Иван и алпинистите

от Мирослава ИВАНОВА

март, 2009

Никога не си поръчвам супа, когато се храня с непознати. Ръцете ми внезапно започват да треперят и винаги забравям на коя страна според етикета трябва да си наклоня чинията, ако случайно нервите ми издържат да си изям всичко до последната лъжица. Затова направо се вцепених, когато видях сервитьорката любезно да поставя пред Иван

Така започна срещата ми с Иван Кожухаров, алпиниста, който през лятото на 1990 г., катерейки в района на Монблан (Френските Алпи), става жертва на жестока каменна лавина. Казват, най-голямата каменна лавина в историята на върха. За щастие Иван се оказал на място, достъпно за хеликоптер… Френските лекари не дали надежда за живота му и алпинистът бил транспортиран в болница в Женева, където всичко започнало отначало.

Добрите и лошите новини са вързани на общо въже при новото раждане на Иван. Ще живее, но на място. Крайниците му са обездвижени и прогнозата е, че младият човек ще остане завинаги заклещен в болнична обстановка. Кожухаров остава в болницата десетина месеца и успява да раздвижи ръцете си, но пръстите му остават свити неподвижно.

За да си изяде супата, ме помоли да му изкривя лъжицата и с помощта на една специална лента, която закрепи на дланта си, започна най-спокойно да си хапва. „Нали си чела „Мечо Пух“? Нищо не е такова, каквото е“ – каза ми той няколко пъти, докато разговаряхме.

След инцидента

и за да го чуваш, трябва да се наведеш към него, сякаш за да разбереш някаква тайна. Може би защото неговите думи са други, такива, каквито могат да изричат само хора, на които съдбата е дала да разберат много.

Иван Кожухаров отговаря на две от клишетата, които са валидни за почти всички алпинисти, които познавам. Едното е, че те са добри професионалисти в области, за които се изисква сериозно образование. Иван е финансист. Каменопадът в Алпите го затрупва, когато е студент в УНСС – София. В Швейцария, където остава да живее, завършва финанси. Говори английски, немски, френски и руски и работи в банка в Женева.

Другото клише, в което веднага го напъхах мислено, е, че като всеки алпинист е много предпазлив с журналистите. Как да му обясня, че знам какво е клема, клин, френд – някои от джаджите, съставящи алпийския инвентар?! Мога и да изброя всички осемхилядници и знам каква е разликата между височинен алпинизъм и биг уол. Също така ми е известно, че бившият връх Комунизъм сега се казва „пик Гармо“. Освен това абсолютно съм си забранила да употребявам в какъвто и да било контекст думата „покорявам“, защото алпинистите мразят тази дума. Те не покоряват върхове, само ги изкачват

Не бих задала въпрос от рода на „Какво изпитвате, когато сте на върха? За какво си мисли човек там, горе?“. Знам, че на върха се правят снимки и се мисли само за това, как да слезеш там, долу, по начин, който ще ти гарантира, че ще катериш следващ път. Никога не съм стигала по-високо от хижата, но съм имала гадже алпинист и това повишава категорията ми на умност по отношение на заниманието, наречено алпинизъм. Знам как се подрежда раница и колко трябва да внимаваш с тези готини пичове алпинистите, но и много чувствителни по темата хора. В интерес на истината Иван се държа много възпитано с мен, без да има никакви гаранции, че няма да озаглавя материала си за него например така: „Алпинист инвалид покорява върхове“ или пък „Един парализиран алпинист и мислите му за живота от най-високата точка на Балканите“.

Срещата ми с Кожухаров се състоя дни след отложеното заради лошото време изкачване на връх Мусала и дни преди изкачването да се осъществи.

Но нека обясня. Иван намира

дори в състоянието, в което го оставя инцидентът от 1990 г. През 2000 г. се издига на 2000 м надморска височина – връх Мальовица. През 2002 г. изкачва Вихрен. През 2003 г. – източната стена на Куклата в Рила. През 2007 г. вече е готов да се върне в Алпите, които пременят живота му, и изкачва Монблан дьо Такюл, а това са цели 4248 м над морското равнище!

Естествено, в никое от тези начинания Кожухаров не е сам. Приятелите му алпинисти от България и Швейцария са неговите „ръце и крака“ в тези експедиции. Помежду си алпинистите наричат „мулета“ тези от групата, които буквално теглят или носят Иван. Споделям го, защото придвижването на алпинисти в планината не е проста туристическа атракция и изисква техника, опит и сериозно физическо усилие, предхождани от тежки тренировки. Самият Иван нарича момчетата „железни“ и обяснява, че в тези експедиции няма жени. Жени участват само в организацията.

Иван Кожухаров

в зависимост от сезона и условията на терена. Сами се досещате, че шейната и носилката са „изкривени“, подобно на лъжиците за супа, т.е. преоборудвани са за целите на изкачванията. Интересното е, че съоръженията, с които катери Иван, са се подобрявали непрекъснато. В началото алпинистите са използвали за придвижването на Кожухаров… сбруя (седалка) от парапланер. Преоборудването е ставало постепенно, като след всяко излизане в планината са били изглаждани пропуските в катерачните съоръжения.

Около 80% от хората, които помагат на Иван във всички досегашни начинания, са едни и същи и все опитни алпинисти или планински водачи. Казват, че когато всичко е добре планирано, самото изкачване върви гладко.

