Когато родилка ≠ родител
Интервю на Мирослава ИВАНОВА
април, 2010 г.
© M.G. Mooij – 123rf.com
Сурогатното майчинство ще преодолее своите репродуктивни проблеми. Неправителственият сектор е на път да оплоди яйцеклетките на родното законодателство и да ги положи в утробата на обществото. С други думи, очакваните промени в законодателството са предшествани от обществени дискусии. Началото им беше поставено на организираната „кръгла маса“ на тема „Регламентиране на сурогатната бременност и дебати за възрастовото ограничение при извършване на ин витро процедури в България“. Инициатори на събитието са фондация „Искам бебе“ и сдружение „Зачатие“.

© BeLight STUDIO
Стефка Сарафова е заместник-председател на сдружение „Зачатие“. Целите му са да обедини, подпомогне и информира семействата, които не могат да имат деца без провеждането на специфични изследвания и лечение. Сдружението менажира сайта zachatie.org, най-големия български портал за преодоляване на стерилитета, репродуктивно здраве и семейно планиране.
Госпожа Сарафова е финансист, в момента е по майчинство с второто си дете.
– Госпожо Сарафова, как се роди сдружение „Зачатие“?
– Заедно с още няколко жени с репродуктивни проблеми се запознахме в интернет в началото на 2003 г. След известно време решихме, че не може просто една шепа жени да си стоят и да си мрънкат… Нашата мисия в началото беше да даваме информация на други с подобни проблеми – да има откъде да прочетат, да видят списъците с лекарите в областта, да се обадят, да намерят своя лекар. Неслучайно първо създадохме сайта и после, в началото на 2004 г., учредихме сдружението.
– Какви бяха вашите репродуктивни проблеми?
– След една извънматочна бременност три години не можех да забременея. Имам три инсеминации и един опит ин витро. Всички, които тръгнахме в началото и създадохме сдружението, имаме по едно, по две деца…
– Това звучи много обнадеждаващо! Предполагам, че когато възникне репродуктивен проблем, на хората им се струва, че никога няма да могат да имат деца…
– Така е. След извънматочната бременност на мен ми бяха необходими няколко месеца, докато си стъпя на краката и разбера, че има решение. Тогава намерих и лекаря, на когото имах доверие и имам доверие. Разбрах, че човек трябва да прави нещо, да върви напред и да е убеден, че точно това е нещото, което трябва да прави. Не да стои, да чака и да казва: „Това е божа работа!“ Има много лесни за решаване проблеми, но за съжаление има хора, които се лутат с години. Гинеколозите, които не са специалисти по репродуктивно здраве и стерилитет, правят стандартни изследвания и казват на жената: „Всичко е наред. Не се притеснявай, то ще стане.“ Понякога не е точно така и затова хората с проблем трябва да търсят правилния специалист, да намерят пътя.
– Изглежда, че вашата ангажираност с репродуктивните проблеми не е по-малка сега, когато вече имате две деца?
– Ангажираността ми не е по-малко сега. Напротив – по-голяма е.
– Вероятно се подхранва от опита, който вече имате?
– Сега искам максимално повече хора да имат това, което имам аз. През всичките тези шест години мнозина „преминаха“ през сдружението и през сайта. Имаха проблем, в момента, в който го разрешиха, спряха да пишат, спряха да помагат.
– Вие бихте ли станали сурогатна майка?
– Не съм мислила сериозно по този въпрос, но струва ми се, че не. През всичките тези години помагам на хора с проблеми, но не съм сигурна, че бих направила нещо такова. Може би на близък човек бих помогнала.
– Всички повтарят изречението от Семейния кодекс, което гласи, че майка на детето е жената, която го е родила. Това ли е най-големият препъникамък за сурогатното майчинство?
