Лоло и цифрите

Сигурно си мислиш, Лоло, че ще избера Юсейн Болт, откъснал се с внезапна лекота от преследващите го в пакет спринтьори като нетърпелива светкавица от флегматичен облак? Или може би Майкъл Фелпс, обелил розови венци в росинантска усмивка пред камерите, окичен с повече медали от целия Десети десантен батальон на Съветската армия освободителка? Или пък Дуейн Уейд в яростен, птеродактилен полет към коша на испанците миг преди да забие с две ръце на финала? Не, не и пак не, Лоло! Ако в съзнанието ми имаше място за един-единствен момент от олимпиадата в Пекин, то аз щях да го запазя само за теб, Лоло Джоунс. Знам, знам, учудена си и дори озадачена. Понеже вече те познавам, сякаш чувам точно какво ще кажеш: не заслужаваш такова внимание, нищо не си направила, откъде накъде точно ти и т.н, и т.н, и т.н.

Нека тогава обясня на всички, и то на езика, който ти най-добре разбираш, този на цифрите. Нали винаги са те привличали със своята яснота и непоклатима абсолютност?! По принцип хората от твоя бранш са обсебени от стойността на цифрите, особено тези, които измерват дистанцията и времето. Но за теб, Лоло, те навярно крият втори смисъл, защото във влудяващата нестабилност на твоя откачен живот те като че ли са единственото нещо, на чиято постоянност винаги си можела да се облегнеш.

Един родител и пет деца. Такава е била ситуацията в семейството на Лоло. Върху крехките рамене на майка ù Лори се е крепял в отчаян, невъзможен баланс животът на Лоло и невръстните ù братя и сестри. Майката ставала рано, за да отиде на работа. След осем часа изтощителен труд се втурвала… към втората си работа. В 16-часовите си работни дни някак си успяла да промъкне и възпитанието на пет прекрасни деца. Най-големият ù приоритет били тяхното образование и хлябът на масата. Как е успявала тази силна жена да жонглира толкова много отговорности, без да загуби разсъдъка си, е почти непонятно! Не само това, но от цяла купчина невъзможности е съумяла да омеси за невръстните си деца живот, пълен с възможности.

Осем години, осем града, осем училища. Истински кошмар за едно дете, но Лоло нямала избор. Гонено от смазваща бедност, съкращения и липса на постоянна работа, семейството не успявало да хвърли котва никъде и обикаляло отчаяно от град на град в търсене на пристан. Децата имат нужда от постоянство. Относителната предвидимост на всеки следващ ден им е необходима, особено през първите години от живота им. Лишено от корен, дървото би трябвало да увехне, но вместо това Лоло се научила да се адаптира мълниеносно дори към най-нестабилната ситуация.

В трети клас и едва навършила девет години, Лоло и семейството ù най-после се озовали на дъното. В невъзможност да плащат наем за бедния си апартамент, Лори и децата ù били изхвърлени на улицата. Семейството намерило подслон в мазето на църква, известна с милосърдието си към бездомници. През ваканцията в църквата идвали деца на летни лагери и Лоло се измъквала много рано от мазето, за да избегне подигравките им. Колкото и да е невероятно, но момичето трупало шестица след шестица в училище и свирело великолепно на цигулка и виолончело в оркестъра. Това, което обичало най-много обаче, това, без което не можело дори да диша, било да тича. Правата писта, вятърът в косите, хленчът на покорения тартан под шпайковете сякаш опиянявали Лоло и ù давали това усещане за независимост, контрол и сигурност, коeто определено ù липсвало в живота.

Сто метра и десет препятствия. Всяко високо осемдесет и три цяло и осем см. Защо имено тази толкова изнурителна, толкова сложна дисциплина се удала с инстинктивна лекота на малката Лоло? Може би заради великолепната ù координация? Или усета ù към ритъм, усвоен от музиката? Невероятната гъвкавост? Или може би онова вродено, необяснимо качество, което треньорите наричат „леки крака“? Кой знае?! Лоло притежава всичко това, както и желание постоянно да предизвиква себе си и дори да търси с нетърпение всяко следващо препятствие.