Ако започна да изброявам имената им, със сигурност ще пропусна някого, а както ми сподели един от участниците, „никой не е по-важен от другия“. Предполагам, че наградата на тези момчета е радостта, която изпитват заради щастието, което даряват на Иван. Без да са идилични като в приказка, експедициите „Иван и приятели“ могат да илюстрират още едни думи на Мечо Пух: „Всеки се стараеше да помогне.“ Тези експедиции създават и свои собствени добри послания, които всеки сам може да разчете.

Никой от приятелите на Иван не е предполагал, че начинанията им ще стигнат толкова далеч. Всичко започнало от приятелски разговори, от чуденето възможно ли е нещо подобно и от желанието на Иван и останалите да се събират и да катерят „както преди“. В обобщението за смисъла на тези изкачвания може да се стигне и още по-далеч. Струва ми се, че тези хора прокарват пъртината на една

която други ще се заемат да наименуват. Всеки от участниците има други предизвикателства, за да се доказва като добър алпинист, но проектът на Иван и приятелите му е чудесна възможност тези хора да се проявят като добри човеци и да тренират онази изключително необходима, особено в планината, готовност да помагаш на другия.

Както може да се каже за други неща, алпинизмът не е за всекиго. Тежко занимание е и понякога е много трудно да мотивираш сам себе си достатъчно силно, за да можеш да се осланяш на тази мотивация през цялото дълго време на една голяма експедиция. Често се случва мотивацията ти да пропадне още по време на самата подготовка на тръгването за някъде. Попитах Иван как успява да мотивира всички тези хора, без които той на практика не би могъл да достигне високото. Отговори ми, че трябва да питам тях и че да говоря само за него, означава, че пренебрегвам всички останали, които правят неговите изкачвания възможни. И дори че не трябва да пиша за него, а за тях.

Забравих да ви кажа, че на всичкото отгоре Иван е летял с парапланер и ако си мислите, че като седите покрай него, ще ви иде да се разплачете и да се вайкате заради „горкия човек“, уверявам ви, че няма да имате такава възможност нито за секунда. Тъкмо напротив. За минути ще станете „жертва“ на неговия начин да събира хората, а обяснението за това се крие в неоспоримия факт, че този Иван е òбичен човек. Много често се усмихва, не разчита на скоростта на инвалидния стол и живее на по-бързи обороти, отколкото повечето хора, които познавам. Телефонът му звъни непрекъснато, защото, нали ви казвам, срещнахме се в дните преди изкачването, организацията за което е много трудна и специфична работа.

– това ми прошепна по телефона ден преди изкачването. Това ми е любимото изречение от всичко, което чух да казва Иван. Ех, аз не съм от онези, които ходят при лъвовете, пъхат си главата между зъбите им, знаят кога да се дръпнат, за да не бъдат схрускани, а после описват преживяванията си. Работата не ме е захвърляла в ситуации, за които по-скоро трябва да си наема дубльор каскадьор. Защитавам честта на женското ни списание, като си пиша материала от ниското, и всичко, което ви разказвам за високото, съм го разбрала постфактум. Подобно е на това да гледаш архивни кадри за изкачвания във филм.

Впрочем предаването „Другата България“, продуцирано от агенция „Прима“, излъчи филм за Иван Кожухаров и ви препоръчвам горещо да го изгледате на сайта на Би Ти Ви.

И така, на 30 януари Иван и приятелите му достигат заслона „Леденото езеро“ на 200 м под върха. Правят бивак и нощувка пред заслона, а на следващия ден около 11.00 ч. достигат най-високата точка на Балканите – 2925 м надморска височина.

Зимното изкачване на Мусала е подготовка за планираната през септември тази година експедиция до главния връх на Монблан – най-високата точка на Алпите и Западна Европа.

Попитах го какво ще е следващото по-високо. „Стъпка по стъпка“, каза той. „Да вървиш напред“ е израз, който често можеш да чуеш от устата на този човек, който от 18 години не може да си стъпи на краката. Дано не ви заблуждавам. Не искам да кажа, че гледа на онзи стоп-кадър от 1990 г., който е преобърнал живота му (но не го е спрял), така, сякаш това не се е случвало. Не мога да кажа, че е махнал с ръка и е казал „Станалото – станало“. Направил е всичко, възможното и невъзможното, за да продължи напред.

Не е за вярване, че точно този човек, върху когото съдбата буквално е хвърляла тежки камъни и го е обездвижила напълно, е извървял такъв

Не е объркан и около него се диша леко. Като го гледаш, ти идва само да му се усмихнеш и да го прегърнеш, защото няма как иначе да му покажеш колко му се радваш. Никак не е чудно, че от десет години Иван Кожухаров на Гергьовден събира българите в Швейцария, където пак с приятели създава организацията „Войводите“ и сам й е войводата.

Какво да ви кажа? Сигурна съм, че този голям мъж един ден първо ще се изправи, а после ще викне и дори ще запее. Не знам кога, но знам къде. Ще бъде в планината, някъде нагоре.

А може би това вече се е случило?

Така изглежда, когато се замисли човек за Иван, алпинистите и останалите хора. Не знам за вас, но думата „парализиран“ мога да употребя за собствения си живот. От десетина години не съм си подреждала раницата, спряла съм да стигам дори до хижите и една супа ме е страх да изям.