МИШО ЙОСИФОВ

Среднощният тромпет на Мишо Йосифов
 
Интервю на Теодора СТАНКОВА
 
ноември, 2011 г.
 
 
Мишо Йосифов е магьосник. Той е онзи вечерен тромпет, с който светът престава да бъде ежедневен и познат, а се усмихва по-цветен, естетичен и споделен. Тромпетът му не може да се сбърка. Благословен с талант да „превежда“ емоциите си на езика на този инструмент, Мишо побърква публиката с виртуозните си изпълнения. На всички, които го слушат, подарява смисъл да откриват нови усещания и посоки.
Диагнозата му е „неизлечимо пристрастен към музика“. Пристрастено композира, аранжира, участва в създаването на много проекти, създава различни формации, около него винаги се въртят талантливи музиканти. Сред имената, с които е работил, са Майк Стърн, Дейв Уекъл, Mezzoforte, Dephazz, Петер Херболцхаймер, Карен Бернолд, Бен Крос, Милчо Левиев, Теодосий Спасов, Ангел Заберски и др. Мишо е и музикален мениджър – на първия джаз бар в София – Soul in da Hole.
Кое е последното му творение? Надали и той самият знае. Вероятно това е симбиозата между Mihail Yossifov sextet (на който Мишо освен създател е и вдъхновител, и автор на част от композициите) с чаровните певици от Sentimental Swingers – Рони, Деси и Вяра.
Наследствен музикант, за Мишо всичко започва много преди Консерваторията (дядо му е тромпетист, чичо му и баща му също се занимават с музика). Днес Мишо определено е авангардист. Той е от поколението тийнейджъри на 90-те, когато джазът у нас беше търсене на специфичен тип хора – свободни, весели, дръзки, безсрамни, буйни, опасни, неверни, вероломни, духовити, предизвикателни…
Разговорът ми с Мишо е толкова непринуден и лек, че нямам търпение да го видя отново. И вие можете да го направите на някой от лайфовете му – всяка седмица в Swingin hall, или някъде из софийските клубове, а също и в други градове.
 
– Как се хвърли в джаза?
– Надолу с главата. Сблъсках се с джаза, когато ме приеха в музикалното училище – в джаза са най-добрите тромпетисти. Бях краен джазист. Сега съм по-отворен и към други жанрове.
 
– Би ли заменил усета към музиката с някой друг талант?
– Не! Харесвам се така. Вече съм толкова пристрастен към музиката, че мога да се изразявам само чрез нея. За нищо друго не ставам. Понякога дори си мисля, че без тромпета хората изобщо нямаше да ме забелязват. В такъв страх живея. (Смее се.)
 
– Какви са джаз феновете? Публиката може ли да е обективен оценител?
– Знам ли – най-различни хора. Между свирещия и публиката винаги тече някакъв ток. Музикантът трябва да е достатъчно ясен, за да го разбере публиката. Какъвто и сложен музикален език да използва, емоционалното му послание трябва да стига до хората просто. Важно е какво внушаваш. И ако не го внушаваш, не значи, че е лош стилът ти, а че нещо не ти е добра магията.
 
– Ти си най-добрият тромпетист в България. Кога човек се научава да вярва в себе си?
– Музиката не е състезание, за да се сравняваме кой е по-добър. А увереността е въпрос на опит. Когато си сигурен, че си инвестирал достатъчно в това, което искаш да кажеш, и имаш какво да кажеш, няма кой да те спре да станеш добър.
 
– Едни и същи музиканти се появяват в различни формации у нас. Ти какво обяснение имаш за това явление?
– Джаз музикантите са много гъвкави. Ако вземеш 20 диска, които са били топ джазови за 70-те години, навсякъде можеш да видиш имената на Хърби Мен или Брекър Брадърс, които са записвали с над 200 музиканти.
 
– На теб някой даде ли ти рамо в началото?
– Нашето поколение беше самоуко. По отношение на джаза нямаше кой да ни покаже основни неща. И сме карали по слух и по ноти. Когато имаш желание, се получава. Намираш пътя, но малко по-трудно.
Бяхме тийнейджъри през 90-те години, когато дойде демокрацията. И тогава тръгнахме да се учим на джаз. България се беше отворила към света, но у нас още нямаше достатъчно информация за джаза.
 
