Иван, Монблан и алпинистите

„Седнал съм“, отговаря Иван Кожухаров. „Как си, какво правиш?“, съм го попитала аз. „Ти? Как са нещата при теб?“ – пита той на свой ред…

Е, аз какво да кажа? Напълно съм объркана. Най-голямата денивелация, която преодолявам за деня, е равна на няколко сантиметра. Колкото е разстоянието от повърхността на бюрото до главния връх на компютърната мишка и сателитните ú върхове – бутоните на клавиатурата. Правя всичко това, без да ставам от стола си и докато движа единствено ръцете си.

Сега ще ви обясня. Иван Кожухаров е героят на една история. Историята на нещо смело, дръзко и българско.

Един от първите и най-сериозни изследователи на Алпите е Орас Бенедикт дьо Сосюр. Ученият прави няколко неуспешни опита да се изкачи на Монблан и решава да предложи награда на този, който намери път до най-високото. На 8 август 1786 г. Жак Балма и Мишел Пакар достигат най-високия връх на Алпите. На следващата година Балма изкачва Монблан заедно със Сосюр и по този начин се превръща в своеобразен водач на своя покровител. Първите, изкачили Монблан, тръгват от Шамони, мястото, което днес всички наричат Меката на катеренето. Шамони е известен зимен курорт, в който през 1924 г. се провеждат първите зимни олимпийски игри. Предлага предизвикателства за всички разновидности на алпинизма и през летните месеци градчето, което се намира близо до френско-швейцарската граница, се пълни с катерачи, планинари и обикновени туристи. Притегателна сила за много от тях е връх Монблан.

На 1 август 1990 г. той катери в района на Монблан, когато огромен каменопад се стоварва върху него и го обездвижва напълно. Иван Кожухаров остава да се лекува и живее в Женева и изглежда, че каменната лавина напълно му е отрязала обратния път към върховете.

Алпинистите знаят, че понякога лошото време в планината може да ги принуди да стоят в палатките на голяма височина и само да надничат в непрогледната виелица. Нещо такова е бил животът му след онзи инцидент – „тъмно, тъмно, чак до страх“, както казвал Иван като малък.

С такава сила на противодействието се е опълчил на онази случка, успял е да раздвижи ръцете си и духа си, така че да може да участва отново в онова свещенодействие – изкачването на върхове.

Покоряването на Монблан се смята за рождение на алпинизма и днес всеки, който някъде по света изкачва върхове или катери стени, наричаме алпинист, а заниманието му – алпинизъм.

Инцидентът с Иван се смята за рождена дата на новия му живот и начало на връщането му обратно към планината. Преди десетина години той с помощта на приятели от България започва да осъществява излизания и изкачвания в планината на различни терени, различни височини и при различни атмосферни условия. Кулминация на всички тези начинания е изкачването на връх Монблан през септември тази година. Това събитие подкрепи една друга дума, с която можем да си служим поне ние, българите.

Ако се чудите как по-звучно да наречете хората, които се занимават с планинизъм, можете да ги наричате и ивановци, но те си имат имена и всеки един от тях заслужава внимание и уважение. Предлагам ви пълния списък на хората, които участваха в начинанието, което сами нарекоха „Споделени върхове“, и бяха в долината на Шамони и по високите склонове на Монблан. Мариан Вълчев, Николай Проев, Кирил Тафраджийски, Георги Георгиев, Николай Диков, Валери Пелтеков, Александър Шопов, Красимир Стоянов, Станимир Желязков, Тодор Якимов, Валери Георгиев, Мартин Маровски, Александър Александров, Тодор Стефанов, Николай Панайотов, [Атанас Белчев], Дойчин Боянов, Радослав Божилов, Стамен Станимиров, Георги Пенев, Петко Тотев, Камен Велков, д-р Любо Младенов, Огнян Харизанов, Toдор Тодоров, Йордан Стоянов, Ани Тоткова, Цветан Младенов, Добромир Згуров, Мартин Семерджиев, Виктор Събев, Огнян Харизанов, Николай Павлов, Жан Троайе. (Швейцарецът е име в световния алпинизъм, има в актива си изкачени 10 върха с височина над 8000 м, приятел е на Кожухаров и е единственият чужденец, участник в „Споделени върхове“.)

