АМАНДА УАЙНБЪРГ
На 22 ноември излиза от печат „Италианска книжарница сред лозята“ – химн за една предопределена любов на фона на небивал погром, расови закони и съпричастност. Завладяващ и сърцераздирателен роман, вдъхновен от действителни събития по време на Втората световна война.
„Италианска книжарница сред лозята“ (преводач: Албена Шарбанова, художник: Стефан Касъров, 360 стр., 24 лв.) повежда читателя към прелестния пейзаж на Тоскана, където католици и евреи съжителстват в пълна хармония. От седем поколения семействата на Анджело и Якопо живеят в съседство, споделят радости и скърби. Земеделецът Анджело, дълбоко свързан със земята, който омайва гроздето с песни, за да „роди“ Ангелско вино, и интелектуалецът Якопо, пристрастен към литературата и посланията на кабалистите. Ала ето че на власт идва Мусолини и техният сговор е поставен на изпитание, а любовта между децата им – застрашена. И всеки е призван да направи своя труден избор, когато трябва да бъдат спасени еврейски сираци бежанци, да бъдат укрити и опазени съседите евреи, както и партизаните, преследвани от нацистите.
Британката Аманда Уайнбърг е създала затрогващ роман за вярност и приятелство, за обич и предателство на фона на пластове история, смесени култури и мистичен полъх от древна цивилизация. Химн за обречената любов между двама млади, родени в един и същ ден и създадени един за друг.
Аманда Уайнбърг изучава съвременни езици в Университета на Източна Англия. Преподава френски, немски и италиански. Основава агенция за маркетинг и реклама в областта на телекомуникациите. Завършва курс по творческо писане. Живее със семейството си в Лондон, но често пребивава в живописното италианско градче Питиляно, първообраз на мястото на действието в дебютния ѝ роман „Италианска книжарница сред лозята“ (2023), публикуван през 2020 г. под надслов „Сълзите на Монтерини“.
Откъс
ПЪРВА ГЛАВА
Монтерини, 1921 г.
Цареше натежало от жегата мълчание. Настъпил бе часът на сиестата. Маслиновите дървета по напуканата земя хвърляха сянка върху оклюмалите лози. На единия бряг на реката се издигаше масивна, златиста скала от туф. В нейните гънки бе кацнало Монтерини с неговите криви, непланирани улички, струпани покриви и църковни кули.
Слънчевите лъчи се прокрадваха в пролуките между къщите на всяка via и vicolo, за да изсушат окаченото пране. Да останеш навън в този час си беше чиста лудост и жителите се бяха прибрали да подремнат на хлад в удобните си легла.
С изключение на двама мъже.
Те мълчаливо чакаха на една от лъкатушещите из градчето павирани улички. Якопо Леви седеше на трикрако столче и опираше гръб о каменната стена, без да обръща внимание на прахта по дрехите си. Ризата и костюмът му бяха залепнали от пот. Той разхлаби вратовръзката си, свали шапката и започна да си вее с нея, а с опакото на ръката изтри потта от челото си. Сетне пое дълбоко въздух, но не откъсна поглед от черните затворени капаци на прозорците на своята къща. Отново наложи шапката си, а от джоба на сакото извади подвързан с кожа молитвеник. Разлисти страниците и започна беззвучно да мърда устни: Eso Enei. Eso Enei.
До него съседът му Анджело Гионе непрекъснато протягаше и свиваше прекалено дългите си за трикракото столче крака. Той пък се бе вторачил в съседната къща със сиви капаци. Лицето му бе сипаничаво и загоряло от слънцето. Върху пясъчнорусата си коса бе нахлупил платнен каскет. А работния си панталон бе завързал с връв. Анджело си беше земеделец, eдин от тукашните contadini.
В лявата ръка на Анджело се появи броеница. Беше на майка му. Якопо знаеше, че след смъртта ѝ приятелят му не се разделяше с броеницата, но я криеше в джоба си, за да не му се подиграват, че е женчо. Сега обаче пет пари не даваше и открито прехвърляше черните ѝ зърна.