– Няколко са нормативните актове, които трябва да бъдат променени. Според мен изречението от Семейния кодекс, което гласи, че жената, родила детето, е негова майка, не трябва да отпада. По-скоро този казус ще се развие като точки и подточки. Например: „В случаите, когато става дума за сурогатна майка, за родители се смятат биологичните родители…“ Но не съм юрист и не искам да се опитвам сама да формулирам тези неща. След това трябва да се променят Законът за здравеопазването и Наредба 28 за дейности по асистирана репродукция. Тя е подзаконов нормативен акт, но засяга ин витро клиниките, в които се прави процедурата за сурогатство. На практика сурогатството е ин витро процедура, при която яйцеклетките се изваждат от жената, извършва се оплождане и ембрионът се полага в сурогатната майка. В тази наредба има раздел, който буквално забранява ин витро процедурите с цел сурогатство. Има воля от страна на управляващите всичко това да се промени и узакони в положителна посока.
– В лицето на кои хора видяхте тази воля?
– В лицето на народната представителка Калина Крумова и на председателя на здравната комисия в парламента д-р Лъчезар Иванов. „Кръглата маса“ беше организирана под негова егида. Присъстващите бяха предимно лекари, водещи специалисти от страната, както и представители на пациентските организации.
– Прозвучаха ли различни мнения на тази „кръгла маса“?
– Изказаха се различни мнения, всяко от които имаше своите основания, защото показваше различни страни на проблема. Навремето сурогатството не е било регламентирано, нито е било забранено, нито е било позволено. Лекарите са извършвали тази процедура и затова някои от присъстващите се изказаха на базата на опита, който имат.
– Волята на неправителствените организации е сурогатството да се узакони само по медицински причини. Можете ли да ги изброите?
– Те не са много. Първата е, когато матката на жената е премахната. Втората причина е рокитанският синдром, при който матката е недоразвита. Другото е, когато има увреждане на ендометриума на матката. Ние не искаме сурогатното майчинство да се превръща в търговия, както е в Украйна например. Всички ин витро клиники там имат обявени цени. Искаме сурогатството да бъде ограничено само за български граждани, за да не се превръща в черен пазар.
– Тоест и едната, и другата страна да бъдат български граждани?
– Или пък постоянно пребиваващи в страната.
– Колко семейства у нас се нуждаят от такава процедура?
– В момента у нас семействата, които имат нужда от такава процедура, са не повече от 20–30.
– Съществува ли официална статистика за това?
– Не. Статистиката я правим ние на базата на пациентите, които са се свързали с нас. Ето защо е необходимо и създаването на регистър за семействата, които имат нужда от сурогатна майка, както и регистър за кандидатките, които искат да износят чуждо дете. Подготвя се и програма за психологическа помощ.
– Не ви ли се струва, че при обсъждането на тази тема много се фиксираме върху проблемите на жените, които се нуждаят от сурогатни майки, и по-малко върху проблемите на сурогатните майки?
– Мислим и за това. Когато една жена желае да износи чуждо дете, то тя трябва да го направи при ясното съзнание, че това дете не е нейно. Ето защо е абсолютно задължително тя да минава през психологически тестове, които да покажат дали е готова на това. Дали тя няма да навреди и на самата себе си при един такъв акт?! Другото, което трябва да стане ясно, е, че сурогатната майка няма да получава някаква огромна сума пари. Това ще отсее кандидатките и тези, които бъдат вписани в регистъра, ще са жени, които наистина искат да го направят. Следващото нещо, което беше обсъдено и вероятно ще влезе като условие, е жената да е раждала поне веднъж, т.е. да има свое дете. Имаше въпрос, защо да не бъде позволено близък човек роднина да стане сурогатна майка, независимо че няма друго дете. Мненията на специалистите бяха, че независимо каква е връзката между майката и сурогатната майка, втората трябва да е раждала поне веднъж.
– Когато една жена носи под сърцето си девет месеца едно човече, неминуемо развива към него майчински инстинкт. Как е възможно една жена да носи дете и едновременно с това да бъде със съзнанието, че това дете не е нейно?
– Когато родиш детето, ти някак забравяш за износването му. Трудно е за обяснение, но е така. По същия начин съм казвала на приятелки, че ако ми дадат сега едно дете, ще започна да го гледам като свое независимо от това, че не съм го износила. Разбира се, че съществува връзката между майката и плода, но тази връзка се доизгражда след момента на раждането.
