Мона Чобан:
„Кучката може да живее в харем,
феминистката – не“
феминистката – не“
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимка BeLIGHT STUDIO
май, 2010 г.
Мона Чобан е автор на първите български чиклит романи „Сексът не е повод за запознанство“ и „Никакви мъже повече“. Както и на сборника с новели „Раз, два, три“. След двегодишно мълчание авторката ни изненадва с нова книга. Романът й „Париж 18“ носи подзаглавието „Антиутопичен романс“. Книгата разказва една история от бъдещето – далечно или не съвсем. Ако случващото се в книгата е възможно, то плаши и стряска. И задава въпроси: какво би станало, ако емоциите изчезнат, ако хората не се влюбват, не живеят заедно и ако сексът е просто механично занимание…
Мона Чобан е авторката на първите чиклит романи у нас, а иначе момичето, което от години познавам и с което заедно сме дундуркали децата си, се казва Цанка Цанкова. Не трябва да сте чели предишните й книги, за да разберете, че зад гърба си това момиче крие нещо. Всъщност много неща. Като например това, че предпочита да пише пред това да говори. На поканата ми за интервю отвърна: „Абе, скромна съм и това си е, особено пред приятели. Пред непознати не съм. Та, Теди, с две думи – не останаха много тия, дето не са пускали интервю с мен. Чудя се защо ме интервюират толкова. Не се женя за Азис, че да има събитие. Само книги издавам. Поне едни цици да си бях сложила, та новина да стане. Ама, не съм.“
– Събитието е, че живееш в Париж от година. Какво научи за себе си там?
– Още нищо съществено, но съм убедена, че нещата ни се случват, за да научим нещо. Явно тепърва ще разбера защо точно в Париж ме е отвял вятърът. Засега със сигурност знам едно – че в България ми е много добре.
– Къде другаде ти се живее освен в Париж и в София?
– Колкото и да обичам София, колкото и да харесвам Париж, всъщност ми се живее на самотен остров или в запустяло село в Родопите. Общото между двете са липсата на суета и наличието на тишина. Надявам се нещо такова да е следващата ми спирка.
– Смяташ ли, че един роман може да бъде изцяло реалистичен? Къде е границата между реалистичното и фантастичното?
– Ха, че той животът ни отдавна не е само реалистичен, та камо ли един роман. Ако погледнем с друго око на света, а не с критикарското, и се изкефим на това, което ни се случва, ще открием, че наред с делничното всеки ден се случва и по едно малко чудо.
– Какво се случва, когато изчезне любовта?
– Ще ми се да си мисля, че когато любовта я има, тя не изчезва. Изчезва страстта, изчезва влюбването, но не и любовта. Когато децата ни се държат безобразно, а това често се случва, не спираме да ги обичаме, нали? А когато мъжът ни не е такъв, какъвто ни се ще, казваме, че любовта си е отишла. Ами, значи толкова и сме го обичали май…
– Може ли любовта да бъде щастлива?
– Ето, виждаш ли, непрекъснато я квалифицираме, слагаме й етикети, опитваме се да я вкараме в рамки. Защо? И докато се опитваме да разберем и определим любовта, не ни остава време да обичаме. Мисля, че когато наистина обичаш – ама, така, дълбоко и всеотдайно, не категоризираш.
– Кога една жена е щастлива?
– Точно тогава, когато и един мъж е щастлив, когато и едно дете е щастливо. Тоест когато реши, че иска да е щастлива. Щастието е въпрос на вътрешно равновесие, на невидима хармония, а не на имане и нямане.
– Каква е героинята на новия ти роман? жена, която знае какво иска ли, или жена, която не знае какво иска?
– В „Париж 18“ главните герои са мъж и жена и може би различното от другите ми книги е, че и двамата в един момент разбират какво искат, но е твърде късно. Мисля, че това е едно от наистина страшните неща, да разбереш какво искаш, когато вече е необратимо късно.
– Как можеш да накараш някого да те обича?
– Никак. Ако можеш толкова лесно да пречупиш волята му, защо ти е той тогава? Нали обичаме някого, защото той според нас е уникален такъв, какъвто е? Защото ни е привлякъл именно с тази си уникалност. Когато започнем да се моделираме и променяме един друг, става страшно. Да, човек се променя, но никога по чужди критерии и желания. Променят ни обстоятелствата, действията на другите, любовта им. Но „силовите мерки“ и женското мърморене – ооо, това не променя, това убива.
