МИШИ ДУПКИ

 

 

 

Отивам на кино в Дома на киното. От асансьора до входната врата на блока има 7 стъпала (недостъпно). После вървя по тротоар (достъпно). Той свършва (недостъпно). Пресичам (достъпно). Започва втори тротоар (недостъпно). Вървя по тротоара (достъпно). Стигам до подлез, който е снабден с рампа за инвалидни колички, но наклонът е твърде голям (достъпно, но много опасно). Стигам до спирката. Чакам (достъпно). Качвам се в маршрутката (недостъпно). Слизам (недостъпно). Вървя по тротоар с разбити плочи, на някои от които услужливо е нарисуван знак със задраскана инвалидна количка (недостъпно). Тротоарът свършва (недостъпно). Пресичам (достъпно). Започва втори тротоар (недостъпно). Пред входа има четири стъпала (недостъпно). От фоайето до фоайето пред залата има 18 стъпала (недостъпно). До входа на залата има три стъпала (недостъпно). 

Придвижването на човек в инвалидна количка е огромно предизвикателство. Пътищата и тротоарите в България са толкова разбити, че по тях не просто биха могли да отидат на кино чифт скъпи обувки с висок ток. В тях може да падне и да потъне цяла количка заедно с човека, който е в нея.

 

недалновидно управление, корупция и нехайство. Поради същите причини скосените тротоари са рядкост, асансьорите и рампите за колички – също. Има достъпни места, но пътят до тях е недостъпен.

Започва прожекцията на „Кота 42“. Филмът разказва за живота на алпиниста Иван Кожухаров, пострадал при инцидент в Алпите, който го оставя в инвалидна количка. Иван остава да учи, живее и работи в Швейцария. Постига много, но това е лесно, ще кажете вие. В една страна, в която дупките са само в сиренето, всичко е по-лесно и за хората в колички, и за тези, на които проблемът им е само да запазят обувките си здрави. Няма да бъдете съвсем прави, защото, когато животът ти пропадне на кота нула, и в България, и в Швейцария си загубен без близки хора и силна воля за живот и напредък. Какво пък толкова е направил Кожухаров? Ще ви кажа. Той е алпинист и е намерил начин да осъществява изкачвания в планината независимо от положението, в което е. А в планината, както казва един от приятелите на Иван, няма тротоари, рампи и асансьори. Впрочем след изкачването на връх Монблан (кота 8410 м) през 2009 г. и най-глупавите и кръвожадни медии в България не си позволяват да наричат Кожухаров „бивш алпинист“ или пък „инвалид“ – от каквито определения изобилстваха заглавията, посветени на него. Това според мен е добър знак. Означава, че е започнала промяна в мисленето ни. А такава промяна е също толкова необходима, колкото и промяната и подобряването на градската среда. Вместо да продължаваме единствено да се възмущаваме за това, че нещо не е направено, да видим какво сме направили ние? Приличаме на мишки, които са се скрили и лакомо гризкат сиренце, от което няма за другите. Затова съм в салона. Искам да помисля за себе си.

 

и какво точно съм направила за тях? А заедно с тях? Защо идвам дотук сама, вместо да поканя един приятел с количка и един с кола, който да помогне при транспортирането?

Впрочем филмът „Кота 42“ е част от един по-голям проект, чиято цел е чрез създаването и презентирането на филм, посветен на уникално събитие и личен подвиг, да приобщи широка група участници, които имат необходимост от мотивация, стратегия за лична реализация и стабилност. Проектът е финансиран от Столична община, програма „Култура“. С този акт общината ни показа какво трябва да направим ние. Да излезем от мишите си дупки и да споделим живота си с хората, на които им е по-трудно. Много по-трудно.

Но дано и сама е разбрала какво трябва да направи тя – дупките в София са нейна грижа.

И дано следващият филм, който показва как един сам човек с количка спокойно се разхожда из града или използва градския транспорт, да бъде сниман в София. Тогава ще сме заживели в общ дом, а пътят до Дома на киното ще може да бъде извървян и от всички хора в колички.