Колко е бърза „Бърза” помощ?
от Даринка Янева
Днес за пореден път се изумих от нехайството и безхаберието на медицинските служби в родната ни страна. Седейки на една детска площадка станах свидетел как една жена се препъна в една градинка „посята” или по-точно „неокосена” от стърчащи железа. Жената падна, счупи си носа и си сцепи едната вежда. Имаше кръв навсякъде и отначало не беше ясно откъде кърви, но това са само подробности. Жената лежеше на тревата, а около нея се суетеше дъщеря й и плачеше внука й. Едно момиче се обади на тъй наречената „Бърза помощ”. И преди съм се сблъсквала с тяхното бездушие и мога да кажа даже некомпетентност. Казаха, че идват до 8 минути. Минутите станаха 30 и тях все още ги нямаше. Още хора се обадиха на „Бърза помощ” и те все отговаряха, че са „на път”, каквото и да означаваше това. При поредния разговор с тях се оказа, че свободни линейки няма, а ние седяхме насред площадката и чакахме „някой”. Казаха, че е станала катастрофа и всички линейки с там. Предложих няколко пъти да се отиде до най-близката поликлиника и да се заведе лекар на място, за да не се мести жената. Все пак никой от нас не беше сигурен къде и какво е счупено. Накрая закараха жената с кола и … нататък не знам какво се е случило.
На път за вкъщи в главата ми изникнаха хиляди въпроси. Колко е бърза в крайна сметка „Бърза помощ” и дали въобще е помощ? Ами ако в София, недай си Боже стане още една катастрофа, как ще се окаже спешна там, нали нямат повече линейки? Защо си плащаме редовно здравните осигуровки, щом можем да си умрем, чакайки „Бърза помощ”. И на мен ми се е налагало да им се обаждам, а те ме прехвърлят от телефон на телефон, докато всъщност се оказва, че са ме препратили на някоя „Частна бърза помощ”, която ако дойде на време ти смъква и кожата от гърба. Колко струва всъщност човешкия живот ? Едно телефонно обаждане?
Има и по-фрапантен случай, на който моята мъдра баба се смее от сърце. Тя е жена на 80 години и когато се е налагало съседи да викат „Бърза помощ” за нея те дори не си правят труда да дойдат, защото тя е на 80, вече и е „време”. Баба ми се шегува с това: „Другия път ще кажа че съм на 40.”Аз съм на 27 години, но резултата е същият, когато се наложи бързо да ми „помагат”. А в моята наивна главица се върти само един въпрос, породен от такъв случай: „От кога някой от другата страна на телефонната слушалка решава на кой колко време му остава?”.
А когато „Бързата помощ ” се забави и човешкият живот е безвъзвратно отлетял ставаш свидетел на следната реплика: „А ще повдигнете ли обвиние срещу нас?” А дали обвинението ще възкреси човека?
Аз се моля само за едно: Дай Боже здраве всекиму, за да не се налага да му помагат „бързо”.