Извънземен баскетбол
от Мирослава ИВАНОВА
Снимки Антимос ГЕОРГИАДИС
май, 2010 г.
В кабинета на доцент Църов има бюро, един голям стар плакат на Майкъл Джордан и чувал с топки.
Баскетболистите са високи хора със силни ръце. Имат красиви длани с дълги пръсти, по които личи, че цял живот са насочвали топката в полета й към коша. Човекът пред мен се отличава с осанка на треньор. Спомня си, че когато за пръв път застанал под баскетболен кош, изпитал страхопочитание, защото кошът бил много висок, топката – много голяма, а той самият – малко дете… Може би подобно е било чувството и на момчетата, които тренира сега, макар че те не са деца.
Разговарям с доцента преди тренировката в единствената зала в България, която е снабдена с подход за инвалидни колички. Тук, в спортната академия, всеки вторник идват осмина мъже, тренира ги доктор Кръстю Църов, доцент в катедра „Баскетбол“ на НСА. Събират се, обединени от каузата на Българската федерация по баскетбол и „Ротаракт клуб София Балкан“ в България да бъде популяризиран
баскетболът за хора с инвалидни колички
Малката дъщеря на Църов също е треньор и всеки път помага на баща си в тренировката. Впрочем в заниманията се включват и студенти по баскетбол и кинезитерапия. Съпругата на доцента също е преподавател в академията. Заедно са от деца. Като ученици оставали толкова до късно на игрището, че играели баскетбол на лунна светлина. Усмихва се, казва, че е било отдавна, и добавя, че е станал треньор, защото по негово време нямало много треньори, той самият не е имал треньор и баскетболистите са се учели на играта едни от други.
Двигател на проекта
е „Ротаракт клуб София Балкан“. Първото, което всички искат да постигнат, е да популяризират спорта както в обществото, така и сред самите хора с увреждания. Следващите цели са участия в международни турнири и олимпиади.
Активистите на клуба са осигурили средствата за шест колички за баскетбол. Те са изработени според индивидуалните мерки на всеки състезател, снабдени са с едно специално трето колело в задната част, което ги предпазва от обръщане. По проекта се работи от две години и на практика доставянето на количките го придвижва на нов етап. В началото на декември миналата година „Ротаракт клуб София Балкан“, федерацията по баскетбол и НСА организират семинар, в който участва председателят на европейската федерация по баскетбол в инвалидни колички, както и треньорът на холандския национален отбор. Още тогава нашите момчета се включват в
първите демонстративни тренировки
„На първите занимания момчетата се чувстваха много добре. Стана промяна с тях. В очите им се виждаше нещо друго“, казва треньорът.
Съществуват много спортове, които могат да бъдат практикувани от хора с различни видове увреждания, но при тях количката не е определяща. Тук от съществено значение са движението в количката и силите на състезателя. Единственият колективен спорт, който досега е бил практикуван у нас от момчета като тези, с които се срещнах, е кърлингът. Някои от тях са тренирали и кърлинг, но баскетболът им харесва повече. Един от тях тренира и тенис на корт за инвалидни колички. Казва, че и тенисът, и баскетболът са страшно динамични. Независимо че като чуят „човек в инвалидна количка“, всички си представят някого, който едва ли не издъхва. Някои от момчетата не използват за ежедневното си придвижване колички, а само патерици. Те трябва да овладеят допълнителни умения по управлението на количката. То е като да караш кола.Разбирам, че баскетболът им харесва и заради това, че е колективен спорт.
„Помагаме си“ – така ми казват
Треньорът допълва, че баскетболът може да повиши много тяхната функционална годност, тяхната гъвкавост, сръчност, точност, сила и издръжливост. „Те сила имат повече от нас, защото с ръцете компенсират движението на долните крайници.“
И треньорът се учи как се работи с тези хора
Доцентът веднага разбрал, че представите, които има за баскетбола и за тренировката като процес, са много различни от това, което трябва да се прави при работата с момчетата. Трябвало да учи всичко отначало, защото не може да се работи как да е, има си методика. Той се опитва да вникне в техните проблеми, те разбират това и го обучават също.
„За себе си поставих едно условие. Аз ще поема тези момчета, ще науча колкото се може повече за заниманията с инвалидни колички. Баскетболът си е баскетбол, но има много специфични неща. Искам да ги науча и да ги предам на някое младо момче или момиче и после само да помагам. Няма да избягам, но само ще помагам.“
Според треньора момчетата все още са далеч от играта, защото тепърва трябва да се отработват много елементи, но
напредък вече има
и всички са доволни от всяко малко постигнато нещо.
„Има едни елементарни упражнения за стречинг. Едната ръка е горе, а с другата трябва да се докосне подът. Някои могат да го направят, други не могат. Казват ми: „Тренер, не мога.“ Аз им казвам да запомнят колко им остава и че на следващата тренировка ще бъдат с половин сантиметър по-близо до пода. Така постепенно, постепенно ще се разширяват и възможностите, и самочувствието им, и работоспособността им. Животът не е пълноценен без двигателна активност.
