КОЛКО Е ВАЖНО ДА БЪДЕШ ИРОНИЧЕН

 

 

 

 

Остроумието и чувството за хумор са дарове от бога и най-хубавото им е, че не е необходимо да носиш в джоба си каквато и да била изстрадана диплома от университет, за да ги притежаваш. Но е доста трудна работа да накараш българина искрено да признае качествата на човека срещу него, та камо ли и да го изрази гласно. В реалията BG това е някак невъзможно. Може би защото сме територията на крилатите фрази

 

И особено могъщи се оказват хапливите остроумия. Колкото по-острозъби са, толкова по-добре. Но какво представляват те и включват ли в себе си коварната, но все пак фина ирония?

В галерията ми от житейски образи има една жена, която е убедена, че най-висшата форма на интелигентност е умението да затапваш човека срещу себе си. Чувала съм я не един и два пъти да се хвали, че когато някой є каже нещо, не се досеща като повечето от нас след два дни какво да му отговори, а го изстрелва веднага. Веруюто на моята позната е, че колкото по-отровно иронизираш един човек, толкова си по-умен. Дали е така?

 

и това, което вековете са ни завещали като отношение към тях. На старогръцки думата „ейронеиа“ означава „привидно невежество“. Традицията свързва иронията със Сократ – изказаното от него винаги е имало някакъв подтекст. За появилите се доста по-късно романтици от немската школа иронията е „съзнателна преструвка“. Хегел пък определя романтиците като високомерно гледащи на света от позицията на „божествената си гениалност“. Според Киркегор иронията е противоположност между вътрешно и външно; между онова, което се мисли, и онова, което се изразява с думи. За него тя е

 

Едно е ясно – иронията хапе, дори и да е остроумно поднесена. В иронията винаги има осмиване, тънка подигравка с подтекст, опакована във външно одобрителна и утвърждаваща оценка. А сарказмът хапе още повече, но неприкрито. Той е насмешка с явния привкус на жлъч, злоба и гавра. „Да бъдеш убийствено язвителен е като да се мразиш неосъзнато“ – прочетох някъде наскоро. 

Дали ние, българите, се мразим неосъзнато? Дали правим разлика между всеопрощаващия смях и както го е казал Иван Хаджийски – „злъчните пръски и слюнки“? Може би да. След като имаме герои като Хитър Петър и Андрешко. А може би съвсем не ни пука. Важното е да си го излеем, защото

 

И върху нас са се изливали много от „злъчните пръски и слюнки“. Пък и ироничното остроумие е начин да се почувстваме оригинални. За чужда сметка, разбира се! Но пък кой се натиска сметката да е негова?! Едно е безспорно – и в шегата, и в иронията, и в сарказма е вплетено чувство на превъзходство и огромно самочувствие. Е, дай боже, всекиму! Нищо че според психолози в хумора се оглеждало безпокойството на нашето съзнание – онова, което не можем да изразим рационално – и че хуморът бил израз на най-дълбоките наши страхове. Не дай си боже! Добре че никой не знае и не се и замисля колко коварни психологически корени има

 

Нашенската българска междуличностна „игра“ на остроумие и иронизиране е с твърде комплексарски правила. Но все пак е печелившо да действаме според един от „постулатите“ от теорията на пиара: „Не е важно какво ти се случва, важното е как ще реагираш.“ За предпочитане е да е бързо и остроумно.