ПИСМО ОТ ИНДИЯ
от Любомир БРЕСТНИЧКИ
Снимки Автора
април, 2008 г.
Текстът, който ви предстои да прочетете, е едно писмо, написано през първите дни от престоя на автора Любомир Брестнички в Индия. То има смисъл на документ, разкриващ първоначалното стъписванe и културния шок, който преживява всеки европеец, попаднал там. Преодолял успешно периода на адаптация, Любо днес вече твърди, че: „Индия променя хората и ги кара да я обичат. Първото нещо, което ми се прииска да направя, когато се прибрах у дома, беше… пак да се върна в Индия.“
„Днес е най-щастливият ден в живота ми – след цяла седмица престой в Индия най-накрая се изкъпах. Намерих бира и някаква храна на място, което минава що-годе за чисто, ако го сравним с бюфета за бързи закуски на пернишката гара. Сега имам толкова поводи за радост – изкъпан, седя и пиша в интернет клуб, намиращ се само на 30 метра от хотела, в който съм отседнал (а не на 5 километра, както беше предишния ден). При това скоростта, която предлага, е съвсем задоволителна като за 50 стотинки на час. Докато имам „силички“, ще се опитам да опиша каквото съм видял досега.
Предполагам, че думата „кошче“ липсва в индийския език
Всеки хвърля боклуците си, където свари. Съвсем нормално е някой индиец да излезе ненадейно от вкъщи и да излее помията си в краката ти. Улиците приличат на безкрайно дълго бунище, „разцепено“ от проправящите си път минувачи. Все пак мръсотията е ограничена от бордюра, където минава канализацията. А в зловонните Й води спокойно може да се види плуващо лайно, надбягвано от плъх.
Придвижването е възможно само в средата на улицата. Сред хиляди колела, просяци, рикши някак си се промъкваш. Разбира се, трябва внимателно да гледаш къде стъпваш, за да не се подхлъзнеш в локва от повръщано или в храчка от сдъвкан тютюн. Отграничените от канала с лайната тротоари са практически непроходими. Освен с купища боклуци те са окупирани и от спящи и неспящи просяци. И ако по случайност ти се удаде да прекосиш някой тротоар, то това ще ти се стори най-неравното място в Индия – по-неравно от естествените природни форми тук.
Тоалетна е всяко място, което не е ресторант
На по-оживените места са построени П-образни „отходни помещения“ с основа метър на метър и 3 стени, високи по 2 метра. Врата няма, така че е трудно да се „влезе“ вътре. Просто там се намира „езерце“, в което се чишка от метър дистанция.
В природата на индиеца е да е мръсен, много мръсен. Дори чистите индийци изглеждат мръсни. Иначе май не са лоши хора. Винаги съм се чудел защо Китай бълва толкова много гадни стоки. Сега ми е ясно. Правят ги за индийците. Тук магазин за каквато и да е маркова стока не съществува. Само някакви странни предмети с неизяснено предназначение, които гонещите/преследващите те търговци описват като „вери найс“. Само си дай вид, че се оглеждаш търсещо наоколо, и веднага ще бъдеш обграден от тълпа услужливи индийци, които само чакат знак, за да помогнат с нещо и да изкарат някоя рупия.
Първа среща с неизвестността, или 30 рупии = 1 лев
Сигурно след прочетеното дотук няма да се изненадате, че летището в Делхи е бледо подобие на Бургаското. С тази разлика, че пистата е малко по-голяма и, естествено, има мнооого самолети. След кацането не съм много доволен от тази гледка. Бързам да се махна от това място. Излизам и… попадам в хаоса. Сега като се замисля, това беше най-човешкото място, което съм видял в Индия. Като изключим един голям универсален магазин, приличащ на базара под НДК. Стоките обаче бяха само китайски. От летището хващам предплатено такси, което директно трябва да ме закара до централната жп гара на столицата Делхи. Шофьорът раболепно спира пред едно туристическо бюро и обяснява, че гарата е затворена през нощта и ако искам да си купя билет, мога да го направя единствено от това денонощно бюро. Там някакъв току-що събудил се мърльо (часът е към 2 през нощта) ми иска 3600 рупии за билет.
Иска парите доста настойчиво и голяма услуга ми прави май. Доста резервиран към неговата услужливост, аз реших да отида на гарата, където да си помисля до сутринта закъде да пътувам. Изведнъж оня разярен се развика Don’t play this game here – get out! Доволен, че се отървах от неприятния принудителен разговор, продължих с таксито към гарата. Тя е голяма колкото тази в Каспичан. Вместо чакалня пред нея се е ширнала нива, на която хиляди индийци спят, завити с мръсни завивки. Направо няма къде да се стъпи. Аз и Емил – моят спътник, който не говори английски, слизаме от таксито. Веднага сме обградени от десетки съмнителни типове, които много искат да ни помогнат. Всички твърдят, че билети няма, но има туристическо бюро (друго), където може да се направи нещо. Всеки от тях ни дърпа и води някъде, там някакъв друг казва нещо друго и така, докато не виждам табела на английски, която препоръчва да не се говори с хора, които предлагат помощ. И още: че правителството не носи отговорност, ако чужденец стане жертва на престъпление. Това мое преживяване е тема за друг разказ. В крайна сметка намираме билетите, които изненадващо струват само 2000 рупии, при това за клас Sleepers! Как се купува билет, няма да обяснявам, но за да добиете представа, ще кажа, че е малко по-сложно от попълването на данъчна декларация.
