МРАЗЯ ТОЗИ АВТОР

Мразя този автор
 
Интервю на Марина ЯВОРОВА
 
ноември, 2010 г.
 
 

Снимка © Ariwasabi|Dreamstime.com

 

Спокойствието е напуснало дома ни – нашият тийнейджър има да пише съчинение по творба, която ненавижда. Отново търсим за коментар и съвети г-жа Шели БАРУХ, преподавател по български език и литература в школа „Лого 3“
 
– Какво да се прави?
– Да се пише съчинението. А творбата прочетена ли е?
 
– В типичния случай нашият син или дъщеря заявява, че няма да чете този роман, примерно защото вече го мрази.
– За жалост омразата не отменя домашното. А съчинение по непрочетен текст е смес от празни приказки и плагиатство.
 
– Понякога обаче детето е прочело произведението, но то е скучно, досадно, остаряло и когато каже тази истина в клас, преподавателят реагира остро.
– Да кажеш, че едно произведение е „скучно“, „досадно“ и „остаряло“, не значи да кажеш истината в очите, а да изразиш своето мнение. „Факт“ и „мнение“ са различни неща. Факт е, че „На прощаване“ е написано през 1868 г., а че то е безинтересно и неактуално, може да бъде нечие мнение.
 
– Но на преподавателя му е много неприятно да чуе това мнение, нали?
– Най-неприятно е да чуеш „Това стихотворение е тъпо“ като причина да не се чете, да не се положат усилия да се разбере. Смущава и натъртеното „Ами аз пък така мисля!“, когато се опиташ да разбереш нечие твърдение. Край, дискусията е приключила с „Така мисля и това е!“. Епизодът се предава вкъщи като незачитане на личното мнение, когато става дума за отказ то да се разгърне и защити. 
 
– Но „Толкова ми харесва тоя сонет, че думи нямам просто“ пак не върви, нали?
– Часът по литература няма за цел нито да ръкопляска на литературната творба, нито да я освирка. Мит е, че амбицията ни като учители е да накараме учениците да се прехласват. Романът, стихотворението, разказът са обектът на нашата работа, не са ни идол. Изучаваме ги като произведение на изкуството и като явление в историята на обществото.
Избягвам всякакви суперлативи в клас, но в много съчинения зададеният автор е „най-великият“. Особено често уводът и заключението прозвучават като ода.
Знаете ли, когато учениците говорят за творбата, нерядко казват „не ми харесва“, „все за едно и също се говори“ и т.н. Започнат ли да пишат обаче, предпочитат да хвалят, по-лесно е от критичната преценка.
 
– Не се ли радвате, щом видите учениците си истински да харесат изучаван текст?
– Мой колега беше разочарован да види възторга на учениците си по повод на изучавано произведение. Според него стилът му е лош, сюжетът и характерите – тривиални, а включването му в учебника – компромис.
 
– Тогава целта ви е да изградите вкус?
– По-скоро да подпомогнем култивирането на личния вкус, а не да наложим „единствено правилния“. Нормално е едни ученици да предпочитат едни творби, други – други. Хората с изграден вкус могат да обяснят защо, имат критерий.
 
– Значи е по-добре детето да потисне емоционалните си преценки и да работи рационално върху текста?
– Няма защо да се потискат емоциите. Въпросът е нехаресването или харесването да не заслепяват, нито с тях да се изчерпи работата. Колкото до ползите от рационалния подход…
Условие да си успешен професионалист днес е да се ориентираш свободно в зададената информация, да я усвояваш, интерпретираш, да правиш изводи, да извличаш модели.
Литературният анализ е начин да се упражнят в това.
 
– Не можем ли да развиваме тези умения на децата с по-подходящи произведения? Мой познат се отчаял, че синът му така и няма да прочете „Под игото“, и решил да му я чете на глас. Отказал се на първата страница. Имало толкова непознати и за него думи, че му било много трудно да ги обясни и въобще…
– Какво лошо има в трудното?
 
