февруари, 2014 г.
от Мирен СЛАВОВА
Разсеяно преглеждам в интернет стара информация, че любовните писма на Едит Пиаф били продадени на търг, организиран от аукционната къща „Кристис“. Зачитам се в съобщението за продажбата по-внимателно. Годината е 2009-а, а 54 от писмата на певицата били купени за сумата от 59 хиляди евро. Какво по-точно е купил човекът, платил толкова пари? Впрочем към момента на продажбата само извадки от писмата са били публикувани. По-късно обаче пълният им текст бил поместен в книгата My Blue Love. Е? Какво по-точно е купил човекът, платил сумата – отново се питам аз. И дали не се е прецакъл с оригинала на едно съдържание, което вече е достъпно за всекиго? Истината е, че този човек е инвестирал в „книжа“, чиято стойност може само да се увеличава. Тези (а и други подобни) писма са нещо като джакпот, който расте заедно с развитието на технологиите. Вече две десетилетия всички писма, които получаваме – делови, приятелски или любовни – са в електронен вид. В резултат на това единственото писмено свидетелство за значимите събития в живота ни се оказват безличните редове в електронните ни пощенски кутии. Любовните писма няма да бъдат сред ценните вещи, които остават след известните личности.
You have mail
Днес ни се струва напълно нормално да започнем любовни отношения с човек, чийто почерк не сме виждали никога. Почеркът вече не е съществена характеристика на личността. А помните ли как беше преди? Особено ние, жените, като много заинтересовани читателки, обръщахме внимание на всичко в едно писмо, изпратено от мъж. Големината на буквите, наклонът, дори интервалът между думите бяха важни за нас в опита ни на научим повече за човека, на когото сме дарили чувствата си. Ами хартията, върху която е написано писмото? А грамотността? Кой каза, че да си неграмотен, е секси? Всеки уважаващ себе си бъдещ голям мъж имаше частна учителка по български език. А сега какво? Фитнес инструкторите печелят повече, защото успехът сред жените се постига с безгрешни мускули, а не толкова с интелект, правопис и стил. Ами да. Днес дори любовните писма се пишат с груба сила. Нима внимателните деликтни движения при писане на ръка могат да бъдат сравнени с „удрите” по клавиатурата, които понякога приличат на истински удари по масата (или по нещо друго) по време на скандал.
Когато писецът е продължение на тялото ни и всяка дума се създава от ръката ни, ние сме участници в един спокоен и наистина интимен акт, в който влагаме голяма част от себе си. Хартиеното писмо съдържа много повече от самия смисъл на думите, от които е съставено. И в това е основното му предимство в сравнение с електронното, което е по-скоро прилича на вербално съобщение. Електронната поща е добра за бързо предаване на информация и толкова. Тя не може да предаде любовни преживявания, дощли от вътрешния ни свят. Електронните писма са насочени направо към интелекта ни, но почти не съобщават нищо за емоциите и чувствата ни, които трудно се предават по мрежата, но много лесно – на хартия.
Пощенски гълъби и врабчета
Един от символите на Франция се ражда през 1915 г., на тротоар в беден квартал. Според някои автори с по-романтичен език и стил – „под един уличен фенер в Париж“. Рожденото й име е Едит Гасион. Прозвището Пиаф (от френската дума за врабче) получава години по-късно след един от драматичните обрати в живота си. За малката Едит се грижи баба й по бащина линия, съдържателка на публичен дом. На практика бъдещата певица е отгледана и възпитана от проститутки. Живее в тъмнина (абсолютно буквално) от 3 до 7-годишна възраст. Слепотата на Едит била излекувана по чудодеен начин. Именно проститутките от дома на баба й стават причина за оздравяването й. Говори се, че те събрали пари, за да може момичето да отиде на поклонение на свято място. За живота й се носят почти легенди. На 14-годишна възраст започва да обикаля Франция заедно с баща си, който е уличен акробат. Когато навършва 17 години, ражда единственото си дете, което две години по-късно умира от менингит. По-късно певицата не е пожелавала да става майка. Няма да разказвам в подробности житейската й история на жена, извървяла убедително своя път от кабаретна изпълнителка до певица от музикалния Олимп на Франция и на света. Казват, че била толкова пленителна, че било трудно да се намери представител на силния пол, който да й устои. Пиаф е известна с многобройните си любовни истории, а това е характерна част от биографията на всяка желана жена. Дали? Дали пък писмата й не са свидетелство за това, че прочутата певица твърде често се е
оплитала като пиле в любовни калчища
Любовните писма, за които ви споменах в началото, са писани в периода 1951–1952 г. до световния шампион по колоездене Луи Жирард, когото Едит наричала „моя дълбока любов“. Изминали били две години от смъртта на Марсел Сердан, французин с арабски произход и… боксьор. Въпреки че бил женен и имал три деца, Сердан, казват, бил най-голямата любов на Пиаф. Връзката им трае само година от 1948 до 1949 г. Краят й настъпва заради трагичнен инцидент с боксьора в авиокатастрофа. На първата концертна изява след смъртта на своя любим Едит Пиаф изпяла само две песни. Едната от тях – „Химн на любовта“ (с текст, създаден от самата нея) била нейното обещание за вечна любов към Сердан. Въпреки това в едно от писмата до Жирард, датирано от януари 1952 г., Пиаф пише: „Моя дълбока любов, нашата първа раздяла… Мили, аз мисля… мога да кажа, че нито един мъж не ме е обсебвал толкова и струва ми се, че съм влюбена за първи път. Носех се към катастрофа, но ти ме улови навреме“.
За да не помислите, че съм
пленник на някакъв фалшив култ
към любовните писма, нека ви кажа, че според мен те не винаги могат да служат като учебник по любов. В продадените на аукциона „хартийки”, Едит Пиаф пише за клетвата, която е дала в църква, че ако Жирард остави жена си, Пиаф ще промени начина си на живот и повече никога няма да се докосне до алкохола. Не е много достойно, нали? Но пък хората са различни, а любовта многолика.
(…)
Пълния текст четете в новия брой на БЕЛА или поръчайте ТУК