НАДЕЖДА САВОВА

„Ако няма хляб, яжте пасти.“ Българинът никога не би казал подобно нещо. Той би казал по-скоро: „Да имаше сирене, щях да надробя попара, ама няма хляб“.

Символиката на хляба присъства в множество народни мъдрости, които обикалят нивката на нашенеца от векове: „Разграби се като топъл хляб“, „Има хляб в тази работа“, „В него хлябът, в него – ножът.“, „Чуждият хляб зъби троши“, „От добро тесто е“, „Взема си хляба в ръцете“…

Историята на Надежда Савова е

Хлебната й епопея започва още когато като дете всяка сутрин ходела с баба си (било като ритуал по време на ваканциите) до последната останала фурна в Стара Загора, намираща се на „улицата на фурните“, както я наричали. Именно кварталните фурни давали на Надежда усещането за спокойствие и уют, когато години по-късно започнала да обикаля света. Те я свързвали с всяко място дори да отсядала някъде само за два дни. Веднага се запознавала с хлебаря или фурнаджията, за да му знае името и за да може да му каже например: „Здравей, Хорхе! Един хляб!“.

„Малцина знаят, че думата „компания“ идва от латинското „компанис“ или „съхлебие“, т.е. хора, които споделят хляб заедно. Това ме кара да се чувствам като у дома си – мирисът на хляб и хората, с които го споделям, компанията…“ – обяснява Надежда.

През 2008 г., когато във Витлеем разбира, че името на рожденото място на Христос означава „къща на хляба“, на следващата година тя създава първата „Хлебна къща“ в дома на габровската си прабаба. Днес вече съществува цяла мрежа от хлебни къщи в различни страни по света, чиято дейност Надежда координира или „подбутва“, както се изразява тя. В начинанието й помагат доброволци. През годините постепенно разбира, че хлябът може да обедини не само хора от различни религии, но и от различни социални слоеве, както и такива с различни физически и ментални възможности. Първоначално хлебните къщи

разгръщат различни културни дейности и използват хляба като изкуство и терапия. Впрочем моделът на читалищата като културна мрежа е български и се е зародил у нас още в средата на 19. век. После се пренася в Русия, откъдето започва странстването му по света. Надежда е проследила подобни културни точки в Куба и Бразилия при изследователската си работа като докторант на университета в Принстън. Сега целта пред нея е хлебните къщи да се разраснат и да започнат да функционират като социални предприятия.

„За хората днес понятието „фурна“ е анонимно пространство, в което се осъществяват транзакции, размяна на пари и продукти. В нашите фурни монетната единица ще бъде по-скоро любов, човешки взаимоотношения. Да, хората ще могат и да купуват хляб от тях, но той ще бъде направен от хлебар, когото те ще познават, защото същият този човек вечерта ще меси хляб заедно с тях.“

за нея дотук, нека ви кажа, че Надежда Савова вече е доктор по антропология от Принстънския университет и преподавател в Софийския. Колкото по-нагоре се е издигала в йерархията на университетското образование, толкова повече се е приближавала към човека, към хората въобще. Бакалавърската й степен е в специалността „Международни отношения“.

„Осъзнах, че не можеш да подобриш живота на човека от пиедестала на голямата структура над него. Първо трябва да разбереш човека и от него да започнеш да променяш системата. Това така наречено развитие от долу нагоре е много трудно, но то е единственото истинско. Работих за ЮНЕСКО – не ми хареса огромната структура, в която човекът се губи. Затова реших, че трябва да стана антрополог.“

Нещо повече – Надежда нарича себе си „антрополог по сърце“, понеже антропологията е особена наука, която не претендира да структурира човека и да го обяснява. Вместо това се примирява, че той е необятно същество, че е сложен, неясен, че е плод на хиляди фактори – като се тръгне от влиянието на детството и се стигне до икономиката и политиката на държавата му. Антропологията се радва на

Надежда знае, че е много по-лесно да разбереш цялата политическа ситуация в една страна, отколкото един-единствен човек. Именно като докторант по културна антропология на Принстънския университет тя обикаля с мисия 76 държави и заслужава титлата „Пътешественик на 2012 г.“ на георгафското дружество „Нешънъл джиографик“.