– Ами, това е все пак литература!
– Защо от другите предмети се очаква знание, а от литературата – лекота и неангажираност? Урокът по физика или по английски също не е ясен от пръв поглед. В случая с текстове от миналото проблемът е по-скоро издателски. Всички редки, остарели и диалектни думи би трябвало да са обяснени в бележка.
По правило четенето на художествен текст за анализ е по-бавно; не бързаме да разберем кой е убиецът. За мнозина е даже увлекателно да видят по-старо състояние на езика, да отгатват значения.
Подобен текст действително е жива история и възприемането й може да бъде смислена и приятна задача.
 
– Да, но според учениците се учат все същите Ботев и Вазов.
– Впрочем Ботев и Вазов са съвършено различни автори, които някои на основата на неща дочути и недопрочетени изравняват.
 
– Исках да кажа, че литературата е откъсната от живота на днешните деца, идва от епохи, с които нямат нищо общо.
– Ако не допуснем в часовете произведения от различни периоди на нашата литература само за да улесняваме възприемането, значи да се примирим с невежеството. Знаем, че то не е липса на знания, а липса на желание да се знае.
 
– Трябва да се изучава историята на българската литература?
– Да, и не само защото всяка национална образователна система включва изучаването на родната класика; не само защото, след като завърши училище, човек рядко посяга към класиците. Сегашната програма не е съвършена, но предлага и знания, и провокации към интелекта.
 
– Така е, но днешните ученици искат да се видят в героите на романите, които учат.
– Съгласна съм, но желанието им съвсем не е повърхностно. Когато тръгнем да отгатваме какво точно е близко до тях, понякога показваме късогледство и нечувствителност. Мои ученици обсъждаха в клас тв реклама с герои тийнейджъри: „Ама, ние изобщо не говорим така, не се държим така, тия са няк’ви…“ Бяха ядосани и обидени. Няма гаранции, че ако включим произведение с герои, родени в Пловдив през 1994 г. например, учениците ще се разпознаят в тях.
 
– И все пак цялото общество иска промяна в програмата.
– Нямам усещането, че по този проблем обществото знае какво точно иска. Спомнете си острите реакции след идеята за премахване на „Аз съм българче“ от буквара…
В момента расте първото поколение, което няма да знае кой е Любен Каравелов, защото „Маминото детенце“ вече не е в програмата за 7. клас.
В 10. клас се преподава „Българи от старо време“, но часовете са малко, в много случаи не се стига до него. Вероятно след няколко години и няколко тв репортажа от рода на „Ужас! Не знаем кой е Каравелов!“ ще се подбере творба и пак ще се включи. Тоест, от една страна, искаме осъвременяване, но, от друга, нищо, което сме учили ние, да не бъде отнемано.
 
– Искате ли да преподавате българска литература от последните десетилетия?
– Разбира се. Както много колеги, и сега включвам такива текстове в задачите за анализ на непознат текст, сравнителен анализ и други, но това не е достатъчно.
 
– Какво от актуалния литературен период трябва да влезе в училище?
– Всеки, който представи своя списък, вече става участник в гореща литературна дискусия.
 
– Скандал?
– Националното признание на писателя у нас го дава учебникът по литература за средното училище. Местата са малко.
Не знам дали проблемът с програмата е в това, че не можем да намерим съвършения списък на „училищни творби“, или е в това, че сме решили, че съществува такъв съвършен списък.
Може би било по-ползотворно да го направим по-динамичен.
 
– Задачата изглежда все по-сложна. Често обновяване на учебното съдържание с всички последици за матурите и кандидатстването, писането на помагала, тежък подбор на съвременните автори… Сещате ли се за нещо оптимистично?
– За един от фрагментите на Атанас Далчев, в който се казва, че песимизмът у някои е извинение за мързела им. Поезията му е включена в учебната програма за 12. клас и мисля, че много ученици я харесват.