Молитва за уроки

 

 

„Записваме молитви против стрес, уплах и уроки“ гласи бележка, написана разкривено с химикалка и закачена на вратата на една столична църква. „Дори църквата толерира суеверията“ – отбелязвам аз наум и „затварям“ темата. Вечерта, докато превключвам тв програмите, съзирам странни тънки червени конци да украсяват китките на известни тв водещи… „Някаква мода ще да е това или тийзър по случай Баба Марта“ – заключавам весело и влизам в интернет да прочета новините. „Червен конец спаси Анелия от катастрофа“; „Чочо Попйорданов с червен конец против уроки“; „Червен конец за Бойко и Сергей“… Тези „интригуващи“ заглавия ме навеждат на мисълта, че работата с червените конци ще да е по-дебела от модна мания.

Вярата в ирационалното е древна колкото корена на човечеството и затова – неизкоренима. Тя в някакъв смисъл е живец – сламката, за която се хваща оцеляващият човек. Удобна за българина, на когото през годините оцеляването постоянно му се е налагало. Сигурно затова нашенската вяра в бабини деветини е още по-жилава – като тестото, от което сме омесени. Вместо да се молим Богу, ние чукаме на дърво, вместо да се кръстим, си дърпаме ухото и издаваме странни звуци с уста, когато сме уплашени. Дори и мартеницата – традиционен български обреден символ – е амулет, предпазващ ни от зли духове.

Посрещането на Баба Марта с мартенички обаче е и жизнеутвърждаващ магически ритуал за пробуждане, за почитане на слънцето. За разлика от масовата акция по връзване на червени конци против уроки на китката – върховна проява на лош масов вкус. Те са по-скоро продукт на комерсиалната митология, мода и поза, имитираща истинската вяра в ирационалното. Иначе щяха да бъдат скрити под ръкава, часовника или гривната, а не натрапчиво показвани по телевизията. Често хората, които ги носят, дори не знаят защо. Те вярват в магическата им сила, както вярват в един космодиск – купуваш си го и ако не ти помогне, ти връщат парите.

А самата вяра в урочасването от зли очи се корени в човешката алчност, завист, ревност и агресивност. Така че не може да бъде таксувана като жизнеутвърждаваща. Напротив. С червените конци българинът връзва на възел самочувствието си, самоурочасва се в самоизолация, издига тънка червена бариера пред зоркия поглед на Европа и на света, потъва в мрака на страховете си от зли хора и беди.

Моля се някой да ни урочаса с вяра в нас самите, та безстрашно да скъсаме червените конци. Защото по-удобно за нас ще е светът да ни гледа и забелязва, а не да му отблъскваме погледа с магически хитрини. И колко време още ще ги носим тези червени конци?! Мартениците поне ги сваляме, когато видим щъркел…