Йоздемир Индже:
„Пиша с живота си“
Интервю на Нели ЦОНЕВА
август, 2011 г.
Да направиш интервю с най-яркия майстор на съвременната турска поезия Йоздемир Индже е все едно да получиш подарък. Безценен. Като откровеността му, с която говори за своя живот и за стиховете си. Парченцата от спомени, натрупани впечатления и изводи разкриват истината за него самия отвъд неоспоримите факти: роден през 1936 г. в Мерсин, член-кореспондент на френската академия „Маларме“, член и основател на Ордена на средиземноморските трубадури, кавалер на Ордена на френското правителство (1990 г.), с много награди в Турция и Европа… Последната му международна награда е българска – „Пеньо Пенев“ (2010 г.) за „Книга от пепел“ (ИК ЦУМ, 2008 г.).
Може ли поезията да ни помогне да живеем? Този въпрос си задавах, когато четях стиховете на Йоздемир Индже. Докосвах се до автобиографични фрагменти, сцени от живота, където радостта и тъгата се преплитат, антични мотиви, видения и метафори, които извират от манихейството, християнството, мюсюлманството и препратени към човека, живеещ на границата между Изтока и Запада в края на ХХ и началото на XХI век. Какво е това? Екстравагантност? Не. Тази емблематична съвременна турска поезия, преведена и предадена много добре от българистката Кадрие Джесур, е на върха на класациите сред ценителите на изящната словесност.
– Господин Индже, живеете в многоликия Истанбул. Как се чувствате там?
– Живея в квартал „Джихангир“, който е нещо като Маре в Париж, отчасти напомня и Монпарнас. Населен е с много интелектуалци, журналисти, писатели, художници, телевизионни и киноактьори. Пълно е с кафенета, малки бутикови кръчмички, антикварни магазини. Но аз от години не се отбивам в тях. Най-често сядам да пия кафе в усамотеното и винаги тихо кафене „Икбал“ в музея на Орхан Кемал, където всъщност провеждам и повечето от срещите си. Разбрах, че българските читатели го познават с романа му „Господарката на чифлика“.
– А вас познават ли ви в България? Кой сте вие всъщност?
– На младини приятелите ми от вашата страна ме наричаха Индже войвода. За пръв път така ме нарече поетът Георги Джагаров и идеята бе подета и от други български поети, с които тогава често се срещахме по международните писателски срещи не само в София. Харесваше ми да ме наричат така, а и още се лаская. Питате ме кой съм? Аз съм средиземноморски юрук по произход, тюркменски юрук съм. Затова османлиите не са ми много любими, по-близки са ми византийците. Един от основателите съм и от първите програмни директори на Турската национална телевизия. Бохемската част на моя живот отшумя в Париж, когато бях на около тридесет години. После, през четиридесетте си години, пък изживях доволно и частта, отредена на „нощната птица“ в мен. Може би затова сега нощният „Джихангир“ или нощният „Бейоглу“ не ме привличат. Живея почти като монах. Но пиша с… живота си.
– Как живеете? И по-интересно – кога пишете своите невероятни стихове?
– Вече от години през късната есен и през цялата зима живея в Истанбул, в „Джихангир“. От май до началото на есента със съпругата ми сме в едно село до Бодрум. Селото е в подножието на грамадни скали, които изглеждат така, сякаш всеки момент ще се срутят нанякъде. Селският ми кабинет е с огромен прозорец врата, откъдето се излиза. Има тераса. Отдолу има асма с чардак. Там пия вино и пуша лула. Пиша поезия, когато се затопли. Не знам защо. Вечер се събуждам многократно, сядам, пиша, пак лягам. И това трае около пет месеца. Следобед непременно плувам. Не може иначе. Всяка неделя на обяд пия вино, ама обилно!
– Какво е за вас Истанбул? Вдъхновение, метафора, тайнство? „Тясно бе тялото ми за този град“ – пишете в едно от стихотворенията си…
– Не съм привързан към Истанбул. Спокойно мога да кажа, че не го обичам. Даже имам статия, озаглавена „Пистанбул“ („пис“ на турски значи мръсен, замърсен – бел. авт.). В едно стихотворениe отричам и наследството му. Мерсинлия съм. Мерсин е средиземноморски град, но в същото време всеки, който пожелае, само за един час може да се изкачи на 2000 метра надморска височина и да се окаже на заснежените върхове на планината Торос. Мерсин е всичко. Семейството ми е сред основателите на града.
– Здраво сте свързан с корена си. Казват, че Мерсин е бил точно срещу острова на Афродита?
