ЛЮБОВ БЕЗ СЦЕНАРИЙ

 

 

 

 

 

Тя непрекъснато се среща с мъже, с които не може да създаде сериозни отношения. Той постоянно излиза с егоистични жени, които го използват. Повторението на тези неуспешни връзки и разочарования създава впечатлението, че отново и отново играете в една и съща пиеса, в която се сменят само актьорите, а ролите, особено вашата, остават същите. „Татенцето“ – него го обичат, защото е щедър. „Благодетелят“ – той от сутрин до вечер е зает с това да обезпечава вечно недоволното си семейство. „Добрата самарянка“ – тя спасява страдащите от депресия. „Самотната душа“ – безуспешно, но упорито се опитва да запълни липсата на любов.

В последната категория попада и Миглена, редактор в модно списание. „Затворила съм се в себе си след три страстни връзки, които се случиха една след друга. Всеки път това беше любов, в която абсолютно се сливах с любимия човек и, всеки път любовта ни се оказваше обречена. Сякаш точно за мен е казано: „В любовта никой не ни мами, освен ние самите себе си.“ Още при запознанството си с някой мъж започва да ме гложди съмнението за бъдещи неприятности с него.“

В любовта повече, отколкото във всяко друга сфера на живота, ние сме жертви преди всичко на самите себе си, а не на някого другиго.

 

„Главният урок от историята е, че ние не си извличаме поуки от нея.“ Това изказване с пълна сила е приложимо към любовните ни истории. Защо сме склонни да се завързваме към скъсано въже и дори да скачаме с него? Каква е неведомата сила, която ни влече към определен тип мъже или жени? Психолозите използват термина „сценарий“. Той възниква като резултат на неосъзнатите ни решения, които приемаме в детството си, някъде до и около 13-годишната си възраст. В основата на този сценарий са отношенията ни с родителите и отношенията на родителите помежду им. Желанието любовният романс да бъде успешен само увеличава риска от поредното му крушение.

Когато например виждат, че майката и бащата се карат всеки ден и нямат пред очите си други примери, децата могат да си направят извода, че враждебността е нормална за всяко семейство, и да вземат решение: „Не искам това да се случи и на мен. По-добре е да не създавам въобще семейство.“

Има и други източници на предрешено разочарование. Например предателството на близък приятел или приятелка, преживяно в детството; внезапна смърт на близък човек или друга, независеща от нас раздяла. Например бащата получава назначение в друг град, семейството се преселва и приятелските връзки на детето се разпадат. Всякакви подобни събития разстройват много силно детето и са причина за следната интерпретация от негова страна: „Не завързвай близки отношения с никого, защото рано или късно те завършват с провал.“ Резултатът от всичко това е, че като възрастни ние несъзнателно избираме партньори, които спазват дистанция, остават емоционално непристъпни и следователно отношенията ни с тях не се развиват докрай. Проблемът е, че не виждаме каква е собствената ни роля във всичко това и само се самосъжаляваме: „Винаги попадам на едни и същи.“

Психотерапевтите обаче не окуражават подобни оплаквания. „Ако всеки от тези хора престане да се възприема като жертва, тогава тягата към страданието ще отслабне. Откажете се от тази сладко-кисела роля и признайте без самообвинение своята частична отговорност за собствените си несполуки. За да избягате от вечното повторение на любови, трябва да престанете да се страхувате от него. Страданието може и да е отрицателен опит, но от друга страна, е възможно то да ни подготвя да срещнем истинската любов.“

 

Някои жизнени етапи могат да бъдат източници на големи страхове. Подвластни сме им в подрастваща възраст, когато търсим своето място в живота, или пък на стари години, когато се страхуваме, че ще го загубим. Страхът да живеем и страхът да умрем са свързани един с друг, взаимозаменяеми са и на практика са един и същ страх. Твърде е възможно любовните терзания да маскират такъв тип тревожност и да са призвани да я смекчават, когато те станат прекалено силни. Любовното страдание е подобно на дърво, за което няма гора. То измества безпокойството ни по други, по-сериозни поводи и по въпроси, свързани със същността на битието ни. Любовното страдание е ненужно. То е нещо като декоративен заместител на другите, по-сериозни страдания.

Специалистите казват: „Няма нищо по-раняващо за човека от това да си задава въпроси, кой е той и какво е неговото място в света. Смъртта, т. е. осъзнаването, че животът има край, както и обстоятелството, че човекът е винаги мъж или винаги жена, но никога двете заедно (т. е. осъзнаването на нашата непълнота), ни огорчават до дъното на душата ни.“ Източник на дълбоката тревога могат да бъдат размишленията по въпроси като състоянието на планетата, войната и болестите. В подобен контекст трудностите, с които се срещаме в любовта, могат да ни отклонят от по-тревожните мисли и да ни помогнат да се почувстваме живи и стойностни.