Лоло се раздели със семейството си на петнадесетгодини в най-големия град на щата Айова – Де Мойн. Когато майка ù казала, че ще трябва да се преместят отново, този път в малкото градче Ривър Сити, Лоло я прегърнала и казала: „Мамо, не мога да се преместя в град без лекоатлетическа писта. Аз трябва да следвам мечтата си.“

Лоло останала да учи и тренира в Де Мойн, милосърдно подслонена от четири различни семейства презчетири последователни години. Докато учела, си докарвала пари, работейки в местна пекарна. Изключителните ù резултати на пистата и високите оценки ù спечелили стипендия в университета „Луизиана Стейт“, където Лоло стана трикратна шампионка на Щатите. Афинитетът на Джоунс към цифрите и математиката ù помага да вземе диплома по икономика, при това със забележителен успех.

Мрачна цифра за Лоло. На квалификациите за Олимпиадата в Атина през две хиляди и четвърта годинаДжоунс направи грешка и не намери място в отбора. „Гледах финала по телевизията, безпомощна и обляна в сълзи“, спомня си днес спринтьорката.

Вместо да се откаже, Лоло решава да отложи икономическата си кариера и да започне работа като сервитьорка и продавачка в магазин за домашни потреби. Тези временни професии ù дават възможност да плаща наема си и да тренира. Това обаче става все по-трудно. Американският олимпийски комитет и Лекоатлетическата федерация не плащат нито цент за подготовката тук и всеки е сам за себе си.

През 2005 г. Лоло нямаше спонсор и се състезаваше с един чифт шпайкове. Но хората малко по малко започнаха да забелязват таланта ù и може би и нещо друго – външността ù. Според мен тя бе основната причина Асикс и Окли да поемат спонсорството ù. Има нещо много особено, екзотично и нестандартно в лицето на Лоло. Зелените очи, класическите черти, комбинацията от светли и тъмни кичури, бронзът в кожата: Лоло е много красива, но това е етнически шифрована красота, чийто код е, меко казано, уникален.

Лоло е двадесет и пет процента французойка, двадесет и пет процента чернокожа, двадесет и пет процента индианка и двадесет и пет процента норвежка! Този разнопосочен сблъсък от глобализирани гени е отговорен за тази великолепна амалгама. Лоло е изключителен физически екземпляр. 100 м с препятствия по принцип не е благосклонна към женското тяло дисциплина. Няма място за никаква подкожна мазнина – всичко е кожа и мускули. Въпреки това Лоло успява да бъде женствена благодарение на вродената си красота и на изумителните си изящни крака, които спокойно биха могли да принадлежат на някое от бронзовите ваяния на Роден. Когато се понесе върху тях и влезе в ритъм между препятствията, Джоунс сякаш се превръща в гъвкава, щастлива антилопа, създавайки впечатление, че краката ù не блъскат, а галят тартана. Точно този елегантен стил ù даде световната титла на закрито и я превърна в претендент №1 за олимпийската титла в Китай.

Точно толкова в долари беше премията на Лоло за първото място в квалификациите и точно толкова бе дарението, което направи моментално в полза на самотна майка в Айова, изгубила дома си при наводнение. Въпреки че самата тя няма кой знае колко, Лоло дари също 3000 долара на гимназията си и купи шпайкове за всички състезателки от отбора.

Дванадесет секунди и двадесет и една стотни е световният рекорд на нашата Йорданка Донкова, който се е превърнал във фиксидея за Лоло. Тя едва ли някога ще го подобри, но тази година успя, макар и с попътен вятър, да постигне невероятните 12,29 на олимпийските квалификации.

„В четвърта пътека с номер три хиляди сто осемдесет и осем – Лоло Джоунс от Съединените щати!“ Лоло изглеждаше спокойна и уверена на големия финал в Пекин, въпреки че целият ù живот, всичките ù амбиции и мечти бяха събрани в този изпълнен с напрежение момент.

Стартовият сигнал избухна в съзнанието ù, мина като спазъм през тялото ù и, кой знае защо, Лоло излетя от блокчетата последна. Изглеждаше просто невъзможно да се възстанови от катастрофално бавния си старт.

