Tyxo.bg counter

КАМЕН АЛИПИЕВ

Камен Алипиев:
„Интересува ме състезанието, а не рекордите“
 
интервю на Мирослава ИВАНОВА
Снимки Личен архив
 
 
август, 2009 г.
 
 
 
От три години носи жълтата гривна на фондацията на Ланс Армстронг и казва, че спортът е суперпозитивно нещо, което трябва да гледаш откъм ярката му страна, а не откъм тъмната му – само така можеш да излъчваш добри послания. Който пък е забелязал, че част от очарованието на спорта са споровете, които той поражда, сигурно преди това е изговорил думата „спорт“ без „т“-то. „Т“-то се маха най-често, когато коментираме спортните коментатори. Техните изяви са по-спорни от който и да е спорен спортен резултат. Лошият коментатор може наистина да изгони от състезанието не само зрителите, но и самите спортисти, ако те пък имаха възможност да го чуват. Камен Алипиев може да те „върже“ да го слушаш и без да гледаш картината, която често е по-скучна от неговото говорене. Не съм го чувала да изрича глупости нито като коментатор, нито като водещ, което означава, че много го бива, защото телевизионната журналистика е трудна професия, единствената, в която няма никакво време между речено и сторено.
 
– Как БНТ се подготвя за олимпиадата в Пекин?
– За първи път, откакто има телевизия и откакто се предават големи спортни състезания, цялата продукция ще се прави на място в Китай. Заминава грамадният за българските мащаби екип от 30 души. От тях само 15 души са журналисти, останалите са оператори, режисьори на пулт, тонрежисьори и инженери. Ние ще предаваме по около 15 часа на ден. Много преки предавания ще има. И за да бъдем конкурентни, ще се опитаме да покажем различна програма от тази, която правят „Евроспорт“. Акцентът, естествено, ще бъде върху българските спортисти, които за съжаление са вече с 11 щангисти по-малко. Много сериозно ще следим цялото представяне на волейболния ни отбор, защото не сме имали колективен спорт на олимпиада от 1996 г. в Атланта. Всяка вечер ще организираме студио, в което заедно с всичко най-интересно от деня ще правим и портрети на шампиони, и рубрика, посветена на Китай. Работим заедно с института „Конфуций“ (китайска културно-образователна организация – бел. ред.), с чиято помощ ще представяме Китай. Чака ни много голямо предизвикателство. Ако някой иска да види какво означава истинско, здраво бачкане, да се телепортира в нашето студио в Пекин.
 
– Извън олимпиадата какво очакваш от Китай?
– Китай е може би единствената държава в света, която доказва, че този строй има все пак някаква перспектива, стига да знаеш как да работиш в него. Шанс за всички нас, които ще участваме в олимпиадата, е да се докоснем и да се опитаме да разберем какво е Китай. Макар че, знаеш ли, Александър Алексиев, един много готин човек от института „Конфуций“, ни разказа една китайска приказка за слепците и слона. Няколко слепци искали да разберат какво е слон. Докарали им един слон и всеки го пипнал. Единият казал, че той е като колона, масивен, защото му пипнал крака. Другият му пипнал опашката и казал нещо друго. Всички описали слона по абсолютно различен начин, защото всеки от тях го бил докоснал на точно определено място. Та същото е и с Китай – не можеш да кажеш, че го познаваш. Можеш да кажеш, че познаваш една малка част от Китай, но няма никога да можеш да сглобиш цялата картина, защото Китай е вселена.
 
– Как очакваш олимпиадата? Само като работа ли?
– Ако кажа, че олимпиадата е само работа, ще бъде много тъпо. Всяко голямо спортно събитие, което отразяваш на място, ти дава абсолютно различни емоции от това, с което се сблъскваш всеки ден. Има един приповдигнат дух, хората са усмихнати и се поздравяват навсякъде, без да са се виждали никога през живота си. Имаш шанса да се срещнеш със свои идоли – най-различни велики спортисти. В Атина например с Методи Манченко видяхме, че Карл Люис дава интервю в някакъв „Макдоналдс“, отидохме и ние взехме интервю от него. Така че всякакви находки журналистически могат да се появят. Но от друга страна, за мен е голяма тръпка да коментирам състезание на живо и баскетбол от най-висока класа. Баскетболният олимпийски турнир ще бъде един от основните китове, върху които ще „лежи“ нашата програма, заедно с индивидуалните спортове лека атлетика, плуване и гимнастика.
 