– Кога ставаш музикант, кога идва признанието?
– Когато си млад музикант, ходиш по конкурси – това е някакъв индикатор. После, когато станеш професионалист, ако си търсен, ако имаш работа – значи си добре. Но ти трябват и други качества – освен че трябва да си добър, трябва и да си дялан камък. Свиренето в група е екипна работа. Ако си чепат характер – не ставаш.
 
– Как си представяш един ден без музика?
– Вчера имах един такъв ден – лежах и реанимирах след дни наред свирене. Има моменти, когато се натрупва много работа, и тогава направо ми се реве за сън. Ние, музикантите, сме малко като рибарите. Хвърляш въдицата и чакаш. Има моменти, когато много завиждам на хората с подреден живот. Работиш от осем до пет, след това се връщаш вкъщи и забравяш. Имаш събота, неделя… А при нас е пълен хаос. В ангажиментите ми няма никаква логика. Единственото, което съм отвоювал от целия хаос, е редовното разсвирване. Всеки ден се събуждам, за да се разсвиря.
 
– Какво друго обичаш да правиш?
– Когато бях по-малък, обичах да ходя по планините. От толкова много време не ми се е случвало, че вече не знам дали обичам. (Смее се.)
 
– Какво изразяваш с музиката си?
– Само радост. Любов.
 
– Музиката прави ли те по-романтичен?
– Да, разбира се. Ако не беше музиката, никаква романтика нямаше да има в мене. Щях да стана някой кух инженер. (Смее се.)
 
– Не мога да разбера кога си сериозен и кога се шегуваш?
– И аз. (Смее се.)
 
– Свирил ли си на някоя висока сцена?
– Да. Беше 5 метра висока. (Смее се.) На един спектакъл във ВИТИЗ. Музикантите бяхме качени на един партикабъл на 5 метра височина. През цялото време внимавахме да не паднем.
А иначе моята голяма гордост е, че с Теодосий Спасов свирихме в Швеция пред шведската кралската фамилия. Запознах се лично с шведската принцеса, но не съм є запомнил името.
 
– Не си ли мислил за кариера в чужбина? В Америка например, където всичко е джаз…
– Чувствам се много комфортно в България. С тези музиканти, с които свиря, сме хубава компания и нещата ни се получават. В Ню Йорк съм бил два пъти за по един месец. Там ми се оставаше. За джаз музиканта там е рай, направо ти се взима акълът – не знаеш къде да отидеш и кого да чуеш по-напред. Но не съм роден за емигрант. Тук животът си ми харесва и смятам, че ние, българите, трябва тук да си търсим кефа.
 
– Какво е усещането да свириш на една сцена с прочути музиканти?
– Често пъти много по-обикновено, отколкото съм очаквал.
Джазът е международен език. Много хора по света го учат и като се съберем, знаем едни и същи парчета и ги свирим. Има и фри джаз, където няма никакъв гръбнак – там се кара само на интуиция. И пак се получава.
На джем сешъните се срещаме с много музиканти, с някои от тях става страхотно свирене – голяма радост. На тазгодишния фестивал в Банско три дни поред се убихме от свирене, по шест часа гърмяхме на вечер.
С непознати хора обикновено не можеш веднага да завържеш „разговор“. С някои винаги имаме дистанция. Но има музиканти, с които нещата тръгват с жестока лекота, все едно сме свирили заедно цял живот.
 
– Издънки случват ли се?
– Непрестанно.
 
– Какво правиш, като си ядосан?
– Чакам да ми мине. Имал съм ситуации, в които съм искал да счупя тромпета. Толкова време чегърташ едно и също нещо и все не излиза. И тогава ме хваща яд. Тромпетът има една такава гадна особеност, ако не свириш известно време, така те връща назад, че е възможно тон да не може да издаде. И си страшно безпомощен…
 
– Какъв човек си, на сцената си постоянно усмихнат…
– Не знам. Всеки човек си има своите настроения. Аз, когато съм на сцената, се радвам, защото свиря. В книгата си „Автобиография“ Бранислав Нушич пише за трите си личности, които живеят в него. Единият цял живот се оплаква, че му е тежко, другият реве, че нещо му е тъжно, а третият цял живот се смее. Та и аз така. От тези личности предпочитам да показвам тоя, дето се смее.
 