„Без прозорец, без вратица…“
Влак и билети за Калкута има на другия ден. Само 15 часа чакане и – готово. Вече ми е ясно, че без хотел няма да оцелеем. След „борба“ с десетки помагачи посред нощ се оказваме в туристическо бюро, ситуирано под единствената улична лампа на километри наоколо. Там един „услужлив“ човечец, който впрочем искаше да ни продаде билетите за влака до Калкута за 2700 рупии, ни намира хотел за 1200 рупии стаята (45 лева) – „вери найс“. Една велорикша ни натовари и закара до хотела срещу 10 рупии (30 стотинки). Оказа се, че разстоянието е около 300 метра, но сами нямаше никога да го намерим нито с карта, нито с gps със спътникова снимка, а още по-малко с визитката, която получихме.
Хотелите в Индия не се ремонтират. По стените им може да се види историята на кулинарните и хранителните подвизи на всички подвизавали се тук преди теб.
Подовете по правило са от мрамор, покрит с 2 мм прах. Половината от стаите в „хотела“ нямат прозорци. В други има имитация на прозорци – демек две непрозрачни завеси, покриващи два квадрата тухлена стена. Ако има прозорци, не очаквайте да зареете любознателен взор през прозрачно стъкло. Тази функция тук е „иззета“ от непрозрачна, съвсем леко пропускаща светлина форфирана пластмаса.
Чаршафите са отпреди 10 години. Сменят се само, когато се скъсат. От време на време индийски вдовици ги перат на някой канал, без да използват сапун. Банята е една мръсна кофа с вода под чучур. Топла вода за пръв път виждаме днес. В предишния хотел водата идваше с помпа от Ганг и по минерални показатели сигурно доближава тази от Перловската река.
„Вери найс слийпинг бегс!“
Много е важно човек да има спален чувал в Индия, много. Аз за съжаление си бях забравил моя. Реших да си купя.
Вечезнам, че 30 рупии са равни на 1 лев. И че само за десет от тях индийците са готови да направят каквото поискаш, стига да не трябва да жертват живота си. Та попитах един от търговците за спален чувал. Той веднага решително ме поведе към оживено кръстовище и ме настани до една крава, която спокойно си акаше сред колите. Изчезна за малко и когато се появи, го следваха още двама индийци, всеки с по 3–4 модела найлонови торби в ръце. Убеждаваха ме, че това са спални чували, цената на всеки от които в български пари вървеше от 60 лева нагоре. Аз, естествено, изобщо не влязох в спор, само им обърнах гръб и си тръгнах.
След 5–6 часа излязох от „хотела“ и гледам оня, първия, дреме срещу дупката на вратата. До него два „вери найс слийпинг бегс“. Първият – найлонов чувал с качулка за главата, при това отговаря на ръста ми. Направо удивително, защото индийците са природно къси и спалните им чували ми стигат до раменете. Вторият – приличен, даже много приличен. Вместо найлон от вътрешната страна има полар, което почти ме разплака от кеф. „Вери найс – 3000 рупии.“ Само се обърнах и тръгнах по улицата. Оня ме настигна с повторна оферта от 1000 рупии. След кратка лекция, с която му разказах, че в моята страна тоя чувал струва 500 рупии, се стигна до сделка. Още ме е яд, че май се прекарах, но за 18 лева чувала си го биваше. Взимам го, а оня ми иска бакшиш, трябвало да плати на информаторите, дето му помогнали да ме намери. Пари повече не взе. Но тук всички искат бакшиш. За всичко. Даже и когато вече си им дал. Изтъкват доста интересни причини. Например шофьорът на таксито (такси, не рикша) ми поиска 20 рупии, за да си платя паркинга на гарата, където той чака за клиенти! Бакшиш не получи, но получи спонтанна невъздържана ругатня, на която много се зарадва. Върна си го – прекара ме с 50 рупии над стандартната тарифа, както се оказа после.
Без пътни знаци
Трафикът по централните софийски улици в час пик е като неделен ден на траур в Индия. В тоя хаос от коли обаче задръстване няма. В Индия не видях светофари и пътни знаци. Колите са много, движението е бавно, равномерно и изключително спокойно. За да бъде възможно придвижването, освен благия характер на шофьорите заслуга имат и хилядите регулировчици, които се грижат за реда на пътя.
Такситата са индийска марка HM EMBASADOR CLASSIC (тук е мястото да кажа, че в Индия всичко е super или super deluxe, или premium). Та това име леко ме развесели. Колата прилича на мнооого стар москвич от 50-те (от ония овалните). Но е в прекрасно състояние. Всъщност около 70% от колите в Индия са точно този модел, а останалите са японски марки, които, предполагам, се произвеждат някъде тук. Хаосът в уличното движение се допълва и от хиляди мотори (съвсем истински, не скутери), цената на които не надхвърля 800–1000 лева за возило. Бензинът е малко по-малко от 1,50 лв. за литър.
Целият обществен транспорт е дотиран от държавата. Бях безкрайно доволен да плащам по 2 рупии (5–6 стотинки) за курс на метро в Калкута. Влаковете също са много евтини – по 50–60 стотинки на 100 километра. Това е цената за возене в конски вагон, където тълпата така плътно се „настанява“, че последните десетина пътници висят в движение навън от вратите с риск за живота си. Два пъти вече пътувах по този начин. И макар че влакът не е „влакът стрела“ – 100 километра се взимат за повече от 3 часа, преживяването е екстремно. Каквато е и всяка минута от пребиваването ми до момента тук.“
Сутрешна баня в река Ганг
„Улицата на ресторантите“ в Both Gaya
Свещена крава
Във влаковете се пътува екстремно, с риск за живота
Обществена тоалетна във Варанаси (кафявите петна са от тютюн за дъвчене!)
.jpg)
Витрина“ на магазин за аудиотехника в Делхи
Следващият олимпийски шампион по носене на тежести в категория до 52 кг