На гроба на д-р Джеймс Нейсмит, създателя
на баскетбола, Лоурънс, щата Канзаc
 
– Май си падаш повече по колективните спортове?
– Много ги обичам, защото те учат да работиш с други хора и да подчиниш егото си на някаква цел. Гърците как станаха шампиони на миналото европейско по футбол?! С дисциплина и самоотвержено раздаване. Не с ярки индивидуални качества. Но пък и това е футболът. Неслучайно хората казват, че е най-великата игра. Футболът е понякога като Давид и Голиат – може и по-слабият да спечели.
 
– Сам казваш, че има определени спортове, върху които „лежат“ игрите. Защо тогава има толкова много спортове, които се напъват да стават олимпийски?
– Защото всеки иска да има място под слънцето. Подобно е на това, което се случва у нас. В България, доколкото знам, има федерации по 112 вида спорт. От председателя на австрийската федерация по волейбол научих, че в Австрия има 56 спорта, които се развиват. Ние искаме всички видове спортове да се развиват, а спортът в България умира, защото държавата прави някакви показни мероприятия, но не решава проблемите на практика.
 
– Може ли олимпиадата да изиграе такава роля – да популяризира спортове?
– Не. Хората се интересуват от футбол, защото той е социално събитие, нещото, което ни събира в кръчмата с приятели. Всички разбират от футбол, но не знаят правилата на другите спортове. Телевизията 
би могла да има такава мисия, но хората са капсулирани от други проблеми – вдигат се цените на тока и на парното, оцеляването става все по-тежко.
 
– Е, кой тогава ще гледа олимпиадата?
– Може би хора, които са се занимавали със спорт и са сериозни запалянковци. Искрено се надявам младите хора да гледат олимпиада – хората в активна възраст и тийнейджърите. Защото спортът е и възпитание, учи на ценности. Той не е да отидеш и да пробягаш 100 м за 9 и 75. Спортът е универсално лекарство за много неща и се надявам колкото се може повече млади хора да започнат сериозно да се интересуват от спорт.
 
– Притеснява ли те твърдението на медицинската комисия към МОК, която обяви, че вероятно няма да видим рекорди поради силно замърсения въздух в китайската столица?
– Притеснявам се единствено от това, че въздухът в Пекин може да навреди по някакъв начин на всички, които участват там. Рекордите не ме интересуват много. Интересува ме състезанието. Дори не помня какъв е рекордът в тежката категория на щангите, да кажем.
 
– Можеш ли да обясниш просто какво означава генетичен допинг?
– Човешкият геном има вратички, които могат да бъдат пипани, отваряни, затваряни и стимулирани. Това е следващото поколение допинг, което ще повиши отново резултатите, ако не се научат да го хващат бързо. Хората са жадни за зрелища, наградните фондове стават все по-високи. Спортът е част от развлекателната индустрия. От него се правят много пари, а психиката на спортиста е странна понякога. Високото спортно майсторство, особено в леката атлетика, плуването, академичното гребане, кану-каяка и колоезденето, които изискват изключителни физически усилия, е постоянно движение по ръба на бръснача. Велики спортисти стават хора, които са адски целенасочени, много амбициозни и които в много случаи са готови да правят компромиси с тялото си в името на успеха. Почти няма голям спортист, който да е здрав. Всички са се контузвали, и то по много пъти. Ние трябва да гледаме на спорта от другата му страна. Да мислим как повече хора да се занимават здравословно със спорт, не да търсят високото спортно майсторство. През следващите години много повече хора ще се занимават със спорт за лично удоволствие, отколкото ще гледат състезания, и гладиаторските зрелища ще са им необходими. Появяват се все повече спортове за забавление. Като рафтинга например.
 
– Откъде си се учил на спортна журналистика?
– Първо играех баскетбол, доста неуспешно, после започнах работа в БНТ през 1987 г. като асистент-режисьор. И така пет години и половина, докато Сашо Диков не ме забеляза. Сашо Диков заслужава голямо уважение за всичко, което е направил за спортната журналистика. Много от колегите сега не признават, че са се учили от него. Не го харесват, защото е прекалено категоричен, но той през цялото време не спира да търси някаква истина. Той е човекът, от когото най-много съм се учил. С баща ми (известния в близкото минало Цветан Алипиев – бел. ред.) никога не сме си говорили за спортна журналистика и за работа. Може да сме критикували някои коментатори или нещо такова, но само толкова. Аз съм се учил от баща си някак задочно. Той беше много чувствителен, много раним човек от съвсем друга епоха. Често му се случваше да бъде мачкан в работата и аз реших, че такова нещо няма да позволя.
 
