Илинда

Скоро се запознах с един германец, който ми сподели, че си купува специални обувки за своите посещенията в България. От по-груба кожа и с по-дебели подметки. „Нещо като обувки за планината, но с по-градски дизайн“ – предположих аз. „Точно така“ – каза той доволен, че е открил средството, с което да преодолява неравните терени на родните улици и тротоари. Ето как разбитият бетон превръща обикновените пешеходци във високопланински трекери, шофьорите – в офроуд състезатели, а велосипедистите – в маунтийн байкъри. Представям ви едно момиче, което е започнало да се занимава с планинско колоездене

а защото му харесва високият адреналин и защото обича природата. И тя като героя на прочутата книга, за която ви напомням със заглавието, е в пълен допир с околностите, които прекосява. Винаги може да протегне крака и да докосне земята на планината, ей така, както си седи на велосипеда.

В началото не й казвам, че й предстои да се довери на човек, който изобщо не може да кара колело…

Първото колело на Илинда бил един черен BМХ. Като го видяла, сънувала го цяла нощ, а после молила техните да й го купят. Била е на 5–6 годинки и никога не е карала с помощни колела. Има по-голям брат, който се занимавал с какво ли не. Алпинизъм, парапланеризъм, бил и пещерняк. Тъкмо се отказал от летенето, което изглеждало най-опасно за родителите им, и Илинда отново казала: „Искам колело.“ Този път – за планинско колоездене. „Още преди да започна да карам, само колелото ми беше в главата. „Дишах“ колело, сънувах колело, „ядях“ колело, само за това мислех и плачех на нашите да ми го купят, защото това е сериозна инвестиция.“

Може да се каже, че планинските велосипеди приличат на

Планинското колоездене е много широко понятие, но най-общо това означава каране на колело в планината и по специфичен терен. За да го направим по-осезаемо за вас, заедно с Илинда ще ви представя неговите най-характерни дисциплини.

Представлява спускане по установена пътека (предварително подготвено трасе), като се измерва времето, за което се стига до долу. Целта, разбира се, е да стигнеш до крайната точка за колкото се може по-кратко време. До пътеката се стига с лифт. На едно от тазгодишните състезания трасето било изградено на място, до което не достига лифт, и байкърите били превозени с камиони. Илинда ми обяснява още, че този, който е най-добре подготвен физически, има добра техника и най-добър баланс между агресивност, подготовка и опит, се радва на постижения в този стил.

Поради големите скорости, които се развиват, специалната предпазна екипировка е задължителна. Включва каска с подбрадник, наколенки, маска, ръкавици, броня и панталони за омекотяване на падането.

Това е най-масовият стил. Преведено от жаргона на байкърите, крос кънтри означава… отиваш в планината и караш колело. Всеки сам избира терена, по който, разбира се, има и спускания, и изкачвания. Тук високата скорост съвсем не е задължителна. Всеки може да кара в темпо и с техника, които съответстват на стила му на байкър.

За практикуването на крос кънтрито не се изисква сериозно оборудване на велосипеда.

В тази дисциплина се преодоляват специални съоръжения с две гърбици, наричани скокове. Скоковете обикновено са направени от пръст или някакъв изкуствен материал. При засилка те изхвърлят байкъра високо нагоре, което дава възможност да се изпълняват различни трикове във въздуха.

„Хващаш една пътека и се спускаш по нея“ – казва Илинда. Името на стила подсказва именно свободата на тази дисциплина (свободно каране – от англ. ез. – бел. ред.).

Впрочем фрий райдът прилича на спускането по това, че посоката е надолу. И екипировката на байкъра, и оборудването на велосипеда трябва да са стабилни. На крос кънтрито прилича по това, че теренът е свободно избран, а не предварително подготвен. Струва ми се, че може да се намери и нещо общо с дърт джъмпа, понеже със сигурност има места, където природата е оформила точно характерните за него двугърби скокове.

