МЕЧТИТЕ И ТРОХИТЕ

Мечтите и трохите
 
от Мариана ЯНЕВА
 
ноември, 2010 г.
 
 
Ако е вярно, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му, значи повечето българи са джуджета. На родна почва мечтите ни са непретенциозни и окаяни. Летят ниско. Напълно съответстват на сивичкия ни панелен стандарт.
Набират скорост и височина, когато решат да емигрират. Излитат от българското летище с надежда за добруване и бъдеще. Всеки емигрантски живот тръгва от една високолетяща мечта. Но какво става с нея, когато се приземи на чужда територия? От непредвидени компромиси и неприятни изненади тя започва да се смалява и рони, докато от нея останат някакви си трохи.
Има, разбира се, и изключителни български мечти със завидни емигрантски съдби, но те са по-скоро изключителни изключения. Животът на редовия емигрант първо поколение се задъхва между план минимум и план максимум. Винаги има още какво да се желае, очаква и догонва… След известно време и най-малките постижения започват да се оценяват като големи успехи. И най-малкото постиженийце се защитава настървено в името на едно бъдеще, което даже не е бъдещето, което си мечтал.
Масово емигрантите се превръщат в роби на работата и на оцеляването. А робите на работата нямат много време да развиват въображението си и… мечтите им залиняват. Освен ако не работят любимата си работа. Но тя е запазена за неемигранти със същото образование, ценз и способности. За емигранта – каквото се намери. Въобще стандартът на истинското добруване изненадващо се оказва резервиран, а бъдещето – отново далечно и необозримо.
Е, поне настоящето ти предлага да се чувстваш цар в… супермаркета, дори и да си социално слаб. Не е лошо, но не е онова, за което си жадувал, преди да се качиш в самолета. Особено ако си бил от каймака на каймака в България.
Първото поколение емигранти винаги плаща цена (и материално, и емоционално), която, ако се мери с тамошните стандарти, е много висока – да забравиш мечтите си. Здрав разум и дисциплина са рецептата за успеха по цял свят. Другото са празни приказки и увъртания на неуспелите и безутешни емигранти мечтатели.
Защо не се връщат ли? Заради децата.