ЛЮБОВ МЕНТЕ

 

 

 

 

Някои предпочитат с години да пазят в себе си идеална страст, която сами са създали, защото в действителност се страхуват от интензивността на чувствата при истинска среща. Боят се да не бъдат погълнати и разрушени от своите желания. Измислената любов ни защитава от необходимостта да действаме, от реалността, която може да бъде прекалено сурова и страшна. Някои от нас възприемат скъсяването на дистанцията с потенциалния партньор като опасност. А въображаемата любов ни позволява да държим обекта на нашите чувства на разстояние.

 

„Бях на 25 години, когато се влюбих в преподавателя си по актьорско майсторство във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ – бел. ред.). Мечтаех той да ме целуне, но не се решавах да направя първата крачка. Все се срещах с него изключително и само по работа. И доста рядко. Той никога не ми е давал повод да си мисля, че изпитва нещо друго към мен освен приятелска симпатия. Но на мен ми костваше цели девет години, за да проумея. През това време съм могла да се омъжа и да имам деца, ако тази моя убийствена страст не ме бе обзела до мозъка на костите ми“ – споделя 45-годишната И. Г.

Влюбеността е един вид тренировка на чувствата – в реалността не се случва почти нищо, всички събития стават в нашия вътрешен свят. Когато не предприемаме никакви действия, ние вникваме в оттенъците на своите преживявания. Въпросът е в това да различим границата между фантазирането и самозалъгването, за да могат мечтите да обогатят нашата любовна реалност, а не да надвиснат над нас като чадър, който да ни пази от истинската любовна реалност.

 

Нерядко ние съчиняваме и своите чувства, и чувствата на своя партньор. И тези страсти се раждат от недоразумения. Мерилин Монро разказва, че безумно се влюбила в Артър Милър, тъй като това бил първият мъж, който не є предложил веднага да правят секс. По-късно той є признал, че не е предприел никакви опити за това, защото много се страхувал, че тя ще му откаже. Онова, което Мерилин помислила за тактичност, се оказало страх от неуспех. Тази връзка обаче се оказала най-здравата сред нейните бракове и продължила повече от четири години. Никой не е защитен от неверни тълкувания. Всеки от нас като че ли хвърля по едно покривало върху онези черти от характера си, които не харесва и у своя партньор, и по този начин се опитва да си затвори очите за трудностите и неприятните страни на отношенията. Но и тук всичко зависи от чувството за мярка. Когато отричаме реалността на другия, за да продължим да го обичаме, отношенията придобиват болезнен характер.

 

Раздялата е тъжна и носи страдание даже и когато става по наша инициатива. Ако болката е по-голяма от възможността ни да я преживеем, ние се опитваме да спрем времето и да поддържаме изкуствено съществуването на несъществуваща страст. Но ако добре знаем кои сме ние, на какво сме способни, какви са нашите ценности и потребности, в случай на разрив на отношенията ние ще се възстановим много по-лесно и бързо. Вярната представа за самите себе си – тя е стожерът на нашата личност. Тя е като гръбначен стълб – дарява ни с устойчивост и якост.

 

Зад любовните недоразумения е скрита несъзнателната потребност да избягаме от страданията. В този смисъл измислената любов има неизмислени предимства. Ако все пак ние страдаме в нея, то правим това по собствено желание, макар и да не си даваме сметка за това. Идеалната любов не е изложена на риск от промяна за разлика от реалните чувства. Тази любов не е към реален човек, а към образ, създаден от нашето въображение. Това чисто романтично преживяване е пречистено от всякакви други мотиви: корист, секс, планове за бъдещето… Такава любов е безсмъртна – тя е нашата частица вечност. Самите ние усещаме, че носим в себе си нещо, което е неподвластно на времето. Това е най-доброто, на което сме способни – еталонът на нашата любов. И като всеки еталон, той служи като мярка за другите ни привързаности, ние ги сравняваме с този най-чист образец. Такъв идеал е удобен, защото прекрасно знаем как да го използваме – просто си стоим в кулата и чакаме. В любовните отношения винаги има малко непредсказуемост и неопределеност. Фантазията ни спасява от риска да се разочароваме – но наред с това ни отдалечава от неизчерпаемите творчески възможности, скрити във взаимността на любовното преживяване. Защото е прекрасно да откриеш нежността, вниманието и добрината на друг човек! Наред с това ние откриваме взаимното притежаване, осъзнаваме го и го изразяваме.

 

Сближаването винаги крие рискове. Потребността ни от безопасност е така голяма, че започва да пречи на контактите ни с другите. Значи ли това, че трябва да се затворим в себе си и с никого да не общуваме? Естествено – не. Нужно е обаче да обърнем повече внимание на чувството си за безопасност.

Да се погрижим за това първите крачки към някого другиго да не са прекалено големи и да бъдат постепенни. Съществуват различни стадии на сближаване: запознанство–приятелство–флирт–близки отношения. Ние никога не влизаме от един стадий в друг окончателно и безвъзвратно, ние в някакъв смисъл се колебаем между тях и даже от време на време се връщаме към предишния. Ритуалите на ухажване не само при хората, но и при птиците и животните са основани на промяната на дистанцията, на приближаването и на отдалечаването. В това се състои и еротичната игра: а какво ще стане, ако се приближа още повече? А още мъничко? Ако някой друг настъпва срещу мен, аз мога малко да отстъпя, ще почакам и чак тогава ще направя отново крачки напред. Идеализиращата любов не знае мярка (Ще ти дам всичко от себе си!). Но другият може би не е готов за нашето „всичко“. А ние преживяваме това като съкрушително поражение. Затова е по-добре да запазим за себе си възможността да отстъпим към тези отношения, в които се чувстваме по-уверени. Контролирайки реакциите на другия и внимателно улавяйки своите собствени импулси, ние изследваме самите себе си – тук ми е спокойно, тук ми е малко тревожно, но пък съм сигурна, че ще се справя. По-добре сега да направя крачка назад, отколкото да поема толкова голям риск…