Как обичат днес жените

Толкова години феминизъм би трябвало да стигат, за да може днес всяка жена да живее и обича така, както иска. Не мислите ли? Но май се оказва, че воюващите два пола са се отдалечили още повече. “Жените направиха живота на мъжете много по-лесен” – оплакват се някои. “Ние сме толкова силни вече, че можем да си позволим удоволствието да обожествяваме партньора си” – отвръщат други.

ТЕЗА 1

Ако прислугваш, си просто слугиня

Най-заклетият враг на жената днес е… жената днес! И по-скоро нейното доброволно съгласие да слаломира между домакинството и правенето на кариера, вместо да натовари и спътника си с част от битовите ангажименти. Големият проблем е, че

жените винаги се чувстват виновни

Защото са направили кариера. Защото не са успели да направят никаква. Или защото не се справят перфектно и блестящо със съвместяването на правенето на кариера и отглеждането на деца (така, както ги залъгват, че е възможно, женските списания).

Напоследък в Англия манифестира една друга мода – все повече и повече жени, преборили се с пот на чело да се качат на последното стъпало на кариерната стълбичка, отново се посвещават с

отдаденост само на семейството

си и искат да живеят само за децата си. Какво се крие всъщност зад тази мода “Назад към готварската печка”?! Повече, отколкото предполагаме. Страх от ставащия все по-суров бизнес свят например. От конкуренцията и агресията… И един донякъде стимулиран от държавата ренесанс на семейството. Дори ангажирани феминистки, като Джърмийн Гриър, започнаха да симпатизират на свещения култ към семейното гнездо. Сигурно защото в анкета, проведена през 2012 г. в Англия, радикалният феминизъм на Гриър бе заклеймен като „твърде агресивен към мъжете“.

Жените днес явно предпочитат за ролеви модел авторката на романите за Хари Потър Дж. К. Роулинг –

самотна майка, превърнала се в милиардер

а не феминистката икона Джърмийн Гриър.

Но дали това закъсняло завръщане към семейството може да се разглежда само като отстъпление от барикадите на феминизма?! Тенденцията показва само, че за много жени семейството се явява единствената приемлива алтернатива на професионалното усъвършенстване и доказване. В действителност завръщането към него е вид

бягство от тъмната страна вътре в нас

Защото, за съжаление, по пътя назад към семейството жените не губят агресията си и гнева си, а много често проектират тези свои чувства върху мъжа и детето (децата си).

Погледнато в перспектива, май и модерният напоследък култ семейното огнище не е идеалният вариант, тъй като въвлича доста жени в зависимости, от които после трудно могат да се отърват.

А къде е днес силната жена от 90-те?!

Такава няма. Както впрочем няма и абсолютна победа на феминизма. Иначе повечето жени не биха се ориентирали толкова открито или подсъзнателно, както по-рано, към традиционните си роли. Погледнете, че и до днес те възпитават момчетата да бъдат мъжествени, а момичетата – да са женствени, каквото и да означава това.

А означава ли, че толкова години феминизъм не са ни променили? Постигнали сме от една страна, равноправие с мъжете, което е необратим процес, но от друга страна, в много отношения сме по-зле от преди. Преди обществото и църквата оказваха морална подкрепа на майките, а днес такава определено липсва. Между другото, идеалът за перфектната майка е толкова трудно постижим за средната класа, че почти никоя не би могла да го постигне. А що се отнася до професията, по пътя си нагоре жените често си сблъскват главите в доста дебели стени. И по-лошото е, че сами си създават трудности, правейки живота на мъжете по-лек – и вкъщи, и на работа.

Днес повечето от нас стискат устни в мълчание, тъй като се страхуваме

мъжете да не оттеглят любовта си от нас

И им опрощаваме много задължения, с които, естествено, сами се нагърбваме. По този начин вместо да демонтираме извечния си статус на богини, ние го неглижираме. И не е за вярване с каква безропотност и убеденост го правим!

Ето затова жената днес е най-големият враг на жената днес. Излиза, че феминизмът е бил нашият отговор не толкова на мъжкото надмощие в света, а по-скоро реакция срещу нашите майки, които системно са ни подготвяли да живеем живот без претенции, изпълнен със саможертва и самоотричане.

ТЕЗА 2

Истинската любов обожествява партньора

Това досега го твърдяха неоромантичките и някои разочаровани и потърпевши от феминизма мъже.

