Интервю на Мирослава ИВАНОВА
Снимки Личен архив
март, 2010 г.
„Пресъхна изворът на Белоногата, / Герганите са в Лондон и Париж“. Тъжна е песента на поета. Братята на Герганите също не са тук. Останаха само родителите им и прародителите им. Като бабата на моя събеседник. Той ми благодари за проявения интерес и казва, че баба му ще бъде много щастлива, защото тя събирала всичко, което се пише за него.
Ивайло Вутов ми прилича на граф, изваден от роман на руския XIX в. Досущ като на героите в руската класическа литература и на него много от важните събития му се случват на гарата. През XIX в. светът не е бил континентално идентичен, а е бил само национално идентичен. Тогава всяка нация е имала свое характерно „място за събития“. За българите такива места са били селската чешма и селският мегдан. Също така ханът и кръчмата. За други народи такова място е била гарата.
Иво не е граф, но е българин. Живее в Антверпен от 13 години. Хобитата му са абсолютно характерни за нашия век – ски и сноуборд, сърф и екзотични пътувания.
В разговора ми с Ивайло Вутов става дума за отминали времена и премахнати граници. От него научих страшно много неща, включително и това, кой е дал на българина гарите. Убедих се, че, за добро или за лошо, отминалите времена и премахнатите граници все още ни служат да се определяме. И че тъгата на поета може да бъде разсеяна само отвън.
– Иво, ти участва в проект по реставриране и обновяване на гарата в Антверпен. Как стигна до там?
– Още като студент в академията в Антверпен започнах да се занимавам професионално със скулптура и пластично възстановяване на скулптури. С времето се запознах с професионалисти от тази сфера и с тяхно съдействие намерих мястото си в тази гилдия. В Белгия има няколко големи фирми изпълнителки, които работят по подобни мащабни проекти. Аз съм подизпълнител към една от тях и благодарение на добрия є имидж и силното ни портфолио, спечелихме конкурса за този проект.
Доброто развитие на проекта се гарантира от доброто планиране. За цялостното му завършване бяха необходими само няколко човека. Аз като скулптор, един 3D чертожник, един колега, който се занимаваше с отливките, и нашият кординатор логистика.
– Вълнувала ли те е тази сграда, преди да започне изпълнението на проекта?
– Както се изрази един архитект, гарата е мислена така, че хората да не могат да се загубятв нея. Едно от най-важните неща, за да може човек да си намери пътя в една архитектурна постройка, е светлината. Тя те поема като светлина в тунел. Това е базов подсъзнателен принцип. Слизайки от влака на Антверпенската гара, ти няма къде да отидеш, освен да следваш светлината, която те отвежда до монументалния купол, покриващ огромната централна зала – сърцето на гарата. Светлината те привлича. Дори да не пътуваш с влак, ти често минаваш покрай гарата. Тя е мащабна постройка на възлово място в града и е една от най-красивите сгради не само в Антверпен, но, смея да твърдя, и в света. Неслучайно американското списание „Нюз уик“ в своето проучване за най-красивите гари в света е определило антверпенската на четвърто място. Тук наричат тази сграда Железопътната катедрала. Готическата катедралата на Антверпен и „железопътната катедрала“ си комуникират благодарение на най-голямата пешеходна улица в града. Съществува много специална връзка между тях, която е някак романтична. Те са два символа, които си кореспондират и се извисяват над градския силует.
– А ти пътувал ли си често с влак?
– Второто си образование завърших в академията „Свети Лука“ в Брюксел. Така че четири години пътувах всеки ден. Най-странното е, че винаги съм влизал точно през входа, на който сега, поглеждайки нагоре, виждам собствения си труд…
– Имаше ли някакви затруднения при изпълнението на проекта?
– Практически нямаше информация, как изглежда това, което трябваше да направим. Имаше няколко стари снимки с формата на пощенски картички, на които се виждаше цялата сграда. Лошото качество не позволяваше да се извлече досатъчно информация.
Във връзка с проекта ми бе даден достъп до градския архив. Разгръщайки прашните страници с бели ръкавици, се натъкнах на много любопитни факти за гарата и града. Това разгърна проекта извън първоначалните му граници, като частично застъпи и българската история.