Тренировките, които провеждаме, зареждат човека с положителни емоции и омразата, лошото в нас, се изразходва като енергия в спорта. След една добре организирана тренировка човек изпитва блаженство, една нега, духът му се успокоява.“
На тяхна тренировка в залата няма да чуете специфичното скърцане на баскетболните обувки, нито пък ще видите стрелба с отскок. Но се чува знаете ли какво?
Пронизващият шум на мрежичката
когато топката влиза в коша. Никой от тях не е тренирал баскетбол преди. Всички те правят първите си сериозни „стъпки“ в тази игра сега. На този етап от тях не се изисква резултатност, достатъчно е да успяват да се концентрират в стрелбата. Със сигурност сте хващали баскетболна топка и знаете колко е трудно да я изхвърлите към коша. Още по-трудно е да го направите с добра техника. На практика стрелбата започва от стъпалата, пръстите на краката сочат към коша, коленете са леко свити… Освен всичко тези хора имат много по-различна подвижност на ставите от нашата, но успяват да бележат кошове!
Специфичното за баскетбола в инвалидни колички е, че всеки спортист трябва да бъде класифициран в зависимост от степента на заболяването си и според тази класификация получава съответен брой точки, които могат да бъдат от 1 до 4,5. По време на игра в игрището могат да бъдат десет души, чийто сбор от точки е равен на не повече от 14. В тези отбори е разрешено да играят и мъже, и жени.
Няма съществени разлики в правилата на играта в сравнение с конвенционалния баскетбол. Размерите на игрището са същите.
От разговора си с доцента и състезателите научих, че в България няма статистика за хората с увреждания. Не се знае нито броят им, нито как са категоризирани. И както казват момчетата
когато стане белята, хората се затварят
и не знаят какво да правят, към кого да се обърнат. Ето защо имам за задача да ви предам думите на доцент Църов, че всеки, който желае, може да тренира заедно с тях. Треньорът няма познати в подобно положение и не знае много за личните истории на момчетата. Приема ги такива, каквито са, и не се интересува какви са били преди. И продължава: „Ние се правим, че тези хора не съществуват. Не ги забелязваме. Отбягваме ги. Незнайно защо. Може би от злорадото чувство, че ние не сме като тях. А те имат по-силен дух от нас, склонни са сами да решават проблемите си.“
Тренировката започва в девет вечерта, защото това е единственото свободно време в претоварения график на залата, и свършва на… лунна светлина. Докато гледам, си мисля за различни неща. Помислям си дали някой от момчетата няма се откаже. Здравият човек има избор и може да каже: „Аз не ставам за баскетбол, ще играя футбол.“ Всеки от нас се занимава не само с това, което му харесва, но и с това, за което има талант. Впрочем човекът, който помогна тази статия да достигне до вас и със снимки ми сподели, че в Гърция хората, които ние наричаме хора с увреждания, се наричат хора със специфични таланти. Баскетболът ми е любима игра и четири-пет пъти миналото лято ходих да играя на половин игрище в кварталното училище. На шестия път обаче предпочетох да пия бира, на седмия – също. На осмия „съотборничките“ спряха да ме викат. Не повече от седем пъти през живота си съм ходила на фитнес, веднъж – на пилатес, за тичането само съм чела в три от новите текстове на Иво Иванов. Е, какъв е смисълът от избор, удавен в бира? И не е ли заблуда това, че тези момчета нямат избор? Отказвам се от работното заглавие на този текст. Не мога да го озаглавя „Треньорът и неговите наставници“. По-правилно е да използвам израза „Треньорът и нашите наставници“. Но къде сме ние, когато става дума за подобни неща? Сещам се за думите на една моя приятелка, която ме попита разбирам ли ги тези хора. Не е ли това, че играят баскетбол, още едно доказателство, че са в неравностойно положение? Защо се мъчат?
Знаете ли какво разбрах за тях?
Те не се мъчат, а се борят
Трудно им е и хем стискат зъби, хем се усмихват широко. Никой от тях няма да се откаже. И няма смисъл да се мъчим да ги разбираме. Няма смисъл да се мъчим. Питам ги от какво имат нужда, а един от тях ми отговаря: „Трудно е да отидеш някъде и да кажеш „Дайте ми пари за количка за спорт“, когато в стаята има дете, което казва: „Дайте ми пари, за да прогледна.“ Представяте ли си какви хора са тези?! Впрочем двама от тях нямат спортни колички и тренират с тези, които използват за ежедневното си придвижване.
Не е нужно да търсим свещените места за баскетбола чак в неговата родина Америка. Ако сте истински поклонници на тази велика игра, заповядайте на тренировката на тези момчета. На игрището ще бъдатБорис Томов, Марио Шуманов, Владимир Гюров, Светлозар Киров, Сергей Сергеев, Кристиян Костадинов, Радослав Георгиев, Ивелин Манолски.
По-високи са от баскетболисти.
И те като въздушния Майкъл Джордан не докосват земята.
Владимир Борис Светлозар
Гюров Томов Киров
Ивелин Радослав Марио
Манолски Георгиев Шуманов
.jpg)
Кристиян
Костадинов