КАДРИЕ ДЖЕСУР

 

 

 

 

 

 

„И двата езика са ми много свидни. Не знам дори кой от двата владея по-добре и дали един език може да се овладее до съвършенство. Ще споделя – казва тя, – че сънувам и на двата например. На въпроса на журналист, защо предпочита да пише на майчиния си език, когато владее прекрасно и руски, турският поет Назъм Хикмет шеговито отговаря, че на турски допуска по-малко грешки. При мене няма ясна граница между двата. И аз не се чувствам между тях, а в тях.“

 

 

 „Спокойно мога да кажа, че няма загуби. Всичко е опит, живот. Често пътувам за България, понякога без повод. Хората като мен не отиват в София или Пловдив, те се връщат там. И това винаги е прекрасно усещане – възкликва с лъчезарна усмивка Кадрие. – Слава богу, че на Балканите все още имаме социално-културни и политически отлики и те се проявяват както във всекидневието, така и в изкуството. Динамиките на модерния човек, или както вече се нарича, световния човек, включват сериозно, напоследък все по-изострящо се отчуждение, което изглежда много по-жестоко от това, подадено ни като идея от Макс Фриш още през 50-те години на миналия век в „Хомо фабер“… Затова кулите от очаквания, които строим, са около оста на по-човешкото общуване, на изграждане на по-хуманни общества. Това прави литературата. Това прави и преводът, така се опознаваме и общуваме по-стойностно.“

 

 

„А преводът – казва тя – е точно езикова работилница, в която човек изработва текстове, писани от други хора. Разваля, поправя, изправя… Учи се. Освен всичко, което се описва в дефинициите за езика, за мене той е и остров, котловинка, където мога да спася някои свои емоционални кодове наред с житейската си нагласа. Носталгията неминуемо навява асоциации за детство, за родина, за блаженството на постоянните неща. Ала всички знаем, че няма постоянни неща, напротив, всичко се променя. Аз не съм поет, нямам книга, но, да, противоречие си е – пиша и публикувам стихове и на български, и на турски език. Те сами решават на кой от двата да ме „споходят“. Това ме улеснява, но никога не ги превеждам от единия на другия.“

 

 

„Предпочитанията ми са лични пристрастия, най-вече в областта на поезията. Българската и турската поезия са много различни една от друга. Езиците – също. Историческият им развой, лингвистичните им особености, историята на двете литератури предоставят възможности за много нови знания, за опознаване и навлизане в света на съседа. В процеса на работа това ме вълнува, търся връзка на думите, които, макар и безплътни, оставят следи. „Книга от пепел“ се появи, мисля, твърде навреме, защото дълги години турската поезия беше представлявана чрез антологиите или избрани стихотворения от различни поети. Министерството на културата и туризма на Република Турция разполага с един прекрасен проект за превод и разпространение на турската литература по света. Той съществува от около пет години и това, което излиза на книжния пазар в България (от турския литературен фонд), е благодарение на тази финансова подкрепа.“ 

 

 

„Едва ли ще кажа нещо ново – отвръща ми тя спонтанно. – Жената в съвременния свят е заставена да преодолява много повече трудности в своето развитие – и в личен, и в професионален аспект. Факт е, че която и област да вземем за пример, мъжете имат превес в количествено отношение. Колко философи, колко учени, колко космонавти можем да изброим в женски род? Явно че светът открай време си е мъжки. В „Съвременна женска турска проза“, която споменаваш, има прекрасни разкази, които отговарят на въпроса ти. Не мога да говоря за хомогенен, стереотипен образ на съвременната туркиня. Турция е огромна територия с многокомпонентна етническа и социално-културна структура. Различните ù райони са с огромни разлики помежду си във всяко едно отношение. Жената в Югоизточна Турция и тази от Западна понякога нямат нищо общо. Тези разлики са обусловени както от социално-икономическите фактори, така и от степента на образованост, традициите, религията. Затова пък съм убедена в приликата – и българката, и туркинята продължават да са стожерите на семейната институция и нейните ценности. Независимо дали са работещи, професионално изявени личности, или домакини. Най-силните художествени превъплъщения на жената и в двете литератури е емблематичният образ на майката, извечното женско начало, раждащо, творящо…

Любовта също учи. Ще споделя един разказ, който чух или по-скоро подслушах като дете, когато майка ми го разказа на своя приятелка. Навремето тяхна връстница била влюбена, обичала един младеж. И той нея, но родителите им не разрешили да се оженят. Те се примирили и по-късно създали семейства с други. Преди години по нашия край сватбите включваха гощавания след самата сватба в дома на всеки един от младоженците. Та майка ми разказа как тази млада жена по време на едно такова гости доброволно пожелала да подреди отвън пред вратата обувките на събулите се. Наредила ги и майка ми видяла как тя до един чифт мъжки обувки доближила плътно своите мънички обувчици… Отдалечила се и ги погледала „милно и жалостиво“. Каква любов, нали?! Така съм запомнила тази история, предадена от майка на дъщеря.“

 

 

„Много обичам да има сняг през зимата. Празненство без сняг на Нова година за мене е повод за клюмване. Сезоните пък символизират ритъма, благодатната рутина… Благодарение на тях човек усеща ясно кръговрата на живота, а той успокоява. Докато нарушаването му вече говори, че нещо не е наред. Така е и с човешкото сърце. По-бързото или забавено сърцебиене е признак на аномалия или болест. Мартеници в Турция няма, чества се Навруз, празникът на пролетта, който е нещо като българската Първа пролет. Но предвид това, че съм израснала в красивата родна България, за мен мартеницата си остава най-веселият, най-значимият, най-носталгичният символ на пролетта. 

 

 

Вероятно неволно заимствам думи на някой умен човек, не ще да съм го измислила аз, но мисля, че разстоянието от човек до човек, от глава до глава, от сърце до сърце е най-дългата граница. Тя се преодолява най-трудно. А понякога и не може. Така понякога изпадам в безизходица, когато се налага да обясня нещо от българската история, народопсихология или дори фразеологизъм на турски читатели или детайл от турския бит или културния живот на българите. Ние живеем в географски ширини, които за Изтока са Запад, а за Запада – Изток. На фона на казаното дотук, подтикната от поета Добромир Тонев, с благодарност си мисля, че съм щастлив човек, защото имам и покрив, и дом, и нежност, и… И всичко това е на Балканите. Но продължавам да се страхувам за непреодолимите разстояния между хората.“