Tyxo.bg counter

Клетвата, Роза Вентрела

На 18 юни разгръщаме „Клеветата“ – един дълбоко човешки, изповеден  роман „в женски род“, чиято авторка неслучайно е спрягана като „новата Елена Феранте на италианския литературен небосклон“.

„Клеветата“ (превод: Милена Дякова, стр. 288, цена: 16 лв.) потапя читателя в свят с тръпчивия мирис и менливия пейзаж на италианския Юг, населен с легенди, със светци и демони, с магьосници и зли езици, свят, в който „големият изяжда малкия“, красотата е наказание, а измяната на потеклото струва живот. Разказът ни пренася в селище в Южна Италия през 40-те и 50-те години на миналото столетие, белязани от войната и от борбата на селяните за права върху земите. Срещаме се с две сестри – едната свенлива и заекваща, другата прелестна и устремена към цветен и пищен живот. С една майка, която отдава тялото си, за да спаси своята челяд от глад. С един баща, поборник за справедливост. Съдбата на семейството е осветлена през погледа на по-голямата дъщеря като малко момиче, девойка и зряла жена. С впечатляващ усет за детайлите в бита и нюансите във взаимоотношенията Роза Вентрела преплита житейски драми, в които водят битка доброто и злото, бялото и черното, поривът за правда и жестокостта, срамът и клеветата, мечтите и горчивата орис, любовта и мерзостта.

Роза Вентрела произхожда от Пулия. Специалист е по съвременна история с подчертан интерес към положението на жените през вековете. Преподава творческо писане, има изяви в областта на книгоиздаването и журналистиката. Проникновените й истории, издаващи остра чувствителност към социалното разслоение, озвучават италианския Юг и пленяват без усилие критици, медии, издатели, кинотворци и читатели. Произведенията й, преведени на десетки езици, са неизменно в челото на бестселърите по света. По „Историята на едно порядъчно семейство“ (2018) се снима филм. Още при излизането на романа „Клеветата“ (2019) авторските права са продадени в 9 страни и той също ще бъде филмиран.

Роза Вентрела – „Клеветата“

Погледнах я със смъртния си поглед онзи единствен път.
И тишината беше като в затворена градина.
Тя не промълви ни дума.
Вървях натам, накъдето вървят всички.

СеСар Антонио Молина, Бягството на любовта

Земите на Арнео, 1979 г.

Какво зная за нас ли?
От сестра си помня тюла на булчинската рокля, щастието ѝ, когато се чувстваше кралица в своето кралство от вещи и погледи, помня гласа, с който викаше от уличката името на майка ми, наподобяващ пискливо и леко накъсано свистене.

Понякога я сънувам нощем, усещам я. Тичам подир ехото на далечен сън, който ме отвежда чак до земите на детството ми – обширна пустош, осеяна с храсталаци, която ни заобикаляше докъдето поглед стигаше, цялата в трънливи възвишения като безкрайно стадо биволи. После, ненадейно, гласът на сестра ми изчезва и аз се хвърлям в празнотата на нощта. Грабвам от нощното шкафче снимката, на която сме заедно – аз, Анджелина, мама и татко. Усмихвам се пред войнствения поглед на баща си и красотата на майка си.

Спомням си студените ветровити вечери, когато двете с Анджелина събувахме обувките и дебелите чорапи пред запаления огън, за да обгърнем краката си с ръце. В тези моменти усещам, че сграбчвам неочаквано и необяснимо щастие, което не може да се сравни с нищо и което е останало непокътнато някъде дълбоко.

Спомням си тесните улички с варовикови плочи в Копертино. Дори светлината не проникваше в онези окаяни, криволичещи улици. Помня и къщите, които бяха толкова близо една до друга, че жените сутрин си разменяха по някоя добра дума, подушваха на обяд ароматния сос на съседката отсреща или простираха чаршафи на въжета, опънати от едната до другата сграда. По-нататък се виждаха трънливите полета, горите от каменен дъб, хълмовете, отрупани с къпини. Легендите за върколаци и вещици, които живеели по тези безлюдни места, обикаляха кварталите и се носеха над варовиковите плочи като стриксовете през Средновековието. През зимата влизаха в домовете с течението под вратите, увиваха се около глезените на децата като смехове на зли духчета. Баба Асунта носеше мен и Анджелина на ръце, докато мама разбъркваше зеленчуците в тенджерата. И разказът оживяваше. Като успокоително, като наркотик, като сладка и топла течност с вкус на ликьор, която проникваше под кожата ни.

Анджелина непрестанно прекъсваше монотонния говор на баба. Неуместни въпроси, дръзко изражение, звучно цъкане с език, залепващ за небцето, ако беше разочарована от нещо. Аз си записвах всичко. Отбелязвах всяка подробност.

Дори и сега, когато мисля за Анджелина, усещам буца в гърлото си, която ми пречи да преглъщам. И носталгия по една много скъпа болка. Спомените за отминалите мигове се смесват с тъжните моменти от последвалите години. Помня как мама стоеше с часове в детската ни стая и изтриваше праха от куклата, направена от навита на руло кърпа, с копчета вместо очи и зашита уста, как освежаваше пердетата, сменяше спалното бельо, придаваше пухкав вид на непобутнатата възглавница, сгъваше нощницата, поглаждаше заплетените косми по четката и лека-полека повяхваше сред отблясъците на вещите, стъклата и огледалата.

Последните думи, които отправих към сестра си, произнесох отдалече, прошепнах ги само на себе си. Ала последния поглед впих в безжизненото ѝ тяло, в белотата на ръцете ѝ, в кожата, която изглеждаше подпухнала и отпусната. Изследвах по плътта ѝ следите от всички действия, които вече нямаше да извършва, драскотините по глезените, маникюра ѝ, дългите и тънки пръсти на краката. Винаги съм смятала ходилата ѝ за грозни. Бяха твърде тесни, с несъразмерно издължени пръсти, а палецът, за разлика от останалите, беше плосък и дебел. Може би просто се опитвах да открия достатъчно очевидни недостатъци, за да залича това привидно съвършенство. Преброих секундите, в които се вглеждах в безжизнените ѝ нозе. Двайсет и две. Колкото годините, които бе живяла. С натежали от сълзи очи наблюдавах цялото ѝ тяло. Единият крак изправен, с вдървени и обездвижени пръсти, а другият  – леко свит, като в изкривена поза.

Сега знам, че точно затова останах. За да разкажа историята за всички нас. „Бавно и полека – както казваше баба Асунта, – отначало.“

– И откъде ще започнеш? – пита ме баща ми.

Вероятно той вижда мъката, която изплува. Тя ме спохожда ненадейно най-вече в съня ми. Усещам недоловимото ѝ тежко дишане през нощта като шум от стъпки в далечината, като крякане на жаба. Какво зная за нея? Питам се. Какво зная за нас?

– От клеветата – отговарям му.

Оттам трябва да започна. От момента, в който тя се промъкна в живота ни.

Публикувано в Книги
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