МАРИЯ СИЛВЕСТЪР

 

 

 

 

Тя е неспокойната енергия на спокойствието. Силна е, защото си позволява да бъде слаба и да говори каквото иска да каже. Аурата й е слънчево-лунна – излъчва и студена, и топла светлина. Хем е емоционално концентрирана в разговора ни, хем е леко дистанцирана. Телевизионните разговори в „Неделя х 3“ по БНТ обаче много й се получават. Сигурно защото си избира събеседниците според енергията. Търси качествени, които да не са в матрицата.

Мария Силвестър е характерно противоречие, но само за околните. Не й пука кой как я възприема. Не си губи времето да се вкарва в етикетите, които й лепят. Просто понякога показва една част от себе си, понякога – друга. Но вътре си е цялостна, хомогенна и сигурна. Защото се обича. И това по всичко личи. Личи й също, че не понася нищо колективно. При нея всичко е единично, специална селекция.

 

– Ааа, ако обичате, излезте от него. Юнг затова го е измислил това колективно съзнание, та да излизаме от него, когато се налага.

 

– Не съм весела, не съм красива, но съм си чудачка. В живота съм коренно различна от това, което показвам по телевизията. Но това, което показвам по телевизията, пак си е част от мен. Извадила съм я тази част, защото имам какво да кажа с нея на хората. А то е, че човек сам избира как да живее, както и образа, в който ще влезе. Всички ние играем роли, но важно е да намерим ролята, в която се чувстваме добре. Обаче колективното съзнание, с което ти започна (минаваме бързо на „ти“, защото с Мария просто другояче не върви), е толкова колективно, че чак кара индивидуалното да изчезне. Пречи ни да намерим себе си. От друга страна, акцентът върху индивидуалното засилва егото. Това пак не ти помага да намериш себе си. Намираш нещо друго.

 

– Не, за какво да я обвинявам?! Аз я обичам. Тя е такава, каквато е. Обществото иска такава телевизия и я получава. Всичко си е наред.

 

– С всичко друго. Хубавото е, че съм толкова добра в това, което правя сега, че мога да го правя, мога и да не го правя. До такъв извод стигнах. Самата аз се шокирах от него.

 

– Аз съм Риби с асцендент Скорпион. Рибата в мен може да се изплъзва от всякакви капани. Никога не забравям, че имам възможност да избирам. Или влизам във филм, който е кофти, и не излизам от него без рани. Или просто не влизам във филма и се опитвам да разбирам хората такива, каквито са. Обикновено хората са агресивни, защото не се разбират.

На такива хора гледам като на болни. Аз и на себе си гледам така, когато се издъня на енергийно ниво – вляза в спор например, разкрещя се на някого, извадя голямата секира. Егото и на мен ми играе номера. Егото ни играе номера през цялото време. То е много хитро. Дълбае много надълбоко. Набърква се в избора ни на работа, на приятели…

 

– Много малко. Заявявам го гордо. Когато бях модел, около мен гравитираха много хора. Чувствала съм се добре тогава, макар и да съм усещала, че нещо ми е липсвало. По-късно разбрах, че това, което ми е липсвало, съм била самата аз. Стреснах се, когато го проумях. Сега прецизирам избора си на приятели.

 

– Това пак е избор, но на едно друго ниво. Изобщо не си спомняш, че си го направила, защото си взела решение на едно по-дълбоко ниво. В мига, в който категорично поискаш да си смениш работата например, стават невероятни неща, появяват се точните хора, които да ти помогнат. Но за да се случат тези невероятни неща, трябва да отхвърлиш невероятно много работа. Да се наблюдаваш непрекъснато, да наблюдаваш мислите си, е най-сложната и най-важна работа, която човек може да свърши на тази земя.

 

– Да, и други са ми го казвали. Мога да работя като слушател. Между другото, хората са зажаднели за истинско общуване. Много рядко се случва някой да каже нещата така, както ги мисли. Аз по един и същ начин си говоря с любимата ми чистачка в телевизията и с шефа на телевизията. Днес тя е чистачка, утре ще стане нещо друго. Както и обратното – днес аз съм тв водеща, много съм важна и уау! А утре ме изгонват от телевизията…

 

– А, парите си идват при теб, когато си уверен в себе си. Щом правиш нещо добре, искаш и съответната добра сума. Ако на някого не му изнася, няма да го правиш за него. Аз знам какво искам и съм сигурна, че мога да го постигна. Ако не мога да го правя както искам обаче, по-добре да не го правя въобще. Не обичам компромисите.