Според Илинда влечението към екстремното може би е свързано с преодоляването до известна степен на страха. „Всеки има инстинкт за самосъхранение, но нашите занимания на практика си противоречат с този инстинкт.“ И сякаш желанието им да си набавят тези емоции е по-силно от това да се съхранят.

Реално това е спорт, за който

Гледа как карат другите, следва ги, докато карат. Своеобразен видеоучебник са многото клипчета и филмчета в мрежата. „Интересно е да се види как може максимално бързо да се мине по една линия или пък по какъв начин се минава през някаква неравност.“ 

Илинда се интересува повече от това, което става у нас, отколкото в чужбина, и харесва стила на каране на наши момчета, които от години практикуват маунтийн байк. „Мога да спомена Димитър Гайдов, който има много хубав стил на каране, ходил е на доста места. Росен Ковачев, шампион, който от доста време успява да се държи на първото място. Викат му Конника без глава, защото всички се чудят как така може да мине през някакви места по толкова бърз начин. Те двамата са обичайните заподозрени за първите места. Александър Илиев. Той кара също много хубаво, много изчистено и много бързо. Той е един от хората, които ме зарибиха.“

Питам я дали не се страхува, че може да се превърне в мъжкарана, а тя отговаря, че това е задължително. Смее се и казва, че раменете й са по-широки от на другите момичета.

Промяна има и в начина на мислене. Казват й, че понякога реагира грубо, което на мен не ми се вярва. Изглежда ми жизнерадостно и мило момиче.

Интересното е, че през 2004 г. имало пет жени, които участвали в състезания. Тогава Илинда започнала да побеждава. Но от 2004 до 2010 г. или нямало жени, които да карат на състезание, или пък участничките претърпявали инцидент по време на каране – или колелото се счупвало, или пък ставало падане, което станало причина Илинда няколко пъти да се качва

От състезанията тази година най-мащабно било това в Сопот – първото състезание у нас, което носи точки за клас от Световната купа. „Дойдоха много хора, имаше около 300 участници, което е много за състезания, на които обикновено се събират по около 100 участници. Там победих двете българки, с които се състезавах.“

Според Илинда опитът може да те предпази от травми. Спомни си, че точно в Сопот е виждала байкъри със счупени две ръце, пукнат таз, извадена ключица, комоцио.

Хората, които се занимават с планинско колоездене, са деца на около 13–14 години до около 40-годишни възрастни. Пикът на постиженията е на 16–17 до 23–24 години. Илинда определя върховия момент по друг начин. Според нея това са годините, в които имаш най-много време за колелото, т.е. докато си ученик или студент. Забравих да ви кажа, че в момента тя е маркетинг координатор във „Форум филм“. Толкова е млада, че, естествено, не мисли за момента, когато и тя ще остарее и ще трябва да се откаже от маунтийн байка. Сега може да си представи само времето, когато ще се наложи да кара по-кротко и ще се занимава повече с крос кънтри.

Нарича планинското колоездене свое хоби, до което по важност нарежда пътуването. Питам я защо отделя двете неща, при положение че байкърството също я отвежда на различни места. Отговаря ми, че има нужда и от пътувания, при които не е с „колелото на гърба“.

Накрая я питам какво мисли за хората, които като мен изобщо не могат да карат колело. „Нищо“ – отговаря ми. Аз пък си мисля, че повече трябваше да рева на нашите, за да ми купят колело. „Балканче“. Но пък, от друга страна, вероятно наистина не е имало смисъл. Никога не съм сънувала колело, нито съм „дишала“ колело…

Срещата ни е в момент, когато Илинда разпределяше времето от лятната си отпуска. Обича да ходи в планината и пеша, но трудно би изкарала цяла седмица в планината и май морето я вълнуваше повече.

но с по-различни гуми и при доста специални условия. Пътеките трябва да са утъпкани, тогава няма неравности и се кара по-бързо, отколкото през лятото. Ако пътеките не са утъпкани, колелото се спира и може да паднеш през кормилото. Но истината е, че когато падне сняг, Илинда предпочита да се отдаде на изкуството да поддържа сноуборд.