се чувственост се схваща като кражба от силите от държавата. За разлика от него християнството се бори с плътските желания на човека за сметка на духовните, за спасението на душата от вкарващата я в заблуждение природа. Точно защото църквата, най-умният психолог, познава кървавото страдание на първичния човек, тя насилствено, противопоставяйки му се, издига като идеал духовната страст; на клади и в тъмници разрушава високомерието на личната воля, за да помогне на душата да се върне към своята висша родина  – жестока логика, но все пак логика. Тук и навсякъде от ствола на здравия светоглед прораства боравенето с моралния закон. Нравствеността се явява сетивната форма на една надсетивна идея.

В името на кого обаче, в служба на каква идея само привидно благочестивият деветнайсети век изобщо продължава да настоява на тази кодифицирана нравственост? Самият той отдаден на насладите, грубо материален и зает с печалбарство, без каквато и да е сянка от великата затворена религиозност на предните благочестиви столетия, адвокат на демокрацията и на човешките права, вече по никакъв начин не може сериозно да забрани на гражданите си правото им на свободното удоволствие. Който веднъж забие знамето на толерантността на билото на културата, няма как повече да разполага с господарското право да се намесва в моралните възгледи на отделния индивид. В действителност съвременната държава по никакъв начин вече не налага на поданиците си честно вътрешно придържане към нравственото, както правеше някога църквата; единствено общественият закон изисква поддържането на външна конвенция. Не действителна моралност, не нравствено поведение, а само действие „като че ли“. Доколко отделният човек наистина се държи нравствено, си е негова лична работа: просто не бива да си позволи да бъде спипан при нарушаване на морала. Може да става какво ли не, само да не се говори за това. В строгия смисъл би могло да се каже: нравствеността на деветнайсети век изобщо не стига до същинския проблем. Тя, нравствеността, му се изплъзва и ограничава цялата си сила до поглед отгоре над нещата. Благодарение на глупавото изтласкване на разума, според което, ако нещо бъде скрито, то като че ли вече не съществува, цивилизационният морал се утвърди в три или четири поколения, противопоставяйки се или много повече измъквайки се от всички нравствени и сексуални проблеми. Свирепата езикова шега, която най-добре придава смисъла на действителната ситуация, е: не Кант е владял нравствено деветнайсети век, а „cant“.

Но как толкова прозорливата, разумна епоха е могла да се заблуди в една такава неправдоподобна и нетрайна психология? Как така този век на велики открития, на технически съвършенства снижава морала си до прозрачен фокуснически трик? Отговорът е прост: точно поради тази гордост от своя разум. Точно поради високомерието на своята култура, поради онзи преувеличен цивилизационен оптимизъм. Поради неподозирания напредък на науката си деветнайсети век изпада във вид опиянение от разума. Всичко изглежда като да е робски подчинено на империята на интелекта. Всеки ден, всеки час се съобщава за нова победа на хуманитарните науки; нови и нови трудни за разбиране елементи от земното пространство и време биват превземани, височини и дълбини откриват тайните си пред планомерното любопитство на въоръженото човешко око, навсякъде организационната анархия и хаосът отстъпват пред волята на математическия дух. Възможно ли е тогава земният разум да не е способен да овладее анархистичните инстинкти в собствената си кръв, разюзданата пасмина на нагоните да не бъде лесно изтласкана? Че нали основната работа в това отношение отдавна е свършена, а каквото още от време на време припламва в кръвта на модерния, на „образования“ човек, не са нищо друго освен унилите, безсилни светкавици на отминаващата буря, последните конвулсии на старото, отмиращо животинство. Просто ще минат само още няколко години, няколко десетилетия и човечеството, което така величаво се беше придвижило напред от канибализма към хуманистичното и към социалното чувство, ще почисти и преглътне в етическите си огньове и тази последна мътна шлака: затова изобщо не е и необходимо да се съобщава за съществуването ѝ. Вниманието на хората просто не бива да бъде насочвано към сексуалността и тя ще бъде забравена. Нека не дразним с приказки прастария, затворен зад железните решетки на нравствеността звяр, да не го храним с въпроси, и той ще се укроти. Бързо и със сведен поглед да заобикаляме всичко неудобно, да се правим, като че ли го няма: това е то целият нравствен закон на деветнайсети век.

За този концентричен поход срещу откровеността държавата вдига на въоръжение всички зависими от нея власти. Всички, изкуство и наука, практикуването на традициите, семейство, църква, училище и университети получават една и съща военна инструкция: да се избягва всеки един конфликт, да не се тръгва директно срещу противника, а да се прави голяма дъга около него, никога да не се влиза в истинска дискусия. Битката да не се води с аргументи, единствено с мълчание, винаги само да се бойкотира и да се игнорира. И по един прекрасен начин, следвайки тази тактика, всички духовни власти и слуги на културата вкупом храбро и лицемерно се промъкват покрай проблема. За цял век вътре в Европа въпросът за сексуалността е поставен под карантина. Той нито бива отричан, нито потвърждаван, нито повдиган, нито разрешаван, а съвсем тихо изтикван зад паравана. Създава се чудовищна армия от пазачи в униформите на учители, възпитатели, пастори, цензори и гувернантки със задачата да поставят заграждения пред младостта, нейната непринуденост и физическо доволство. Никакъв свободен повей не бива да докосва телата им, никакви откровени думи и обяснения не бива да стигат до девствените им души. И докато преди това навсякъде при всеки един здрав народ, във всяка нормална епоха, възмъжаването на момчето се чества като празник, докато в древногръцката, римската, еврейската култура и дори във всяка антикултура тринайсет-четиринайсетгодишният младеж е приеман тържествено в общността на знаещите, мъж сред мъжете, воин сред воините, тук някаква си безбожна педагогика съвсем изкуствено и противоестествено му отнема всякаква откровеност. Никой не говори с него и пред него открито. Знания по въпроса може да получи само от уличките с проститутки или пък ако старите другари му прошепнат туй-онуй. И тъй като престрашилият се да предаде по-нататък тази наука за най-естествените естествености го прави само шепнешком, така, уж случайно, всеки нов подрастващ се превръща в неволен помагач на културното лицемерие.

Последицата от тези сто години упорито криене и недоизказване е: безпримерно ниско ниво на психологията насред духовно извисяваща се култура. Защото как би могло да се развие задълбочен възглед за духовното без откритост и честност, как да се разпространяват ясни знания, когато тъкмо тези, които са призвани да го правят, учителите, пасторите, хората на изкуството и науката са културни лицемери или пък необразовани? Незнанието обаче винаги поражда жестокост…

Публикувано в Книги
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