 

– Хм, не разбирам защо изведнъж свърза „компромис“ и „брак“. Май пак поради колективното съзнание… Начинът, по който възприемаме връзките и по който разделяме задълженията и отговорностите в семейството, не ми се струва нормален. Прекалено големи очаквания имаме към хората до нас. Забравяме да се питаме ние какво даваме в една връзка. Какво можеш да очакваш от човек, който не си ти самият?! Никой на никого не е длъжен за нищо. Няма такъв филм! Всеки се намира на неговия си етап на развитие. И ако си се докоснал до човек, който кореспондира с твоето ниво, ОК. Ти избираш обаче колко да дадеш на свободна воля – да се раздадеш 50 или 100% в една връзка. Другото е бизнес – аз давам 50%, но очаквам и ти да ми дадеш поне толкова…

 

– В топ работна форма съм през лятото, това е ясно. Точно тогава обаче телевизията почива. (Смее се по онзи неин специфичен пеперуден начин.) През зимата ми е много студено и това не го обичам много, но от друга страна, когато завали сняг и всичко стане бяло и тихо, сякаш ми се прочистват всички канали.

 

– Тази приказка за Коледа изобщо не е вярна. Аз и на Давид (Това е 5-годишният син на Мария, който впрочем по неволя присъства на интервюто и дава всичко от себе си да не го прекъсва.) съм му обяснила, че няма Дядо Коледа и че подаръците му ги носим ние с баща му.

 

– В Христос вярвам, но в митовете и легендите, с които са украсили образа му – не. А какво празнуват хората ли? Ами, празнуват празника на църквата. Празнуват така, както църквата е казала да се празнува. Не празнуват думите на Христос за съжаление. Истинският празник е този, който е в душата и се чете в очите ти. Истинският празник не означава да ликуваш и да подскачаш. Когато му е балансирано на човек, когато му е добре, тогава му е и празнично.

 

– Не съвсем. Но много често на дните, определени за колективно празнуване, на мен пък не ми се празнува. Коледа може да не е на 25 декември, а през всеки друг ден.

 

– Бях 14–15-годишна и в Костенец, където живеех тогава, стана нещастен случай с едно много бедно семейство – майката изгоря в пожар, а бащата беше алкохолик. Момиченцето им остана самò. Тогава се обадиха на майка ми, за да й кажат, че има едно дете, което няма кой да го прибере. Прибрахме го ние. Уж за малко, а то се оказа за дълго.

 

– Да, Мария се казва. Осиновяването обаче е деликатно нещо. Спомням си, че когато тя пристигна в семейството ни, всичко се обърна на 180 градуса. Тя беше на 4 години, не беше виждала салата и когато ние сервирахме салата на масата, тя ни питаше защо ядем трева. Шок! Трябваше да й обяснявам, че когато изхвърля боклука, не е нужно да рови вътре в него (явно така беше свикнала от предишното си семейство). Имало е моменти, в които съм си казвала: „Абе, този човек аз изобщо не го разбирам!“ Но това са временни настроения… Все пак, когато взимаш решение да осиновиш дете, трябва много да внимаваш дали твоето его иска това, или го правиш от чисто сърце. Ако изпитваш необходимост да се грижиш за някого, тогава детето, за което да се грижиш, просто се появява.

 

– Давид се появи, когато тялото ми каза, че има такава необходимост. Тялото ми каза: „Сега е моментът. Трябва да дойде!“ Тогава бях станала много агресивна. Силвестър се чудеше на промяната, защото до този момент си бях една спокойна и усмихната женица. А в един момент казах: „Искам дете сега и веднага!“ Бях на 29 години. Много ясно усетих знак, че трябва да имам дете.

 

– Давид всичко разбира. Веднъж ми каза: „Мамо, нали знаеш, че аз всичко знам.“ На това дете съм му говорила от самото начало като на голям човек.

 

– Всеки ден ме учи на търпение и още не ме е научил. Понякога съм доста нетърпелива. Обичам всичко да ми е точно, ясно и подредено. А с дете не е такова. Детето си следва някакъв негов си ритъм, с който ти трябва да се съобразяваш.

 

 

– Бях най-срамежливото и некомуникативно дете на света. Като идваха гости вкъщи, се криех в другата стая.

 

– Не ме питай.

 

– Преди за мен да издигаш стена между теб и другите, да се представяш като енигма, ми изглеждаше доста чаровно. После преразгледах общуването си и се промених, защото осъзнах, че няма какво да губя, ако се покажа такава, каквато съм, и казвам това, което мисля.

 

– Имам болестна привързаност към книгите. Като дете баща ми, бог да го прости, насила ме гонеше от вкъщи. Ходех бледа като платно, четях и гледах всякакви филми. После се оказа, че не е било случайно. Не съм завършила НАТФИЗ, не съм завършила психология, нито журналистика. Не съм учила нищо от това, което съм работила. Всичко знам от книгите и филмите.

 

– Седнала съм. Гледам в камерата. В една много индустриална среда съм, с една много помпозна рокля. Бих мълчала така две минути. Нищо друго. Ако го разберат хората, значи всичко е наред. Ако не го разберат, клипът е за след 10 години.