– Да ти е хрумвало да си смениш заниманието?
– Не. Страхлив съм. Сега било модерно на Запад хората да си сменят професиите. Учат, докато мърдат – все ходят на някакви курсове да се префасонират и преквалифицират. Като станеш на 50 години, вече два пъти трябва да си сменил професията. Аз, ако трябва сега да седна да уча икономика, по-скоро ще се обеся.
 
– Занимаваш се с музикален мениджмънт, без да си учил икономика…
– Да, но някак си на любителско ниво. Ние сами си продаваме свиренето.
В последно време в България се появиха доста интересни проекти. Абсолютно еквивалентни на това, което се прави в Европа. Не само в сферата на джаза, но и на етномузиката и на класиката. И пари има за проекти. Просто имаме нужда от по-добър музикален мениджмънт, за да излезем на сериозни сцени. Може би само Тео­досий Спасов ходи с таланта си по целия свят и успява да се продаде. Което чест му прави.
 
– Държавата ли е виновна за масовото нашествие на чалга култура у нас?
– Мисля, че навсякъде има такова явление като чалгата. Рапът и кънтрито в Щатите не са кой знае колко по-стойностни. Просто масовата култура в по-развитите държави не е толкова пошла. В Централна Америка например, защото са пї пуритани, не позволяват в кънтрито да има толкова пошли текстове. Чалгата не е локализирано явление – тя е забавление за хора, които нямат интелектуални търсения. За част от младото поколение това е единствено забавление. Гледат много телевизия и є вярват. Не възприемат другото като забавление, защото не им се предлага.
 
– Може би вие трябва да сте по-активни?
– Ние сме. Аз свиря всяка вечер някъде. Ние след чалгата сме най-активни. (Смее се.) Където и да отидем да свирим, нещата изглеждат свежи и позитивни, хората ни възприемат и се забавляват. С „Дърти пърчес“ сме направо пожар.
 
– Сещаш ли се за някоя смешна история по време на участие?
– Не се сещам, но непрестанно нещо смешно ни се случва, постоянно се хилим.
 
– Това да не е някаква невротична реакция?
– Да. (Смее се.) Въобще, който се занимава с музика, си има някакви отклонения. Музиката влияе на мозъка.
 
– В психиатричната клиника на медицинска академия има много музиканти…
– Това хич не ме учудва.
 
– Заради тази различна чувствителност ли е?
– Трябва да си малко шантав за тая работа. Трябва да си забележим. А за да си забележим, трябва да си малко встрани от нормалността. При музикантите се получава много голямо натоварване на мозъка от четенето на ноти и свирене на прима виста. Защото много центрове на мозъка трябва да заработят в един и същ момент. Като отидеш на запис, ти слагат нотите и трябва да ги изсвириш веднага. Това изисква доста сериозна концентрация. И като поседиш повечко на запис, после излизаш и сам си говориш.
Ако пък огледаш внимателно класическите музиканти по оркестрите – там е много нездрава ментално атмосфера. Освен че самата професия подтиква към такива отклонения, в момента държавата се подиграва с тия хора. Заплатата на един музикант е смешна. Може ли да се живее с 300 лева?!
 
– Имаш ли специален ритуал, преди да излезеш на сцена?
– Да, гледам на юг. (Смее се.) Не съм суеверен. Но всеки ден се разсвирвам, което прилича на ритуал. Фактът, че съм са разсвирил, ме успокоява.
 
– Сънуваш ли се на сцена?
– Не сънувам. Спя малко и спя мъртвешки – падам и загивам. Когато бях малък, имах натрапчив кошмар, че отивам да свиря с ученическия симфоничен оркестър в зала „България“, но съм закъснял. Чувам, че оркестърът свири, знам, че имам 50 такта паузи и за тези 50 такта трябва да се преоблека, да си сложа костюма и да изляза на сцена. Искам да стане бързо, а всичко става много бавно. Броя паузите насън: 1, 2… И когато наближава времето да изляза да свиря, се събуждам.
 
– Кой инструмент асоциираш с човешката душа?
– Чинелите. (Смях.) Не съм се замислял по този въпрос.
 
– Какво може да се изсвири на тромпет?
– Сръбска музика. (Смее се.) Всяка емоция може да се изсвири с всеки един инструмент. Стига музикантът да е научил езика му. Тромпетът има много силен звук, с него навремето са възвестявали началото на война. Много дисциплиниран инструмент.