„Към нищо, което ми се случило, не съм се стремила целенасочено. То просто е било естествено развитие от всичко, което съм правила с любов. Винаги казвам на моите студенти, на доброволците, на всеки човек: Намерете това, което обичате, и му се посветете! Може тази дейност да бъде хоби. Не е необходимо да очаквате, че ще правите заплата от нея. Моите питки ставаха като камък. Аз не съм добра хлебарка, но хлябът се превърна в мой живот без да усетя. В момента вече съм мениджър на нашата организация, спечелихме проект (от престижната американска фондация C.S.Mott – бел.ред.). И, да, работя до късно, но знам, че мрежата „Хлебни къщи“ от само себе си ще се развива, развива, развива. Това не ми е целта. Единствената ми реална цел е друга – по-скоро аз себе си да променя, защото знам, че променяйки себе си, всичко около мен ще се променя към по-добро. Всичко се облагородява по естествен начин, ако вътре в теб цари мир и любов.“

Колкото и да са възвишени и насочени към човека нейните занимания – всичко, за което говорим дотук, е само светската хроника на нейното житие. Ако го поотупаме от брашното, ще остане

Според Надежда всеки замесен и изпечен хляб е спасително обръщане към божественото. Според мен нищо от това, което тя прави, не може да бъде разбрано без философията на християнството.

„Много интересно, но към вярата ме обърна Америка – тази толкова капиталистическа страна! Осъзнах защо Америка е толкова богата държава. Не защото е ръководена от евреите и, видите ли, затова била много богата Америка. Не. Макс Вебер правилно го е казал още в заглавието на своята книга – „Протестантската етика и духът на капитализма“. Християнската етика силно присъства в живота в Америка, макар че протестантството изопачава някои изконни християнски ценности.“

Християнството е останало в най-чистия си вид в православието, но на Запад то е доста променено, обновено и реално – изопачено. От Инквизицията през индулгенциите до протестантството, което изпада в крайности… Протестантите са тези, които казват например, че ако ти е лесно, ако си богат, значи си избран от бог, ако ти е трудно и си беден – нещо много си сбъркал, не си избран.

„Това не е истина и е тъжно, че не го осъзнаваме. Както хлябът, така и животът са безвкусни без сол. Ако няма сол в живота на човека, той никога няма да стане по-мъдър. От мъдрия човек се усеща благодат, той излъчва изстрадана радост. Иначе човекът щеше да бъде една безвкусна питка и никой нямаше да го яде. Никой нямаше да иска да е с него. И голямо чудо като не е изстрадал. Ами да! Трудно се разбира това. В същото време християнството въобще не е казало, че страданието е задължително. Напротив. Ние сами си докарваме страдание с лошите си мисли, с оплакването и под внушението на разни книги, които са… езотерични и написани от самозвани автори. Те ти казват, че сам си отговорен за живота си, а това вменява прекомерен стрес у хората. Ако нещо не се получи в живота ти, започваш да се самобичуваш. Хората изпадат в депресии, защото им е внушено, че те са проблемът. Вместо да осъзнаем, че не сме сами, когато ковем съдбата си, и бързо и смирено да кажем: „Ами колкото можах, опитах, останалото е от теб, Господи! Благодаря ти за солта! Сега чакам да я превърна в захар. Ще се опитам да я претворя. Ще се опитам да замеся живота си наново, да го изпека втори път. Ние с теб, Господи, сме сътворци“ По-добре е, нали?! А не: „Ужас! Аз съм провал!“.

Надежда съжалява, че никой не обяснява на хората на простичък език

И припомня, че на час път от София е манастирът „Св. Св. Петър и Павел“ и с двете монахини там можеш да обозреш и получиш цялото спокойствие, от което имаш нужда, вместо да събираш пари и да ходиш в будистки манастири в Хималаите.

Е, разбирате ли сега духовната причина тази млада жена да преобразява една по една семейните къщи в хлебни. Впрочем и къщата на старозагорската й баба ще бъде превърната в хлебна съвсем скоро. Моето светско пророчество е, че един ден Надежда Савова ще стане първата българка, носител на Нобелова награда. За мир. Понеже награда за надежда не е измислена. А всеки, който прекрачи прага, на която и да е създадена от нея „Хлебна къща“, където и да е по света, получава точно това – надежда. И по този начин написва нова, вече не само българска, поговорка: „По-голяма от хляба е само надеждата“. А надеждата е всъщност увереност да прозреш смисъла на друга народна мъдрост: „Само с хляб не се живее“.