Анджело разтърси глава и промърмори: „Каква жега, трябва да пийна нещо“. Огледа от край до край улица „Меравилиоза“ с надеждата нечия врата да се отвори и милостив съсед да му предложи хапка паста с глътка кафе. Якопо се усмихна и отново сведе поглед към молитвеника си.
Улиците бяха тихи, чуваше се единствено минаващото по пътя „Сан Джани“ куче.
Двете долепени къщи бяха построени навътре от платното на улицата и до тях се стигаше по неравни стъпала. Покритата веранда, досущ мост между два континента, свързваше черната със сивата врата. Върху напуканите плочки бяха наредени саксии със здравец, а слънчогледовите стъбла, които се увиваха около металния парапет, красяха стъпалата.
Зад сивата врата живееше Анджело Гионе със съпругата си Сантина. Зад черната живееше семейство Леви. Якопо и Анджело преместиха столчетата си в тясната улич ка на сянка, за да се спасят от жегата. Там продължиха да чакат настъпването на прохладните следобедни часове.
Вик раздра тишината. Якопо вдигна поглед към черните капаци на спалнята на жена си: те си оставаха плътно затворени. Анджело се прекръсти и впери очи в капаците на прозорците на своя дом. Те се открехнаха и в процепа се появи набръчкана ръка с кафеникави петна, която ги разтвори докрай. На прозореца изникна зачервено лице с разрошени и прилепнали о челото коси. Беше Клара Тоди, акушерката в градчето.
– Анджело! Un maschio. Vieni! Момче е. Идвай! Гласът и лицето ѝ се изгубиха в мрака на стаята.
Двамата мъже извърнаха глави един към друг. Спогледаха се. Анджело свали каскета си и попи с него потта, която се стичаше по слепоочията му. Изпусна броеницата си и зърната ѝ се разсипаха върху паветата като водопад от искрящи капки. Наведе се, взе сребърното ѝ кръстче и го целуна.
– Благодаря ти, пресвета Дево, майко Божия.
Якопо затвори своя молитвеник на иврит и го прибра в джоба на костюма си.
– Ето че твоят син се роди преди моя – монотонно изрече той, сякаш продължаваше молитвата си.
– Синът ми ли? Моят син? Нима се роди толкова бързо?
Присвитите ъгълчета на очите на Анджело едва прикриваха сълзите му. Той се опита да се изправи, но се строполи обратно на столчето.
– Краката ми треперят. Едва ме държат.
– Vieni, ела, ще ти помогна.
С едната си ръка Якопо подхвана Анджело под мишницата, а с другата обхвана гърба му. Доближи лице до ухото на приятеля си, прошепна му: „Аuguri, поздравления“, и го поведе по стръмните стъпала покрай саксиите с цветя към сивата врата на кухнята. По пода се бе разсипало брашно, по средата на масата лежеше обърната купа, а съставките за кростатата, която Сантина се бе канила да опече, се бяха разлели на плота.
Якопо и Анджело прекосиха дневната и се изкачиха по стълбите на горния етаж. На прага на спалнята на Анджело и Сантина стоеше Клара Тоди и в дебелите си ръце държеше голям вързоп, от който долиташе тих плач. Кимна им с покритото си с петна лице.
– Аuguri, поздравления, Анджелино, вече си баща. Виж сина си. – Тя подаде повитото бебе на Анджело и радостно и гордо додаде: – Навремето изродих двама ви, а сега дойде ред на вашите деца.
– Сантина как е?
– Benissimo, отлично, яка жена е съпругата ти. Влез да я видиш, хайде, vаi.
Сетне се обърна към Якопо, потупа го по ръката и му се усмихна.
– Скоро и ти ще се зарадваш, Якопо Леви. Твоята Белла е убедила бебето си да изчака, докато си отдъхна. Винаги е знаела какво иска. Тя няма да се забави, не се безпокой.
Анджело и Якопо погледнаха към повитото в малкото одеяло бебе, което Анджело държеше в ръцете си. Две черни като въглен очи се вторачиха в двамата мъже. Топка заседна в гърлото на Анджело; думите като невидим товар едва се отделяха от натежалия му език.
– Енрико – успя да промълви той. – Ще го кръстя Енрико, защото сега животът ми е по-богат.