Мнимият болен

 

 

 

 

 

 

– От няколко години насам си мисля, че съм болна от нещо! Но лекарите не могат да разберат от какво. Щом усетя неразположение, предполагам най-страшното и докато не направя сто изследвания, не мога да се успокоя. Обзема ме сковаващ страх. Преди време положението бе непоносимо – постоянна температура и отпадналост, неопределени болки… Никой не успя да установи от какво са. Предписаха ми какво ли не – не помогна. Имах чувството, че умирам. Сега съм по-добре, но пак не съвсем. Непрекъснато се оглеждам под лупа – лимфни възли, гърди, килограми, меря си температурата… А, бога ми, нямам навършени и 30 години. Вместо да мисля за бъдещето си – деца, семейство и прочие –

 

и си намирам всякакви болести – рак на стомаха, на черния дроб, на мозъка. Само като мисля за това, получавам сърцебиене и изпадам в паника. Тези мисли са като пирони в главата ми. Нищо не ме радва. Човек няма ли здраве, за какво му е всичко друго? Пък и нямам енергия като преди. Не мога да си върша работата като преди.

Не стига това, но и с приятеля ми не сме в най-добрия си период…

– А какъв е периодът с приятеля ви? Какво се случва помежду ви?

– Нищо особено. Сякаш сме в застой. Може би сме се изчерпали или сме си омръзнали? Не знам.

– От колко време сте заедно?

– От десет години, но живеем заедно от осем. Е, то във всички дълги връзки има такива периоди, но аз се чувствам огорчена. Сама съм в страховете си. Той иначе е отзивчив. Когато не ми е добре, ме кара с колата до работа и ме прибира. Фикс идея му е вкъщи винаги да има плодове, за да приемам витамини за имунната система. Но някак грижите му са без емоция, като по задължение. Сякаш това, че съм болна, е нещо обикновено.

 

повече разбиране от негова страна. Вече дори не споделям с него, защото мисля, че му е досадно. Неудобно ми е да ходя и по лекари, защото мисля, че се излагам. Сега съм сама със страховете си. Не можете да си представите какво е „да умираш“ всеки ден. Да се събуждаш с мисълта, че си неизлечимо болен, да хвърляш парите си вместо за дрехи, козметика и забавления за лекари. Искаш най-после да знаеш какво ти е, пък ако ще и най-лошото да е… – изля болката си Елица.

Имах чувството, че тази жена стои безпомощно като пред някакъв страшен съд и чака решението му. И че надеждата да бъде оправдана бавно и сигурно е изместена от смирението. Не, не от смирението, а от

 

 

като алтернатива на мъчителното очакване. Това наистина е кошмарно преживяване.

– Но досега изследванията не показват нищо лошо, нали? – попитах я.

– Не, слава богу. Но знам, че ако не ги направя, ще се побъркам. Днес например ще ходя на скенер. Записана съм отдавна. Все си мисля, че имам тумор в главата… От една страна, си казвам, че може наистина всичко да идва от изкривената ми психика. Но, от друга, ако това е истина, какво ще стане с мен и с Жоро, с нашите мечти, ще има ли „нас“ въобще тогава? Не би трябвало той да е така дистанциран от тези мои преживявания. Но това е друга тема…

– И да, и не. Тя може да се окаже много свързана с вашия проблем. А по въпроса за изкривената ви психика, мисля, че не може да се разчита, че всяка болка е плод на изкривена психика. Това би било опасна крайност. Не по малко изкривена – обясних аз.

Елица продължи да разказва за себе си – как се е почувствала, когато след едно от поредните ходения по доктори се сдобила с диагноза вегетативна дистония. Изплашила се и вечерта звъннала на своя колежка, чийто приятел бил лекар, с молба да го попита какво означава това. Отговорът бил:

 

Поговорихме и за това. На тръгване не ми се видя успокоена, но видимо се беше сдобила с решителност да се пребори с проблема си. На няколко пъти след това се сещах за нея. Да, лекарите често се срещат с този проблем – има оплакване, а няма заболяване. Всевъзможните изследвания не водят до откриването му и все пак пациентът не се чувства добре. В „най-добрия“ случай се откриват дребни „дефекти“ или „дисфункции“, но те не обясняват изцяло оплакванията. Тогава пациентът чука от кабинет на кабинет с надеждата да намери

 

който най-сетне да реши проблема му. В желанието си да бъде добросъвестен и застрахован от грешки, лекарят поема свръхотговорност и назначава изследвания и манипулации, които допълнително изтощават пациента – отново безрезултатни, а понякога и напълно ненужни. Накрая се намира някой доктор, който поставя диагноза вегетативна дистония, изписва хапчета и проблемът е решен за известно време. Пациентът има диагноза, официално влиза в ролята на болен и временно се успокоява. Но не след дълго спокойствието му отново е нарушено. Той отново започва да следи пулс, изпотяване, функциониране на червата и пикочния мехур, кожни проблеми и какви ли не други. Случайни неразположения, главоболие, кашлица, подуване на стомаха или нещо друго наново подклаждат съмненията и страховете му. Тълкува ги като сериозно заболяване и пак тръгва по мъките. По-мъчителното е, че гледат на него с досада и отегчение.

 

„Аман от твоите болести и хленч“, си мислят близките. Рядко го казват на глас, но се усеща като отношение. Несправедливо, защото страданието на този човек е истинско. Затова този пациент е в постоянен дистрес. Той става затворен, загрижен за себе си, тревожен и даже агресивен (според характера).

А вегетативна дистония дори не е диагноза, а комплекс от симптоми. То е „биологичното“ наименование на тревожността, на базисните човешки страхове.

Това, което реално се случва с човека, е преобразуване на психични съдържания в телесни симптоми. Понякога възниква конфликт между нуждите на личността и нормите или изискванията на обстоятелствата около човека. Тогава той е принуден да потисне порива отвътре. Но къде отива енергията, която съдържа поривът? Както вече знаем, психогенните състояния не са откъснати от биохимичните и неврофизиологични процеси в организма. В такъв случай невротичните симптоми стават тяхната телесна изява. Какво се случва при

 

например? Напрежение в мускулите, а оттам и пораждане на класически невротичен симптом – главоболие. Пациентът трансформира емоционалните си преживявания в телесни на несъзнавано ниво. Той самият не си дава сметка за това. Със своето страдание по косвен начин той се опитва да „каже“ нещо на околните – че се чувства безпомощен или самотен, че страда от неразбиране или че се намира в тежък житейски момент, че се страхува да предприеме действия или пък от твърде голямата отговорност, с която очаква да бъде натоварен… Възможни са цяла редица скрити мотивации, несъзнавани и за самия пациент. Подчертавам „скрити“ и несъзнавани за него, защото иначе бихме говорили за съзнателна симулация. В случаите, подобни на описания по-горе

 

Привечер вече пътувах към вкъщи, когато телефонът ми звънна. Непознат номер. Най-вероятно пациент. Не можех да отговоря веднага, защото шофирах, и телефонът продължи да звъни. Любопитството ми се изостри. Паркирах и натиснах бутона. „Да се похваля – каза Елица, – скенерът не показа никакви тумори, подути лимфни възли, течности и други нередности. Е, ще трябват още изследвания, защото все пак кръвната ми картина не е съвсем в норма, но болшинството лоши диагнози се отхвърлят.“

Колко странно, макар че почти бях убедена, че скенерът няма да покаже нещо лошо, изведнъж изпитах голямо облекчение. Възкликнах спонтанно от радост и благодарих, че ми го каза. А какво ли изпитва всеки път тя?