Идентифицирай се!

Идентифицирай се!
 
от Ина ИЛИЕВА, клиничен психолог и психотерапевт
 
февруари, 2009 г.
 
 
 
 
Пиех последните глътки кафе след края на работния ден и без никакви мисли в главата се наслаждавах на облачетата дим от цигарата. Те игриво се надбягваха без посока и цел, загатваха форми, които още преди да назова ловко преминаваха в други и бързо се размиваха в пространството. Заслушах се в тишината на стаята. От какво се състои тишината? И започнах да чувам по-отчетливо ударите на стенния часовник. Тик-так, тик-так… Погледът ми се спря на „въпросителната“ на стената. Какъв уникален часовник имам! С форма на въпросителен знак, чиято точка се клати ту наляво, ту надясно и никога не спира. Да, тишината в тази стая се състоеше от въпроси, които, естествено, търсят и чакат своите отговори. Изведнъж телефонът ми зазвъня – настойчиво, както само служебен телефон може да звъни.
 
 
– Ало!
– Здравейте, Ина! Аз се върнах.
– Как се върнахте? Къде? – неадекватно започнах да разпитвам аз.
– Преди 15 минути, със самолета от Цюрих. Сега си чакам багажа и отивам у дома… (Може би поредният търсен „отговор“ влизаше в тишината от въпроси.) Взех решение… (А дали това е верният отговор? Как можем да разберем?) Всъщност… (Всъщност никога не можем да разберем, преди да изживеем живота си с вярата, че е верният.) Нали разбирате… (Само че нашата психика е така устроена, че приемаме за „верни“ само тези неща, които са в областта на съзнанието ни – това, което остава в безкрайната бездна на несъзнаваното, ние приемаме за несъществуващо.)
Михаела учи математика в престижен университет в чужбина. Преди 2 години печели конкурс, преборвайки се със сериозна конкуренция. Заминава от България горда от постигнатото и изпълнена с ентусиазъм за новите предизвикателства.
Две години по-късно от всичко това няма и следа. Когато за първи път дойде в кабинета ми, Михаела беше
 
плаха, обезверена, направо смачкана
Тя беше в тежка депресия, развила се вследствие кризата на личността, в чийто капан бе попаднала. Михаела е фино, мило създание, цялото изтъкано от грация. Като ученичка тренирала художествена гимнастика, била е талантлива и надеждна гимнастичка. Както се оказа – и добър математик също. Миша има сестра близначка, която не пада по-долу по таланти и можене. Надарена с весел нрав и феноменална памет, което още в детските години я е направило фаворита в двойката. Сестрата на Михаела с по-голяма лекота печели приятели и се радва на постоянното възхищение на възрастните.
Родителите на двете момичета са математици. Хора подчертано целенасочени, самодисциплинирани, взискателни и критични както към себе си, така и към децата си. Професионалната реализация е една от водещите ценности в семейството, на която се основават и представите на неговите членове за успешност в живота.
В пубертета моята пациентка се отказала от всичките си интереси и се отдала на математиката, ръководена от една-единствена цел –
 
да „спечели“ одобрението на родителите
Тази мотивация обаче остава скрита за съзнанието є. Причина за това е силната идентификация с родителите, която по принцип е естествен процес по пътя към изграждане на личността.
Тук се налага уточнение на понятието „идентификация“.
През първите етапи на развитието си малкият човек опознава света, отъждествявайки се с предметите и съществата, които вижда около себе си – детето се прави на куче или даже на багер. Говори като мама, сърди се като татко, имитира техните действия и поведения. Първоначално наподобявани могат да бъдат родителският начин на говорене, поведението, прическите, дрехите. На по-късен етап детето вече наподобява родителски възгледи, идеи, морал, религия или дори цялостна житейска философия. Усвоявайки ги, младият индивид приема тези характеристики за свои и ги прави свое вътрешно убеждение и преживяване. Идентификацията е несъзнаван процес. Чрез нея индивидът присвоява към личността си нови същностни черти, открива и усвоява социални умения, което се смята за напълно нормален етап от човешкото развитие. Чрез идентификацията индивидът научава
 