Опитвам се да разсъждавам като тях, както правят ченгетата във филмите, когато искат да пипнат престъпниците. Вече знам, че за да разбера какви са тези хора, приятелите на Иван, не е достатъчно да имам въображение, необходимо е да мога да усещам какво е това смелост, мъжество, ум, добрина, също и емоция. Все неща, които можеш да „пипнеш“ във всички, чиито имена прочетохте.

Виждам чисто алпинистки неща. Огромен инвентар. Стотици метри въжета, лебедки (устройство за повдигане или преместване на товари чрез гъвкав елемент (въже, верига), който се навива на барабан или минава през верижно зъбчато колело – бел. ред.). Палатките за лагера, който са изградили за нощувка на връщане от върха, тъй като по избрания маршрут е било невъзможно да бъдат осъществени изкачване и слизане в светлата част на деня. Шейната на Иван, където той е прекарал около 40 часа – времето, за което керванът се е качил и е слязъл от върха.

– Кога замечтахте за Алпите?

– Още от студентските години. Тогава, в края на 70-те и началото на 80-те години, беше много трудно да отидеш там. Кирил Досков и Димитър Начев бяха първите състуденти и приятели, които отидоха и изкачиха северната стена на Айгер. Те изкачиха една много сериозна стена, бяха страшно дръзновени, а аз пък бях сериозно впечатлен. Благодарение на тях имах и първото си задочно впечатление от тази планина. Когато се върнаха, Кирил и Митко разказваха и показваха диапозитиви, черно-бели фотографии, подариха ми един плакат на северната стена на Айгер… Така десет години мечтаех, докато отидох за пръв път в Алпите през 1991 г. Исках да видя една планина, доста по-висока от нашите. Ледници, ледени цепнатини, сераци, неща, за които бяхме чели само по учебниците.

– Какво си спомняте от първото изкачване на Монблан?

– Бяхме четирима души и изкачихме върха за един ден. Не знам защо толкова бързахме, може заради нетърпението и очакване цели десет години това да се случи. Сега никога не бих го направил, вероятно няма и да мога. Страшно усилие беше. Денивелацията е много голяма, Шамони е на 1100 м надморска височина, върхът е на 4810 м. Не знам защо решихме толкова да бързаме, но не беше продиктувано от желанието за някакво постижение. В другите ми изкачвания съм се наслаждавал на всичко, което правя. С възрастта настъпва такъв момент, съзерцателният момент идва по-късно.

– Масивен връх, много открояващ се от съседните. Съседните му върхове са с височина от около 4300 и 4400 м и изведнъж този е 4810 м. Обикновено (и в нашите планини е така) сателитните върхове на първенците са с приблизително същата височина. Докато главният връх на Монблан е доста открояващ се, особено по маршрута, по който се изкачихме с Иван. Когато стигнахме в подножието на върха, вече бяхме работили 12–13 часа и се видя какво ни остава още… Беше стресиращо заради усилието, което още ни очакваше да преодолеем.

– Защо по този маршрут?

– „Кралският траверс“ е възможно най-тежкият маршрут за изкачване с Иван. Маршрута го избра той още преди две години, когато направихме първия опит. Имахме колебания дали да не отидем на по-лек маршрут, но най-големият защитник на това да останем на „Кралският траверс“ беше Иван. Оттатък имахме много по-голям шанс да успеем и затова бяха и тези дебати.

– Усещахте ли, че ще стане този път?

– Да, още като отидохме там. Имахме перфектни снежни условия и много добро време. Ясно, добра видимост, сравнително топло, безветрие, което се редуваше с лек вятър. Планината реши да ни пропусне. Както между нас си говорим, планината, изглежда, толкова виновна се чувства заради това, което причини на Иван, че сега е благосклонна при всяко негово начинание.

– Какво друго ви помогна, за да успеете?

– Всичко по маршрута ни беше безкрайно ясно от 2007 г. (тогава при опит да изкачи главния връх групата достига Монблан дьо Такюл на 4248 м – бел. ред.). Знаехме кои са опасните места, както и къде как ще преодолеем терена. Точно поради тази причина не сме губили време, установките бяха предварително направени от нас, включихме и Иван и започнахме да теглим. Ние бяхме голям керван и всеки знаеше за какво отговаря.