„И-ха“
от Мирослава ИВАНОВА
Снимки BeLIGHT STUDIO
юли, 2010 г.
Хващаме се за ръце. Обръщаме се напред вдясно. Ръцете са свити в лактите и са високо пред очите. Стъпка, подскок с десния крак вдясно, стъпка, подскок с левия крак вдясно. Прескок, прескок, прескок към центъра…
Дунавското е любимото ми хоро
Сигурна съм, че се питате какво правят народните танци в спортната ни рубрика. Могат да се намерят повече аргументи от този, че в Спортната академия има специален изпит по народни хорà. Но няма да се опитвам да говоря за тази активност като за спорт. Заниманията в клуба по български народни танци „Чанове“ започват със загрявка, но не свършват с думите на треньора „Благодаря за тренировката“, а с думите на инструктора „Благодаря за репетицията“. Никой от присъстващите в залата обаче не се готви за сцена. Хората идват да танцуват за удоволствие и нямат амбиции да се превръщат в професионалисти, макар че представители на „Чанове“ печелят призови места в множество надигравания.
Всички преподаватели следват схемата на работа, създадена от основателите на клуба. Тук се изучават най-популярните пирински, родопски, шопски, северняшки, тракийски и добруджански хорà. Засега клубът няма собствена зала и използва физкултурните салони на детски градини и училища. Почти по всяко време бихте могли да се присъедините към някоя от групите за начинаещи, напреднали средно ниво или напреднали. Другата чудесна възможност е да посещавате различни групи. Така бихте могли да се докоснете до начина на работа на повече от един инструктор, както и
да се хванете за повече хорá
Преподавателите са различни и както казва моят събеседник: „Дори гласът в микрофона е различен.“ Някои свикват с преподаването на определен човек…
Мариян Курдов изисква тишина в залата, когато обяснява и показва. Умее да създава настроение. Личи му много, че си обича работата.
Роден е в Сливен и
танцува от 5–6-годишен
Майка му го насочила към детския фолклорен ансамбъл в града, като се опитала да го примами с възможността да пътува. Така и станало. Танцувал, пътувал, макар че от време на време, вместо да ходи на танци, отивал да рита футбол в училищния двор. Детски ансамбъл, хореографско училище, академия, трупата „Нешънъл арт“ на Нешка Робева – такива са били стъпките и подскоците на повечето от преподавателите и хореографите тук. Мариян не прави изключение и като махнем академията – този е пътят, който е извървял. Спомня си първите години на прехода, когато всичките му колеги работели, каквото намерят, защото
държавата била вдигнала ръце от фолклора
а частни клубове все още нямало. Интересът към народните танци се възражда още след първия спектакъл на Нешка Робева „Два свята“. Мариян помни точната дата на първото представление на спектакъла в зала 1 на НДК.
„Беше 12 декември 2000 г. Преди концерта направихме шест изигравания с костюми от начало до край. Изиграхме го като за пред публика. После излязохме на сцената. Зала 1 е такава, че там аплодисментите не се чуват много на сцената, но когато светнаха светлините и видяхме колко пълен беше салонът и че всички бяха на крака – тогава
разбрахме защо сме работили
Тогава си отговорих на въпроса, защо е трябвало да се захвана с неща, които не знаех дали ще станат. Започнах в трупата на Нешка във време, когато всичко беше замряло. Никой не се интересуваше от народни танци. Нашата професия буквално беше изчезнала. С „Два свята“ правехме по два-три концерта на месец и залата винаги беше… пълна, пълна, пълна. Дори се питахме – откъде толкова много хора в София?
Нешка знае как да поднесе нещата, макар че в хореографията на тези спектакли участвахме всички. Нейните идеи дадоха тласък на най-доброто възможно развитие на нещата. Там изкарах 7 години.“
Разпитвам го за сцената и за публиката.
Какво е у нас? Какво е навън?
„Ние сме артисти. Не сме само танцьори. Всеки, който излиза на сцената, е и артист. Излизаме с настроението, което иска танцът и го поддържаме до края. Публиката разбира и усеща всичко. Знаем на кои места спектакълът ни е силен, на кои места хората реагират и трябва да изчакаме аплодисменти. Така беше във всеки град и село, в които сме играли – хората се събираха да ни гледат и бяха като наговорени. Това означава, че това, което показваме, е достъпно за всички. Чуждата публика ръкопляска чак накрая. Това е разликата.“
Целта ми обаче не е да ви показвам как се изгражда професионалният танцьор и връщам разговора към сегашната работа на Мариян. Питам го кои са най-трудните хорà за ентусиастите, които идват при него?
„Ние учим хората да ходят по музика. Най-трудните хорà са новите. По-трудни за изпълнение са по-бързите хорà, в които има повече движения, които трябва да се изпълнят бързо. В тези хорà някои движения се изгубват, замазват и пр. Но елемент по елемент, от бавно към бързо – така се стига до темпото, в което трябва да се направи танцът. Постепенно вкарваме по-сложни хорà, с повече елементи, с повече размери. Колкото повече време „върви“ групата, толкова е по-лесно да направят и сложните хорà. Хубавото е, че идват все повече млади хора, палят се и се задържат.“
Докато пиша този текст, думите „хора“ и „хорà“ непрекъснато се „настъпват“ и се мъча да им намирам синоними, за да се разбира всичко, което искам да ви кажа. А истината е, че двете думи толкова си приличат, защото
на хорото хората са равни
Тук идват майки с дъщери, майки със синове, братя и сестри, съпрузи, приятели. Различават се по пол, възраст, килограми, образование, социален статус – хора всякакви. Но нищо от тези неща няма заначение, когато се хванеш на хорото.
С Дунавско хоро започва всяка Нова година за българите. С думите „Хванете се за ръце“ започва всяка репетиция в „Чанове“. Първото, което научавате тук, е да се хващате за ръце.
Създателите
Клуб по български народни танци „Чанове“ е създаден през април 2005 г. от професионалните танцьори и хореографи
Милена и Костадин Господинови
с цел да съхранява, популяризира и разпространяват българските народни танци, като дава възможност на повече българи да се докоснат до тях.
Милена и Костадин в сътрудничество с Хоро.бг създават „Първият самоучител по български народни танци на DVD“. В него са показани най-популярните хорà от всички етнографски области на България. Милена и Костадин са хореографи, сценаристи и инструктори на DVD самоучителя.
Всяка година организират „Национален семинар по български народни танци и хорà“.
„Чанове“ има свои клубове в Русе, Бургас, Варна и Стара Загора.
Учениците
Танцувах под прикритие месец и половина, преди да напиша този материал. Намислила съм да ви споделя за някои безценни ефекти, които танците оказаха върху мен. Закопчавам всичките си дънки от миналото лято. Слизам и изкачвам стълби с високо вдигнати колене. Когато стоя на опашка пред някоя каса, не заставам, както обикновено с крака по-разкрачени от ширината на раменете. Вместо това спокойно изчаквам реда си с изправена стойка и в шеста позиция на краката – прибрани пети, прибрани пръсти. По-женствено е. Впрочем от тази позиция започват всички хорà. Запомнила съм някои неща, които е добре да спазваш, докато си на хорото. Споделям ви тези от тях, които могат да бъдат използвани и в ежедневието.
Да не изпреварваш другия.
Да не си гледаш в краката.
Да не бързаш.
Да бързаш.
Да слушаш музиката.
Да се усмихваш.