 

Срещата на двама влюбени е онзи момент, в който те несъзнателно се намират, опознават и разбират един друг. Тя е онази възможност, благодарение на която всеки от партньорите може да изпълни това, което не му се е удавало да изпълни сам, отделно. Понякога не осъзнаваме от какво имаме нужда и кое точно ни носи страдание. Смяната на партньора не би имала смисъл без това осъзнаване. Защото ще възпроизведем същия сценарий и ще преживеем същия неуспех и с новата си любов.

Според психоаналитиците и добрите, и лошите отношения с родителите могат да станат източник на сериозни разочарования в бъдеще. И като възрастни ние продължаваме да сме в плен на едиповия комплекс. Провокираме неуспех в отношенията с партньорите от любов към майка си или баща си, така да се каже. Дълбоко в душата си не се стремим наистина да срещнем друг човек, а някой, който прилича на любимия ни родител. Опитваме се отново да преживеем връзката си с любимия родител, която сме имали в детството, и да възпроизведем онези отношения, които са ни познати и ни носят увереност.

Едиповият ни комплекс намира израз в стремежа ни да повторим модела на семейни отношения, който в детството ни сме смятали за добър. Или пък обратното – ако отношенията между родителите ни са ни изглеждали ужасни, ние се стремим „да избягаме“ от тях и да построим коренно различни, когато станем възрастни.

 

Несполучливите ни връзки говорят за това, че се страхуваме от успешна връзка. За някои щастливата любов, колкото и да е парадоксално, се вписва в една определена схема. И дори тя да е източник на страдание, ние вече сме свикнали с нея. Предпочитаме да се придържаме към невротичните ориентири, които са ни създавали чувство на сигурност в детството, вместо да се срещнем с истинската любов. Има хора, които са готови на всичко, само и само да не преживеят този щастлив опит. По простата причина, че се страхуват да потърсят себе си.

Митът за идеалната любов е станал част от нашата култура. Още Платон говори за сливането с нашата идеална половинка тук, на земята. С онзи човек, който може да ни допълни и да ни даде всичко, което не ни достига. Но това е невъзможно, ако не можем да правим разлика между себе си и другия, ако не можем да живеем като самодостатъчни си хора. Ако се стремим да намерим половинката си само защото изпитваме неистово чувство за липса, тогава любовта със сигурност ще е разрушителна. Такива отношения са подчинени. Те приличат на оксиморона „нежно насилие“. От това следва достатъчно неочакваният извод, че ако желанието ни да направим връзката си успешна се превърне в натрапчива идея, ние увеличаваме риска от любовно крушение. Просто защото в този случай любимият човек се превръща в условие за постигането на нашето собствено съвършенство (за което всеки сам трябва да се грижи). Тогава за самата любов не остава никакво място.

 

По този път не съществуват знаци. Никой не може да ни научи как да излезем от лошия жизнен сценарий. Но е в наша власт да създадем необходимите условия за това. Когато разберем, че повторенията на любовните разочарования не са случайни, и когато се възприемем като част от отговорността за това, трябва да заявим пред себе си: „Не само моите партньори, но и аз допринасям за това всичко да се случва така, както се случва.“

Задайте си въпросите: „какво искам всъщност; какво очаквам от взаимоотношенията ни; наистина ли искам те да бъдат продължителни, или само си давам вид, че искам това. В случая е важно не „да осъдите“ себе си за неправилни желания, а да се постараете да разберете какви са вашите желания.

 

Ако го направите, може да се окаже, че никога по-рано не сте се вглеждали в себе си.

1. Застанете пред огледалото и внимателно се разгледайте. Представете си, че до вас стои ваш наставник, мъдрец, чието мнение цените много.

2. След това си представете, че до вас е човек, който е страстно влюбен във вас, но вие не можете да му отговорите. Обърнете внимание на това, как се променя изражението на лицето ви. Наблюдавайте очите, устните… Опишете разликите, осмислете ги и ги анализирайте.

3. Погледнете отново в огледалото и си представете, че до вас е този, когото обичате. Ще разберете каква искате да изглеждате в неговите очи. Може би очаквате, че ще се видите смела, загрижена или отстъпчива. Задайте си въпроса: „А какви черти на характера се старая да не показвам и защо? Заради свенливост, страх, егоизъм или упорство?“

4. Поговорете с близък човек, на когото се доверявате. Помолете го да бъде вашето „огледало“ за малко и подробно да ви опише как точно ви вижда.

Понякога околните забелязват у нас точно това, което искаме да скрием. Дори го забелязват от пръв поглед. Нека вашият близък човек започне с очевидни неща, като какъв е цветът на очите и овалът на лицето ви, и да завърши с предположение, какви чувства най-често се изписват върху лицето ви. Тази обратна връзка може да ви подскаже в каква посока да се движите при търсене на половинката си. Но не се опитвайте да промените нормалното си естествено поведение и действията си в точно противоположните. Това би било антисценарий, а не изход. Потърсете своя път. Припомнете си своите истински желания и цели. Това ще бъде по-ефективно средство за промяна, отколкото драстичното решение: „Всичко ще правя наобратно.“