Според скандалния американския писател Нормън Мейлър обаче еманципацията е истинска фрустрация за жените, тъй като няма никакви изгледи мъжете в скоро време да бъдат “научени” да раждат. При все че в миналите десетилетия жените са били много близо до тази цел: през 60-те и 70-те години на миналия век мъжете е трябвало да се научат да плетат и да плачат, да разкриват чувствата си, говорейки постоянно за тях и след това да ги „депозират“ във връзката, да посещават групи по самоусъвършенстване, да се чувстват ангажирани и да проявяват съчувствие към менструалните болки на своите партньорки. През 80-те години на миналия век пък им се налагало непоколебимо да се обединяват зад мнението, че и една жена „може да работи работата на своя мъж“ и има право на кариера и изневери

Чак през 90-те години на XX в. мъжкият пол като че ли си отдъхна с една наистина еманципирана жена до “рамото” си: трийсетгодишна, с поддържан външен вид, самоуверена, която в никакъв случай не би се отказала нито от дете, нито от кариера, а още-по-малко пък от образа си на добре изглеждащата, самоуверена, трийсетгодишна еманципирана жена. За да покрият женските очаквания, мъжете трябваше да бъдат любящи бащи, чувствителни приятели и обиграни любовници накуп,

да имат тлъст годишен доход

и всяка сряда и петък точно в уречен час да вземат детето от детската градина. Да работят през уикенда?! Глупости! Нали трябва да се отделя достатъчно време за семейството. Три месеца командировка в Южна Америка?! Да си го избие от главата! Позволено му е най-много да отскочи на тридневна командировка на някой панаир. Да отиде на едноседмична почивка по мъжки?! Ама как така жена му ще остане сама да гледа децата през това време?! В никакъв случай!

О, неее, модерната, еманципирана жена няма и намерение да се отказва от нещо, което вече е завоювала. Все още усеща тежестта на хилядолетното мъжко иго, за да каже просто: “ОК, върви си!”. Пък и се опасява, че желанието на мъжа да рецидивира към своето минало и

да се изживее отново като паша

е доста силно все още. Все по-рядко той би се съобразявал с нейната двойна натовареност, ако тя не бдеше като орлица и не настояваше при всяка появила се възможност за равни права: твърдо fifty-fifty по отношение на домакинските задължения и отглеждането на децата. В едно партньорство, мисли си тя, никой не бива да е ощетен (най-вече тя самата!) Но там, където всяка молба се изражда в претенция и всяко “идеологическо” придиряне в маниер на общуване,

любовта се изражда в сделка

А любовта, ако си спомняте, има нещо общо с жертването на егото, с отхвърлянето на деспотизма и в края на краищата – дори със слугуването (макар за т.нар. еманципирана жена “слугуване” да е реакционна, дразнеща дума). И при все че благодарение на еманципацията жените са се освободили от определени зависимости (от финансовата например), пред други те безусловно са капитулирали: само на фона на един опитомен мъж домошар на тях би им се удало да покажат пред света колко всъщност са еманципирани. “Укротяване на опърничавия”

гласи тяхното феминистично мото, което често пъти, прилагано на практика, влиза в сериозни противоречия със здравия разум. Той трябва да си вземе болнични, за да гледа децата, дори и ако тя работи само почасово. Той трябва да я придружи, когато тя се среща с приятелки, дори и ако той няма никакво желание за общуване в момента и неистово му се иска да позяпа „Формула 1“. И точно когато той успее да се впише в нейната схема и безропотно да изпълнява прищевките й, еманципираната жена се хваща в греховни помисли – че би искала да си легне с учителя си по тенис например.

“В края на краищата силните жени не се отнасят справедливо с мъжете, които години наред са опитомявали” – твърди германският психолог Йенс Корсен. – Във връзките, които носят “чара” на правови споразумения, в които при всяка възможност се дискутират възможностите за самодоказването на жената и се тематизира ролята на мъжа в семейството, няма място за архаичната мъжественост, за спонтанността, похотливостта и страстта“ – допълва той. Ако искаш да имаш някого като

Джак Никълсън в леглото си

не бива да го караш постоянно да мете кухнята. Защото докато той прави това, не е никакъв Джак Никълсън. Това е горчивата истина, която затваря дяволския кръг.

Някои жени напоследък започнаха да се усещат и със съзнанието, че вършат непростимо престъпление, да освобождават лека-полека опитомените мъже от претенциите си. Тези жени се отказаха от амбицията да променят съществата от мъжки пол, да ги превъзпитават. Тези жени

оставиха мъжете си на спокойствие

и нещо повече – върнаха им онова, което те безвъзвратно бяха загубили: властта, доминантната им роля и статуса им на покровители и ловци. И отново се появи жената, която се прекланя пред мъжа си, която му глади ризите и без коментар напуска партито, стига той да е пожелал да се оттегли. Ренесанс за домашното огнище?! Връщане към ролята на жертва?! За някои жени – може би. Тук обаче става дума за онези, които не измерват степента на своята самостоятелност с броя на изпраните мъжките чорапи. Които са готови да напуснат работата си и да се преместят в друг град, само и само да не изгубят любимия мъж до себе си. При това не се чувстват

нито измамени, нито използвани

нито в подчинена позиция дори да им се налага три пъти през уикенда да излизат сами на пазар, защото благоверният е претоварен с работа. Те даже въобще не броят колко пъти излизат на пазар, защото са убедени, че броенето в една връзка въобще не е важно. За тях домакинството не е терен за разгръщане на семейни войни, защото въобще не искат мъжът до тях да се меси в домакинството. И пред очите на всички ужасени свои наблюдателки феминистки (и бивши, и настоящи), тези жени получават онова, за което феминистките са се борили с нокти и зъби (но напразно!): една страхотна, вълнуваща връзка със силен мъж до себе си!