КОГАТО ТОЙ НЕ СЕ ОБАЖДА

 

 

 

Чела съм за това, колко страдат жените, когато мъж, когото харесват, не ги потърси повторно. Чувала съм от позната и съм гледала филми за това, но никога, никога не ми се беше случвало такова нещо, докато накрая не ми се случи.

В деня, когато и мен ме застигна този женски бич, трескаво се опитвах да си припомня някои от съветите, които се дават в подобни ситуации, или с какви думи приятелки успокояват главната героиня в някой сълзлив филм, но в главата ми не се появяваше нищо друго освен репликата на гаджето на Кари към Миранда:

 

Може да ми се смеете, че отдавам такова голямо значение на този ден, но аз направо занемях, когато осъзнах, че той така и няма да ми се обади. Дотолкова бях уверена в притегателната си сила за мъжете, че не знам дали бях наранена, или по-скоро изненадана. До този момент, когато ставах свидетел на подобна момичешка драма, горделиво си казвах „Е, на мен това няма как да ми се случи“, защото никой не можеше да промени убеждението ми, че човек сам е причина да му се случва всичко, което му се случва в живота. Но ето че дойде ден да ми се случи нещо съвсем незаслужено и нито дългата ми руса коса, нито невероятното ми чувство за хумор успяха да го предотвратят.

 

бях готова да приема не само че той просто може да не ме e харесал, а и да изпитам облекчение от това. Не защото ми харесва да не ме харесват, а защото това, макар и малко черногледо убеждение категорично слага край на всякакви анализи на ситуацията, самокритики и догадки. А аз обичам категоричността. Неопределеността ме обърква и изтощава.

Но простичкото ми обяснение не се връзваше с поведението му. Тук е моментът да уточня, че мен не просто не ме потърсиха повторно, а не ме потърсиха за първи път. С това момче не бяхме излизали на среща. Случайно се видяхме в един спортен център, харесахме се, той изчака да изляза от съблекалнята, изпрати ме до колата и ми поиска телефона с уговорката да ми се обади по-късно същия ден. И всичко това сред порой от думи, които дори за обиграното ми ухо подозрително много звучаха като непринудени и искрени комплименти.

Безкрайно много пъти момчета са ми искали телефона, скайп или други координати, взимали са ги от общи познати

 

Включително веднъж един човек ме проследи до нас от ресторанта, където бях обядвала, и избра момента, в който си влизах в двора, за да ме покани на среща. Мислите си, че се гордея със завоеванията си?! Че това мъжко внимание ме ласкае?! Че ми харесва да се къпя в лъчите му като врабче в локва? Може и да звуча неблагодарно, но истината е, че то е ужасно досадно, неудобно, а нерядко дори опасно и плашещо. Особено ако някой „случайно“ започне да те засича във всички заведения, които посещаваш, намери те във Фейсбук и започне всяка вечер да ти пише къде те е видял.

И така, всичкото това внимание не ми носи и 1 йота задоволство, тъй като е

 

което само ме поставя в неудобни ситуации. Но момчето, което срещнах в спортния център… то беше лакомство. А това е невероятна рядкост.

(За справка, за двадесет години съм харесвала, ама наистина харесвала само трима души. Ако преброим и Спортягата от фитнеса – четирима.) Можете да си представите колко се зарадвах! Останалата част от историята я знаете – той не се обади. Но защо? Защо ще ме заговаря, защо ще ме чака, ще се смее на шегите ми и най-вече защо, по дяволите, ще ми иска телефона, ако „просто не ме харесва“? Може би и аз като Миранда щях да открия, че въпреки готовността да приемеш най-очевидното (и неприятното) обяснение, понякога наистина има „извинителни причини“*. В сериала кавалерът на Миранда спешно трябваше да посети тоалетната, а какво беше извинението на моя Спортяга?

Не ми направи впечатление на комплексар. Сподели ми, че няма собствена кола, а аз нарочно не реагирах никак, за да му покажа, че за мен това е нещо нормално и няма никакво значение. Спазих всички правила за създаване на първо впечатление. Пуснах в ход чара си, но не прекалено, за да не се уплаши. Шегувах се, но се усмихвах на това, което той ми говори, за да му покажа, че и той е забавен и интересен за мен. Оставих го той да поеме инициативата, за да се чувства доминиращ и уверен. Възпрях се да установя желания физически контакт, за да не се отдръпне или да реши, че желая да ме третират като секс кукла. Просто не разбрах защо нещата после се объркаха така… Но ето че той изобщо, изобщо не ме потърси.

Към десет часа същата вечер започнах за двадесети път да си припомням целия ни разговор, докато двамата вървяхме към колата, и все повече се убеждавах, че

 

е настъпила при нашето сбогуване – а именно, когато Спортягата ми „даде 5“, а аз му подадох ръка за здрависване в отговор. Не знам дали беше правилно да постъпя така, но в момента, в който трябваше да реагирам, в главата ми изникна съветът на един телевизионен сватовник: „Ако не искате той да ви възприеме само като приятелче, никога не му „давайте 5“ в началото на запознанството ви.“ А сега, де! Дали не трябва да променя това правило на „Ако не искате той да ви възприеме просто като приятел, никога не му „давайте 5“ на първа среща, но ако искате той да ви се обади, за да ви покани изобщо на среща, задължително му „дайте 5“. Разбира се, в това няма никаква логика. Истината е, че невинаги има отговор за дадена мъжка енигматична реакция, нито вълшебни алгоритми, които да ни осигурят успех в 100% от случаите. Затова не се самоанализирайте до безкрай. Може всичко да е минало идеално, може да сте постъпили по най-правилния начин и все пак да не получите желаното обаждане поради фактори, които просто са извън вас!

Разбира се, продължава да седи въпросът, как да постъпим, ако не са ни се обадили, а ние разполагаме с телефона на избраника си.

За това също няма универсална формула. Ще ви разкажа

 

Изчаках да мине значително време (за да не се почувства сякаш го притискам, ако случайно е решил да ми звъннe в последвалите дни). После изчаках още малко и накрая му написах кратко закачливо съобщение. Закачливо, а не изискващо.

Както и да е, и на него не получих отговор, но аз и бездруго не се стремях към ответна реакция, а по-скоро исках да не се чувствам като безучастна мацка, която изобщо не реагира при разпадане на съвместна уговорка.

И така, какво да правим, когато той не се обажда? Това е един от случаите, когато е много подходящо да се упражним в това да приемаме нещата, които не можем да променим.

 

Коментарът на моя приятел, след като прочете статията ми, беше: „Може да е умрял.“