Едно, две, три, четири – скок… Едно, две, три, четири – скок… Всичко е въпрос на ритъм и когато имаш тялото, волята и дарбата на Лоло, невъзможното става възможно. Джоунс набра неописуема скорост в средата на дистанцията, прелитайки ниско над препятствията с добре познатата лекота на северноафриканска газела. На петото препятствие вече бе настигнала съперничките си, на 7-ото се бе откъснала от тях, на 8-ото вече нямаше съмнение кой ще бъде шампион. Оставаха още няколко метра от вихрено спринтираща формалност между Лоло и златото. Две препятствия… още само две препятствия… Но на деветото препятствие петата на водещия й десен крак закачи летвата. Лоло се препъна, загуби равновесие и почти падна. Едно, две, три, четири – скок… С огромно усилие на волята успя да остане на крака и да завърши… седма. Невярваща, смазана, обезверена, Лоло се строполи на колене, грабна лице в шепите си, изкрещя нещо към небесата и удари с всичка сила тартана с юмруците си. Съотборничката ù Доун Харпър, която грабна златото, не се обърна нито за миг да я погледне или утеши. Вместо това се обви в американския флаг и се втурна да прави победна обиколка.

Три минути по-късно видях нещо изумително: Лоло, усмихната, спокойна и лъчезарна, даде интервю за Ен Би Сина пистата. Очите ù се смееха, а гласът ù дори не трепваше: „Усещах медала на шията си. Откъснах се от всички, но като че ли препятствията летяха към мен прекалено бързо. Вижте, в края на краищата това е бягане с препятствия. Ако не можеш да минеш над всички тях – не заслужаваш да бъдеш шампион. Такива неща се случват поне веднъж-два пъти на година. На мен просто ми се случи на най-важното състезание в живота ми.“ Лоло прекъсна интервюто, за да прегърне минаващата покрай нея австралийска спринтьорка и да я поздрави за среброто.

И ето че само сто и двадесет секунди по-късно станах свидетел на момента, с който ще запомня 29-ата олимпиада. Подслонила се в малък тунел под стадиона, неподозираща подлото присъствие на прикрита камера, Лоло Джоунс плачеше, облегната на стената. Но това не бе просто плач, а разтърсващи раменете ридания. Между хлиповете си Лоло повтаряше: „Защо? Защо? Защо?“ Момичето плачеше с цялото си тяло, с всичките си тъжни спомени, безкрайни тренировки, лишения и бедни години. Почувствах се странно, едновременно виновен и благословен, че съм свидетел на този толкова личен момент, и си дадох сметка, каква изумителна личност трябва да си, за да дадеш точно такова интервю преди две минути и да прегърнеш съперничката си, докато в същия този момент целият ти живот ридае с всичките си 26 изстрадани години.

Един шанс, един живот, един миг, една олимпиада. Такава е за съжаление истината в повечето случаи. 90% от олимпийците се подготвят цял живот, за да се доберат до една-единствена възможност. Спринтьори като Лоло рядко имат втори шанс. Ще успее ли да се добере до Лондон? Да се лиши от още толкова много, за да бъде отново на финал? Ще бъде ли някога отново фаворит? Трудно. През 2012 г. тя ще е на 30 години, а cаваните на леката атлетика са пълни с млади, лакоми пантери, които заслужават своя дивеч. Но Лоло твърди, че гледа напред, не се отказва и продължава да мечтае за своята голяма победа.

Нула златни, нула сребърни и нула бронзови медали за Лоло Джоунс, но един безценен, напоен със сълзи момент, който ще остане незабравен. Ако наистина можех да говоря с теб, Лоло, щях да ти кажа, че в богатия музей със спомени, оставени в съзнанието ми от тази олимпиада, твоят е най-красивият експонат. И също щях да ти кажа, че независимо какво твърдят Питагор, нумерулозите и Леонардо Фибоначи, не всичко на този свят е цифри и няма как да вместиш в алгоритъм сълзите върху тартана, агонията от загубата и величествената самота на ридаещия силует в тунела. 25% това, 25% онова… какво значение имат тези неща щом само 100-процентов човек може да осъзнае колко много благородство има в това да загубиш достойно!

Не плачи, Лоло! Извади това хубаво лице от шепите си, махни сълзите от зелените очи и излез завинаги от тъмния тунел. Ти си научила много от майка си и знаеш, че дистанцията на живота е осеяна с препятствия. Понякога летят към теб прекалено бързо и невинаги човек може да мине над тях, без да го препънат. Важното е да не останеш да лежиш, победен от някаква си летва, а дa се изправиш и да покажеш на следващата на колко много си способeн. Не всичко може да бъде изчислено, Лоло, защото дори в леката атлетика, където уж господар са цифрите, понякога нахълтва човешката душа с нейната плюс-минус безкрайност, обръща всичко наопаки, спира хронометъра и ни дава нещо хубаво, нещо извън времето и пространството, което да носим и помним завинаги.

Благодаря ти от сърце!