Критикарите
от Райна АНГЕЛОВА, психолог
октомври, 2011 г.
© Dmytro Konstantynov / Depositphotos.com
Освен недостатъци те нищо друго не виждат у другите. Имат категорично мнение за начина, по който трябва да се правят нещата. Не търпят никакви възражения. Не могат да бъдат толерантни. Смисълът на съществуването им се изразява в това да критикуват и да осъждат всички и всичко.
„Умен е, но виж му паласките“; „Зад това хубаво личице се крие голямо двуличие“; „Кой му даде диплома за висше на този?! Та той не може да държи вилицата както трябва!“; „Така не се реже хляб! Ти от гората ли си хванат?“
Всеки е срещал хора, които не могат да се въздържат да не обсъдят и най-дребния недостатък у другите. Зад
манията да бъдем съдници
често се крие несъзнателният страх самите ние да не се окажем обект на осъждане. Желанието за недосегаемост задвижва онзи механизъм на автозащита, известен на психолозите като проекция. Чрез изваждане на показ на недостатъците на другите ние избягваме да се срещнем директно с тъмната част на нашето собствено „аз“.
Ако например се съмняваме в собствената си интелигентност, критичността ни към интелекта на другите става много подчертана.
Осъждайки непрекъснато чуждите недостатъци, ние недвусмислено показваме и
липсата на доверие в самите нас
Тази липса води своето начало от най-ранните ни детски години. Ако сме били подлагани на непрекъснато подценяване от страна на нашите родители („Нищо не можеш да свършиш както трябва!“), като възрастни е много вероятно да сме изпълнени с желание да критикуваме децата си и другите. За да им докажем нашата значимост!
Това е защитна реакция спрямо полученото възпитание. Ние неусетно се превръщаме в „критичните си родители“.
Усещането, че
другите не ни обичат
е другият източник на непрекъснатото желание да даваме негативни оценки. Когато родителите поставят твърде високо летвата пред детето и едновременно с това го корят прекалено строго, в детската памет се запечатват най-вече фразите от рода на „Ти си лош, несръчен, нищо не умееш“.
Тези родителски оценки оставят у малкия човек усещането, че не е обичан и желан. И като възрастен той се отнася към другите по единствения начин, който познава – отправя към тях същите присъди, от които като малък е страдал.
Осъждането на другите е
израз на желанието за могъщество
за доминиране. Критикарите обикновено искат за всичко да бъдат прави. Това желание нарушава здравословното общуване, прави живота по-болезнен.
Лесно е да видиш недостатъците у някого, по-трудно е да откриеш добрите му качества.
Ето защо раните от миналото трябва да бъдат разбрани и излекувани, за да отворим сърцето си за любовта.