– Противоречат ли си любовта и бракът?
– Убедена съм, че когато има любов между двама души, бракът е прекрасен. Каквото и да се случва в този брак, все е с любов. И да се скарате, с любов е сладко. Когато я няма, е, няма я, и тогава решаваме, че бракът е кофти нещо.
– Какво прави жената уверена в себе си?
– Никакъв външен фактор не може да те направи уверена. Ако си облякла красива рокля, ще се чувстваш важна най-много ден. А утре какво? Нима не си важна и без тази рокля?! Думата „увереност“ съдържа думата „вяра“. Ако вярваш на себе си, тогава всичко ти е наред.
– Защо жените, които слагат кариерата си пред връзката с мъж, се определят като модерни?
– Този начин на живот е модерен, да, но не знам дали е желан от самите жени. Най-сладкото нещо в живота е балансът. За добро или зло добрата работа не може да замести мъжа и обратното. Не мисля, че работата и мъжът си пречат или изключват взаимно – стига и двете да са най-доброто за нас.
– Могат ли жените без мъжете?
– Жени много и всякакви. Сигурно има някоя, която може и без мъж. За себе си знам, че не мога. Мъжът, и той е човек, и понякога много добър и читав. Та нима аз, такава прекрасна, мога да си избера кофти мъж?! (Смее се.) Неее, мога да си избера прекрасен, най-прекрасния за мен. А щом съм си го избрала, значи ми е нужен. И аз на него, разбира се.
– Къде е границата между феминистката и кучката?
– Кучката живее във всяка една от нас, но не всяка й позволява да се покаже. А не всяка жена иска да е феминистка. Май няма много общо между кучката и феминистката. Но като се замисля, кучката може да живее и в харем, докато феминистката – едва ли.
– Какви са грешките, които мъжете и жените допускат в отношенията си?
– Като деца никой не ни учи да общуваме помежду си. Оттам идват така наречените грешки в любовните отношения. Следваме чужди модели на поведение – тези на родителите си или на други възрастни, които са ни впечатлили. И рядко опознаваме и се вслушваме в себе си. Но ако спрем да се възприемаме като нещо различно от мъжете, ако спрем да си мерим, каквото там си мерим с тях, ще ни стане много по-лесно и приятно да си общуваме с другия пол.
– Защо мъжете се притесняват открито да говорят за любов, а предпочитат да обсъждат секса?
– Това изобщо не е вярно. Мъжете си говорят за любов и мнозина споделят чувствата си съвсем открито. А и кой е казал, че ние, жените, не говорим за секс?! Всичко е индивидуално. Не полът определя темите ни за разговор.
– Нашите баби/майки си ни учили, че сексът на първа среща не води до нищо добро. Ти на какво учиш двете си вече пораснали дъщери?
– На каквото и да ги уча, те си вървят по своя път и усвояват своите си уроци. Ние, родителите, често се възприемаме като гуру, а всъщност сме само обслужващ персонал. Научила съм се да съм невидимият, към когото могат да се обърнат за помощ, когато те решат. Струва ми се, че най-важното е да ги науча на самостоятелност. Лесно е да научиш едно дете да си мие зъбите или да решава задачи, трудното е да му покажеш как да си избира мъж и приятели, как да познава доброто ястие в менюто на ресторанта, как да взима решения и да носи отговорността за тях след това, дори решенията му да са били тъпи. На това трябва да научим децата си. А как? Като на поне половината от гореизброените аз самата още се уча.
– Има ли нещо, на което децата са те научили?
– На много неща. Според мен това е истинската връзка между деца и родители – когато се учим взаимно, а и често когато заедно учим това-онова. Ние сме си нужни взаимно. Аз ги уча, те ме учат и така… цял живот навярно.
– Любимото ти занимание?
– Ааа, най-любимо ми е да не се занимавам с нищо. Обожавам моментите, когато оставам насаме със себе си и не ми се налага да правя нищо. Просто така – свещеният избор да се отдадеш на нещо за собствен кеф или просто да не се отдаваш на нищо.