– Тогава защо тези жени не си осиновят деца? Не е ли това по-лесното и по-възприетото от обществото решение?
– Това е въпрос на личен избор. Не мисля, че тези две неща са съпоставими и едното е алтернатива на другото.
– Защо?
– Аз също съм мислила за осиновяване, когато имах проблеми. Говорила съм и с жени, които са тръгнали по пътя на осиновяването, защото сурогатството не е узаконено. За мен, когато някой ме пита „Защо сурогатство?“, е все едно да ме пита „Защо ин витро?“. Резултатът е един и същ – ставаш родител. И всеки избира начина, по който да стане родител.
– Много семейства предпочитат осиновяването, защото осиновяването е по-честата и по-старата практика.
– Да.
– А сурогатството идва да каже, че осиновяването е едва ли не отживелица?
– То има своето място. Пак казвам, не са съпоставими двете неща и не трябва да се противопоставят.
– До каква възраст една жена ще може да бъде сурогатна майка?
– При обсъжданията имаше консенсус за възраст между 25 и 40 години. Проблемът е, че във въпросната Наредба 28 има едно друго ограничение. Забранява се на клиниките да извършват ин витро на жена, навършила 43 години. А когато жената се нуждае от сурогатна майка, тя се подлага на същата процедура, на която и жената, която иска да забременее ин витро. Биологичната майка се стимулира, прави є се пункция, оплождат се яйцеклетките є и се полагат в сурогатната майка. Дори сурогатството да бъде узаконено, жените могат да бъдат възпрепятствани от възрастовата забрана.
– Тоест вие неслучайно обединихте двата проблема при организирането на „кръглата маса“?
– Да. Ако от сурогатство се нуждаят малко жени, то тези, които имат нужда от ин витро процедури, са многократно повече. Освен това прагът на възрастта, при която жената ражда първото си дете, днес е по-висок. Когато жената се омъжи на по-късна възраст и после възникне проблем с репродуктивността є… 43 години не са толкова далеч. В повечето европейски страни има такъв праг, но той е по-висок от нашия. Ние ще се борим у нас този праг да бъде 49 години. Така съществуващата наредба на практика нарушава конституцията, защото никой не може да ти отнеме правото на лечение.
– Не е ли малко висок този праг? Обществото мина една психологическа бариера, възприе, че жените могат да стават майки на по-късна възраст, но какво става с тези жени, родили на късна възраст, и какво става с техните деца? Как протича животът им?
– Най-често става дума за образовани семейства с добри професии, които могат да отгледат не едно, не две, а три деца. Могат да осигурят добър живот и образование на децата си. Дори да роди на 25-годишна възраст, никой не гарантира на една жена, че тя ще успее да отгледа детето си до 20-ата му годишнина или до възрастта, до която то има нужда от нея.
– Подкрепят ли мъжете своите съпруги, когато се стигне до репродуктивен проблем, независимо какъв е той? Какви са вашите наблюдения?
– Да, в една огромна част от случаите. Има и семейства, които не успяват да устоят на подобно изпитание. Но там разпадът на семейството вероятно се дължи и на други фактори. Все пак не може само по една-единствена причина семейството да се разпадне.
– Вие минавали ли сте през етап, на който сте се срамували от проблема си?
– Не, защото, както ви казах, още в самото начало бяхме се обединили. Бяхме само няколко жени, но се подкрепяхме и вярвахме, че не сме по-различни от останалите. Не сме убили никого, не сме откраднали и това искахме да втълпим на всички с такъв проблеми. Ние казваме: добре, ако имам диабет, пак ли ще се крия от хората? Искахме да избягаме от обидния епитет „ялова“. Другото, с което трябваше да се преборим, е масовото мнение, че жените с репродуктивен проблем са истерични, полудели и пр. Този образ също трябваше да го променим, защото ние сме едни съвсем нормални жени. Справянето с проблема те прави по-силен, не те прави депресиран и побъркан. Разбира се, всеки има трудни моменти, но те могат да възникнат поради всеки друг проблем.