Имам среща с училищния психолог
от Венета МЛАДЕНОВА, училищен психолог
© Lisa F. Young – Fotolia.com
Ако човек го заболи зъб, хуква на зъболекар. Ако го притесняват очите, посещава очен лекар. Ако нервите му са се разклатили, търси невролог. Прави всичките тези усилия, за да надмогне болката – да я смекчи и в крайна сметка да я изпъди, за да позволи на целия организъм да диша и живее спокойно.
Когато го боли душата обаче
страда. Не търси помощ. Обажда се на приятел, за да му разкаже проблема си, получава овехтял колкото палтото на дядо си съвет, който за нищо не му служи… и пак продължава да си страда.
На Запад хората, уважаващи себе си, имат личен психотерапевт, когото посещават, за да облекчат терзанията на душата си. Вярно, плащат си за това. В България нямаме пари да плащаме за оздравяване на душите си. Но, слава богу, на някого му хрумнала блестящата идея да вкара психолог в училище и да спаси от страдание поне душите на децата ни. Те са благословени, че могат да споделят проблемите си с
човек, обучаван да решава проблеми
Детските проблеми могат и да изглеждат смешни в очите на родителите им, но за малките те са си мегасериозни, защото им пречат да общуват, да се радват, да спят спокойно или дори да се усмихват.
Училищата, случили с психолози, истински отдадени на работата си и на каузата децата да са щастливи, дори не подозират какъв силен коз имат в безмилостната битка между школата за приза „най-елитно“.
безплатните консултации
с психолог са огромна помощ за родителя. Но най-вече за детето, което, ще не ще, е принудено да се социализира и обучава в т. нар. сграда училище. На онова същото същество, за чието щастие и майката, и бащата се борят с нокти и зъби (без да разбират понякога какво точно би могло да направи щастливо тяхното дете). По пътя към това училищно и извънучилищно щастие основна фигура се явява училищният психолог.
Добре обучените психолози в училище провеждат кризисни интервенции, извършват терапевтична дейност, изслушват безчет лични проблеми на деца и родители, решават вътрешнокласни спорове, провеждат обучения за по-успешно общуване, посредничат при решаването на конфликти между клас и преподавател и в частност между класен ръководител и ученик. Тези специалисти работят в малките си училищни кабинети, приемат човек след човек, попиват проблем след проблем, стараейки се в този „лабиринт“ от проблеми да опазят спокойна собствената си душа. Те са първите, които
овладяват гнева и агресията на децата
първите, които биват търсени при подобен род прояви. Понякога работата им остава почти незабелязана – тя е тиха, ненатрапваща се, дискретна. Те знаят какъв проблем се крие зад уж усмихнатото детско личице и понякога от една тяхна дума зависи съдбата на детето в училище. Достатъчно е само психологът да предупреди класния ръководител или учителя, че детето преживява труден период, за да могат те да проявят необходимото търпение и разбиране. Тези специалисти са свързващото звено между ученик и учител, медиаторите при две страни в училищен конфликт. Те работят за същите „учителски“ пари, че и за по-малко, но са невероятно по-натоварени психически дори от учителите. И единствено умелото пазене на т. нар. фоново състояние, с което влизат в чуждия проблем, ги опазва от
професионално изпепеляване
Психолозите са свързващото звено между училището, детските педагогически стаи към съответните районни полицейски управления, социалните служби, агенцията за закрила на детето и ресурсните центрове за подпомагане на обучението на интегрирани деца.
Според директиви на МОН обаче не е нужно пък във всяко училище да има такъв специалист. Има необходим минимум от деца, на които се полага безплатен психолог.Длъжността „училищен психолог“ е измислена през 1995 г. Тя всъщност официално се води „педагогически съветник“. Това дава възможност по закон на директорите да назначават на такава длъжност хора с педагогическо образование. Директорите, които искат действително някой да помага на децата обаче, назначават хора, завършили психология. Според закона през 1995 г. само училище с над 500 деца има право на такъв човек. С други думи, ако децата са 496, те нямат право да използват безплатен психолог в училище. Преди една година цифрата 500 беше променена на 300. Но в действителност училищни педагози се назначават само ако директорът на училището сметне, че има нужда от тях. Сега, когато училището се храни не от общинския, а от самостоятелен бюджет, повечето от директорите освободиха психолозите си, за да спестят пари. Предишното правителство подготви проект на закон за образованието, в който изобщо не ставаше дума за психолозите в училище. Едва сега новият министър на образованието Фандъкова говори в първите си изявления, че на 500 ученици би трябвало да се полагат поне двама психолози.
Звучи обнадеждаващо на фона на масовото отстъпление на гилдията на психолозите, която
бавно напуска училищата
На ежегодните есенни съвещания на преподавателите в начален курс постоянно се подчертава задължителното провеждане на тестове за начална училищна готовност на децата в първи клас. Тестове, които да дадат знание на учителя върху какво при обучението на детето трябва да акцентира още в началото на учебния процес – върху фина моторика ли, върху количествени, качествени и времеви представи ли…
Интересно е кой провежда тестовете в училище без психолог? Най-вероятно някой, въоръжен с книга с тестове подръка (а такава литература в България – под път и над път). Няма значение дали тестващият ще спази задължителни изисквания при провеждането на изследването, дали ще запази достойнството на тестваното дете, дали ще го предпази от излишен стрес.
Помня, че преди години в тогавашна Чехословакия се изискваше от клиента в книжарницата да представи документ за придобита професионална квалификация по психология, ако иска да си купи книга с психологически тестове.
В България без всичко може
Дори и без психолог в училище. Нищо, че агресията расте всеки ден, нищо, че децата имат безброй проблеми, за чието решаване ще имат нужда от доверено лице, което умее да пази професионална тайна, което не носи дневник и не пише оценки. Нищо, че понякога същите тези деца се нуждаят от някого, комуто да разкажат нещо, просто защото родителят вкъщи не е поискал да ги изслуша. Или пък имат крещяща потребност от хора, които да изграждат доверието между тях и онези, които са го създали.
Помня в професионалната ми кариера случаи на деца, които можеха да разговарят с родителите си единствено в мое присъствие. Помня и деца, които са изпитвали ужас и страх от това да посещават училище и да бъдат изпитвани и са се нуждаели ежедневно от моето поощрение и подкрепа. Срещала съм се с деца, твърдо решени да посегнат на живота си заради конфликт или неразбиране вкъщи, които са се нуждаели единствено от това някой в подобен кабинет като моя и упражняващ моята професия да им покаже, че са значими и че без тях светът би изглеждал по-пуст. Но както смятат властимащите, учениците нямат нужда от психолзи. Но подобен род специалисти ще разчитат само заможните родители, които могат да си позволят скъпоплатена извънучилищна терапия. За обикновения, редови български родител, чието дете има проблем, вратата на кабинета на училищния психолог, провеждащ безплатни консултации, бавно ще се затваря, докато се заключи завинаги.
Но и родителят не е длъжен да знае за директивите на МОН, за да потърси правата на детето си и да изиска самият той наличието на психолог в училището. Защото, ако не го направи, някой ден, почуквайки на училищния кабинет, ще установи, че му се налага сам да решава проблеми на детето си, пред които се чувства безсилен.
Тенденцията е плашеща– учители, останали без достатъчно пари за собствената си прехрана, и ученици, затрупани с нерешени проблеми. Това със сигурност не е моята мечта за проспериращо българско училище. Не вярвам да е и вашата.