как да се вписва в средата
Но истинското самоосъществяване не е възможно без механизмите на отстояване на собствената природа и същност – т.е. на обособяването, на индивидуализацията. 
Закономерно първите обекти на идентификация са родителите. И макар че тя е априорна, не бива да се схваща като неизменна, защото младият индивид, поемайки по своя път, ще срещне по-различни условия, други препятствия и за него ще е необходимо едно по-различно приспособяване. А това изисква гъвкавост и усилия.
С времето се появяват и други обекти на идентификация – учителят, съучениците, определена социална група. Индивидът приема особеностите на групата като свое убеждение и започва да се държи по съответния начин, да изглежда по съответния начин и дори да мисли и преживява по съответния начин – например хипитата, скинарите и др. 
Както споменах
 
обект на идентификация
могат да бъдат предмет, идея, индивид, група хора. Човек може да се идентифицира и с дадена професия. Например учителката, която не престава да се държи като учителка и вкъщи, в трамвая, в магазина или дори в ресторанта.
Идентификацията има обаче и друго измерение. Както казва Юнг, тя винаги цели постигането на някаква „изгода“, да отстрани препятствие или да реши задача. Обектът на идентификация най-често е харесван, желан от индивида. В този случай идентифициращият се допълва чрез нея някакъв своя липса – дефицит на качество на характера, което иска да притежава, или пък на социален статус или на самочувствие. Например портиерът се идентифицира с директора – пуска си мустаци, носи същите очила като шефа си и се държи надменно с хората. Което впрочем самият директор не прави.
Но обектът на идентификация може де бъде и нежелан, такъв, който буди страх или отвращение. Това е явлението, което наричаме „идентификация с агресора“ или „идентификация с насилника“. В този случай идентификацията има за цел да намали тревожността или страха. Например всеки път, когато се прибирал пиян, Иван заварвал 4-годишния си син да играе на разярено куче.
При детето идентификацията е част от естествения процес на оформяне на личността, но при възрастния човек тя е нещо по-различно. Ако неговите механизми за изграждане и поддържане на идентичност не функционират пълноценно, се оформят не една, а повече
 
псевдоличности
Казвам „псевдо“, защото във всяко ново отношение те живеят така, сякаш наистина водят собствения си живот, изразяват собствените си мнения, чувства и възгледи. А в действителност те не са техни, а на обектите на тяхната идентификация.
В известен смисъл това се е случило и с Михаела. Когато се видяхме за първи път, тя сподели, че за нея е станало изключително трудно да продължи да учи, че вече не се справя с материала и това я плаши.
– Никога досега не се е случвало да не мога да се накарам да седна да уча. Пък и не виждам смисъл да завърша, когато не е ясно за какво ми е тази математика. Какво мога да работя, след като завърша тази специалност?
Михаела никога не се е замисляла какво обича и може да прави. Просто е следвала пътя на своите родители.
 – Това е нормално – убеждава ме тя.
Малшанс – математиката є се удава и за момичето няма никаква пречка да продължи да изучава тази дисциплина. Ако не є се удаваше, може би още там тя щеше да срещне
 
съпротивата на собствената си личност
и да поеме по свой път. Но дали това, че є се удава, е причина да желае да я изучава? Художествената гимнастика също є се е удавала, но тя се отказала сама от нея, защото в ценностите на семейството на почит е била математиката. Затова Михаела е решила, че е редно да се откаже от маловажното и да се съсредоточи върху нещо сериозно. Така правят всички в семейството. Никой от родителите є обаче не е искал от нея това. Когато е решила да се откаже от спорта, те са били изненадани, но решили да не се месят. Михаела неосъзнато е взела решението за себе си „от тяхно име“ – т.е. чрез своите представи за това, как мислят те. И всъщност така е било винаги досега. Но в един момент нещо в нея започва да надига глас, започва да задава въпроси, на които я кара да търси отговори. Отговорите не могат да стигнат до съзнанието така лесно, защото нейната истинска личност е все още затисната някъде в несъзнаваното. Разбира се, веднъж пробудила се, тя не дава покой и нейният начин да напомня за себе си засега са невротичните симптоми. 
Но телефонното обаждане от Михаела е сигурен знак, че един от търсените отговори се е появил. Какво ще стане нататък, ще видим, но тя вече е чула себе си, което е първата стъпка към откриването на собствената идентичност.