 
С Тити Папазов и Миляна Велева
 
– Защо не им върви на жените в тази професия?
– Защо да не им върви? На Миляна Велева например какво й е? Ако жените в тази професия знаят какво могат да правят, на тях ще им върви много. Но не може да направиш от една жена футболен коментатор. Американците са го измислили. Крис Евърт, Мартина Навратилова или други големи тенис звезди да коментират женски тенис. Големите баскетболни звезди жени коментират женски баскетбол. Мъжете – мъжки. Това не е сексизъм, не е някакво изкуствено разделение на мъжка и женска работа, просто е доказано, че така публиката те приема. От главния продуцент на спорта на НТВ+ Дмитрий Чуковски, правнук на Корней Чуковски и мой приятел, знам, че руснаците правят същото. Взимат бивши активни спортисти и ги правят коментатори. Лошото е, че благодарение на цялата система в България много от спортистите не са вербални типове и при нас трудно може да се случи такова нещо. За да бъдеш добър анализатор, трябва да си бил добър спортист. Това е задължително. Добър пример е завършилото европейско първенство по футбол и присъствието на Илия Груев в студиото на „Диема“. Ако „Диема“ победи с нещо БНТ, то беше със студиата и с анализите и най-вече с Илия Груев, който е изключителен пич и аз се гордея, че е гостувал и в нашето предаване.
 
– Някои биха казали: „Как спортистите да станат коментатори, като са тъпанари?!“…
– Това клише, че спортистите са тъпанари, дължим на системата на спортните училища, които произвеждаха абсолютни инвалиди. С всичко друго съм съгласен от системата на соцспорта с изключение на спортните училища. Защото създадоха тези хора, които после отидоха на улицата с бухалките. Доброто образование и спортът трябва да вървят ръка за ръка, както това става в САЩ. Там идолите на всеки голям университет не са отличниците по квантова механика, а са баскетболните им звезди или тези по американски футбол, но те имат задължение да гонят успех в университета, за да стоят в отбора.
 
– Ами, нямам други въпроси… Много ти благодаря!
– Питай ме някое друго въпросче.
 
– Кой ти е бил най-големият кеф? Срещата с кой спортист или присъствието на кое състезание?
– Когато за първи път гледах Майкъл Джордан. Няма такъв човек, той е извън времето този човек. Никога досега никой друг атлет в какъвто и да било спорт не е успявал да съчетае невероятни спортни качества с изключителен имидж. Имам много приятели, които ходят и се снимат със спортисти. Никога не съм го харесвал това, защото, като се снимам с Майкъл Джордан, аз няма да стана Майкъл Джордан. Един-единствен път ми се е случвало да се снимам с някого. В Сидни на олимпиадата, когато Стивън Редгрейв стана за пети пореден път олимпийски шампион по гребане. Свръхчовек. Тогава Самаранч отиде и погреба жена си, която беше починала в Барселона, и се върна, за да награди Редгрейв и Матю Пинсънт, неговият партньор. Изчаках Редгрейв и му казах: „Аз сигурно съм най-големият ти фен в България, може ли да се снимаме?“ Той вика: „Разибра се.“ Брат ми е гребец и аз, като се прибрах, снимката я увеличих максимално и я подарих на брат ми, който ми каза: „Ти си пълен нещастник. Защо ми я подаряваш тази снимка, аз ще я изрежа и теб ще те махна. Исках автограф да ми вземеш.“ Та ей такива хора обичам, които са минали през някакви премеждия и са успели да се докажат. Защото, преди да вземе петата си титла, за Редгрейв вече се знаеше, че е болен от диабет.
 
В студиото на „Спортна треска“ с Ели Гигова
 
– Как разбираш дали те харесват?
– Честно казано, не ме интересува много напоследък. По едно време много се впрягах. Гледам да не се предвземам, да бъда, какъвто съм си, да бъда искрен със зрителите си. Понякога разбирам, че добре съм се справил, когато ми се обади някой началник и ми се скара. Преди няколко години на шега предложих да закачим в гримьорната текста на Dust in The Wind, тази любима песен на „Канзас“. Там се казва: nothing last forever, but the earth and sky (нищо не остава завинаги освен земята и небето). Отиваш, гримират те, запомняш си го това и си казваш: „Ми, пич, ти какво си направил, ти си просто работник.“ Нашата задача не е да сме кой знае какви звезди, а да си вършим работата. Ние сме медиатори, не великани. Може да сме много умни и много готини пичове, но това е друг въпрос, не трябва да объркваме нещата. 
Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