– Живях там до19-ата си година. Напуснах го през 1956 г., за да се спася, завърнах се през 2000 г. От 1956 до 2000 г. го посещавах за часове покрай случаите на болести и смърт в семейството ми. Неслучайно споменах за спасение от Мерсин, години бяхме на нож с него. От страх да не се осуети бягството ми не посмях дори да флиртувам с някоя от многото красиви негови девойки. Очаквах, жадувах, исках този град да ме обича, да ми се възхищава, да ме зачита. Изгарях от желание да ме забележи. Всичко това се случи едва след 2000 г. През 2007 г. учредих литературната награда на град Мерсин. Вероятно е и да бъда погребан в гробището му. В мeрсинското градско гробище мюсюлмани, християни и евреи лежат на равна нога. Мерсин е космополитен средиземноморски град в истинския смисъл на това понятие. И сега е най-европейският, най-цивилизованият град на Турция. За Афродита, да… В началното училище вратар на училищния ни тим бе едно момиче, същинска Афродита! В гимназията играехме баскетбол заедно с девойки с едри като портокал гърди, които често се блъскаха и допираха гръдния ми кош. Сега тези афродити са на по седемдесет години, но смея да твърдя, сигурен съм, че са също толкова красиви!
– Казвате за поезията си, че е „оброчище от думи“ или „маската на маската – другото твое лице“…
– Моят живот са думите. Построих си го от тях. Творчеството ми е публикувано в над 120 книги поезия, проза, есеистика, критика… Преводна и авторска, лична. Цял живот съм писал. С житейското си поведение и с писането се стараех да развия духа на живота и света. Всяка минута съм вярвал, вярвам, че има по-хубаво, по-щастливо състояние от днешното, че е възможно то да се постигне. При добро желание бих могъл да бъда генерален директор на Турската телевизия и радио, депутат или министър. Можех да стана много богат, познавам света на телевизионните медии. Но истината е, че двете жилища – в Истанбул и на село – са закупени с труда от моите писания.
– Как се чувствате? Какви възгледи изповядвате в обществото?
– В Tурция освен творец аз съм независима политическа фигура. Революционер съм, републиканец. Писането ме вълнува. Славата и парите – по-малко… Какво да ви кажа, аз съм атеист. Струва ми се, че такъв си се родих. Абсолютно съм убеден, че не е възможно един творец да се оформи и израсне като скулптор, писател, поет, композитор, ако не познава много добре митологиите, религиите, философията. Смея да твърдя, че познавам Стария завет колкото един добър равин, Новия завет – колкото един добре подготвен поп, Корана – колкото един образован имам. Затова си и позволявам да защитавам така уверено светския режим на управление.
– Пишете, че познавате себе си „по-добре от един слепец“. Познавате ли „себе си – в оригинал и копие“? От какво се страхувате най-много?
– Вярно долавяте и намеквате за образа на пророка неверник. Онова, което четете като мои стихове, са моите айети (айетите са стихове, редове и строфи от Корана – бел. авт.). Разбира се, че се страхувам. Беднотията, мисълта човек да остане без пари за насъщния винаги ме е плашела. Но досега не ми се е случвало да бъда в разрез със себе си поради този си страх. Може би защото работя много, старая се да свърша перфектно работите си. Претенциозен съм и не търпя съперници. Затова почти никога не съм бил безработен. Страхувам се и от лъжата – като от змия.
– Съпругата ви Юлкер Индже също е творец. Вярвате ли в любовта?
– Юлкер е от преселническо семейство, родителите є са помаци от Кърджалийския край. Някои наши приятели я наричат принцеса помакиня. Оженихме се през 1961 г. Едва ли мога да дефинирам любовта. Но скромното ми мнение е, че е плътно ангажирана с музиката на мира, спокойствието, тишината… Това създава предпоставки двама души по на около седемдесет години да продължат да живеят заедно, да споделят… Юлкер е хубава и много талантлива преводачка от английски. Преведе Радичков, Каралийчев и други български писатели на турски. Никакъв компютър не може да напише стих като следния: „Неделя е днес, Юлкер ще дойде във вторник.“ Аз, поетът, мога.
– По какво си приличат хората, макар и от различни националности, на Балканите?
– Така или иначе всички народи си приличат. Това най-ясно личи у хората на занаятите: шивачите, шофьорите, журналистите, бюрократите… Спомням си как, седейки в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5 преди години, се обзаложих, че препускащото по улицата момиче е телевизионна журналистка. Спечелих, тя носеше часовник на врата си. Пак в тази връзка ще споделя, че на остров Самос, докато пиехме ракия с моя приятел Барба Кокинос, който е доста по-голям от мен, той извика така: „Абе, какво ще ми говорят?! На турците и гърците само езикът и вярата им са различни. Иначе са един и същ боклук!“
– Стихосбирката ви „Безсъние“ (1996 г.), която излезе тази година у нас в пълното си издание благодарение на ИК ЦУМ, е различна, по-особена връзка със света. Какви истини ни оставяте с вашата поезия?
– „Книга от пепел“ е малко нещо като свещена книга. „Безсъние“ пък е началото на време, което сега окончаваме. „Безсъние“ е особена книга, съвременник на съвремието си. Изненадва читателя. Четейки я, той започва тайнствено пътуване в човешкото тяло и дух. Не ме интересува дали ще ме четат след смъртта ми. Аз бях щастлив, когато пишех книгата. А е вероятно, напълно е възможно да съм ощастливил и други хора. Нима не е достатъчно, че читателите споделят моето „Безсъние“? На мен ми стига. Благодаря им! Благодаря и на вас!