Белгийската връзка
Тогавашният белгийски крал Леополд II е от династията Сакскобургготски и е във фамилна връзка с нашите царе Борис III и Симеон II. Още с началото на периода на царуване на фамилията Сакскобургготски в България историята на двете държави се преплита. Един от най-интересните моменти беше направата на стария белгийски герб, в долната част на който трябваше да пише: „Съединението прави силата!“ Това до ден днешен го пише на българския герб, това го пише и на гарата в Антверпен, където аз го написах. Българският герб е старият белгийски герб, който ни е подарък от фамилията на Кобургите. С идването си на царския трон фамилията Сакскобургготски донася и своето отличително лого, герба. По същия ред Търновската ни конституция е базирана на тогавашната белгийска. Първите релси, които са влезли в България, са били белгийски. Благодарение на белгийците имаме железопътната мрежа, защото тя е започната тогава. Железопътни релси на континента Европа се поставят първо в Англия и веднага след това в Белгия. Белгия е държавата с най-гъстата железопътна мрежа в света. България е имала железопътни релси първа на Балканския полуостров. Първите трамваи също са дошли благодарение на фамилията Сакскобургготски.
– Къде искаш да остарееш?
– Не бих казал, че искам да остарея там, където съм се родил, или че искам да остарея на къщата на баба ми, защото е много красиво място. Не. Искам да имам свободата да остарявам там, където ме отвее вятърът. Едно време някак си Белгия беше Белгия, България беше България и контрастът беше голям. Сега летя редовно до София, пътуването е лесно, самолетните билети струват почти нищо. Това усещане за привързаност към място постепенно се размива във времето. Може би когато остарея, то ще се върне. С остаряването хората се връщат към корените си.
– Случва ли ти се да плачеш?
– Разбира се. Аз съм човек, който познава своите емоционални крайности. На емоционалните хора им е присъщо често да стигат до крайностите си. Впрочем това го забелязах тук. Белгийците са по-плитко емоционални, независимо в коя посока. Нито се чувстват много тъжни, нито пък много радостни. Приковани са някъде при нулата.
– Пречи ли ти този факт при общуването с тях?
– Не. Никога не съм имал проблеми като чужденец. Белгия е малка държава, няма я тази прекомерна национална гордост, която например е присъща за французите.
– Нямах предвид това… Емоционално не ти ли пречи? Човек, където и да е, и в родината си да е, търси хора, които са му себеподобни. Такива хора са му светлината, както казваш ти. Светлината в тунела на живота.
– Като цяло тяхната ограничена емоционалност ги прави донякъде предсказуеми и това улеснява комуникацията. Хората, които се занимават със спорт и обичат природата, винаги намират общ език. Това са фактори, които разгръщат емоционалното в човека, независимо дали той е българин, или белгиец.
– Такива, предполагам, са твоите приятели…
– Да, въпреки че с напредването на годините приятелският кръг се свежда до професионалната среда. За моя радост аз съм заобиколен и от такива хора благодарение на различните ми интереси. Но мога да кажа и че разнородността на приятелствата от детинство донякъде ми липсват.
– Имаш ли приятели сред българите в Белгия?
– Белгия никога не е била толкова България. Брюксел е приел хиляди българи. Антверпен е по-малък, той носи своята си северноевропейска култура, докато в Брюксел може да открием една добре позната София. Аз познавам голяма част от постоянно присъстващите в Брюксел хора. Това са хора от европейските институции или от други среди. Запознанствата ни се дължат на честите събирания, които се организират.
– Как изглежда България от Белгия?
– Когато заминах за Белгия, България беше друго място, сега не е, щом можеш да си дойдеш за един уикенд, да ядеш шопска салата и за това да си платил 38,95 евро за двупосочен билет. Но аз като човек, отдавна излязъл от България, за добро или лошо не виждам негативната страна на държавата. За мен тя си остава мястото, където нещата не спират да се случват. Животът в България е толкова динамичен. И, разбира се, осъзнавам, че това е така само защото имам избора да кажа: „Утре си тръгвам!“
– Къде е твоето „вкъщи“?
– За мен нещата, които носят топлинката на „вкъщи“, са скулптурите и инструментите ми, с които правя скулптури, компютърът, рибарските пръчки, дъската за сърф и ските. Като събера всички тези неща на едно място, и там ми става „вкъщи“. Сега принципно имам едни ски, един компютър и останали накакви инструменти и в България, така че къде е „вкъщи“? Легло имаш навсякъде. А! Сещам се за една книга, която четох наскоро. Заглавието е „Далеч от моето легло“. Пътеписи за далечни места. Според автора домът е там, където е леглото. Трудно се дефинира понятието „дом“.
– Може би „вкъщи“ е там, където работиш?
– „Вкъщи“ се определя извън това, какво работиш. Нещата, които ти си избираш извън професионалната гледна точка, те определят къде живееш. Когато не работя, гледам да не съм в Белгия. Може да се каже, че аз работя в Белгия и живея там, където мога да отида, защото има толкова много красиви места по света.
