НАДЯ ЗАХАРИЕВА

 

Америка е осъдена, за добро или за лошо, да бъде откривана. От всеки човек и всеки път. Завинаги. Може би защото няма друга толкова голяма държава в света, чието създаване е белязано от нейното откриване.

Със събеседничката ми се заговорихме за това, колко различно звучи директният превод на английски на някои български поговорки. Например „Всяко зло за добро“ звучи Every bad for good, което на английски всъщност означава „Всяко зло завинаги“.

Надя Захариева е програмен директор на програма „Изкуства и култура“ във фондация „Америка за България“. Принципите, по които се работи тук, биха могли да се прилагат на много нива и от тях биха могли да се учат както отделните хора, така и различни организации, а и много от родните институции. По адрес на фондацията събеседничката ми често е чувала думите: „Вие сте истинското министерство на културата.“ Няма да коментирам. Но искам да ви кажа, че само програма „Изкуства и култура“ на фондацията в момента работи по 75 проекта на стойност над 4 млн. долара. Работата на г-жа Захариева и нейните колеги е не да „превеждат буквално“ от американски английски, а да „открият“ Америка на България. За добро.

 

– Американците ме взеха буквално от студентската скамейка. През 1992 г. започнах работа в Българо-американския инвестиционен фонд. Същите хора, които управляваха фонда и неговите икономически начинания в страната, в момента управляват фондацията. Средствата, които бяха набрани от икономическата дейност на фонда, впоследствие бяха прехвърлени във фондация „Америка за България“. Изглежда, те търсеха добър администратор. Аз бях 18 години инвестиционен банкер, но който носи изкуството в сърцето си. Предполагам, че за това са ме харесали.

 

– Това е чудесна смяна на перспективата. Въпреки че бях доста изненадана от разликата между състоянието на бизнеса и състоянието на културата. За да бъдеш в бизнеса, ти трябва да си на европейско или световно ниво, иначе системата ще те изхвърли. Безкомпромисно. Докато в културата се оказа, че нещата са много по-централизирани и на много места у нас социализмът е жив. Сблъсках се с един съвсем различен свят в една и съща държава.

 

– Да. В бизнеса всеки си прави сметката и управлява парите добре, в културата парите се управляват много зле. Затова ние се опитваме да подкрепяме частни инициативи и да работим с частни фондации, защото те създават алтернативен модел на държавното финансиране. Всички сме наясно, че култура без държавно финансиране или изобщо без субсидии е невъзможна. Навсякъде по света. Тези субсидии у нас не се управляват добре.

 

– Американският сезон в Народния театър е такъв пример. Театърът получи грант, с който да плати правата и да построи декорите за четири американски пиеси по произведения, които са носители на „Пулицър“. Там нещата се получиха много добре. Изглежда, както и в бизнеса, всичко зависи от хората, с които работиш. Понякога и много пари да дадеш – нищо не се получава. А понякога с малко пари и с голям ентусиазъм нещата тръгват и се получават.

 

– Ние финансираме и идеи или начинания на отделни творци. Това, което ме кара да си мисля, че не всички си знаят цената и което ме притеснява, е, че когато дойдат при нас, казват: „Разберете ме правилно, аз не съм тръгнал да прося.“ Ние не гледаме на хората, които идват при нас, като на просители. Ние гледаме на тях като на партньори, като на хора, пълни с идеи и мечти, които искат да осъществят. Изглежда, това е насадено от старата система, в която те са свикнали да им се дава, но не са свикнали да искат. Набирането на средства за кауза е определен вид труд, бизнес, за който трябва да имаш определен набор от знания и умения. Аз не го наричам просия.

 

– Достатъчна е една страница описание на това, което искат да направят. Ние не одобряваме проектите, защото те са добре написани. Ние одобряваме проектите, защото зад тях стоят добри идеи, които съвпадат с това, което фондацията иска да прави в България. Понякога има прекрасни идеи, които обаче не са в нашите приоритети. Така че трябва да се срещнат тези две неща – идеята да е добра и да съвпада с това, което фондацията иска да прави.

 

– Поощряваме представянето на американското изкуство. Втората посока, в която работим много усърдно, е образованието на деца в сферата на изкуството и културата, което би им дало възможност да открият своя талант в бъдеще. Подкрепяме и български събития, които не е задължително да имат американска връзка, но които са важни за културния календар на страната. Такива са фестивалите „Аполония“ и „Варненско лято“, съборът в Копривщица… Но не ми харесва, че много често хората се опитват да се нагаждат спрямо нас. Предпочитам фондацията да се нагажда спрямо идеите.

 

– Това е все едно да обвиниш някого, че е млад. А ние, българите, като имаме толкова древна история?! Какво от това?! Фондацията подпомогна един проект за почистване на Западната порта на комплекса „Сердика“. Знаете ли колко боклук се извади оттам? Боклук, в който е потънало нашето културно-историческо наследство. Ние не пазим, нямаме културата да извадим наяве съкровищата, които имаме, и по достъпен начин да ги представим на публиката. Музеите у нас са крепости на науката, но тази наука не се социализира с публиката. Няма да забравя едно посещение с борда на директорите в един музей у нас. Управителката беше научен работник. Цял живот се е занимавала с история и археология, изключителен ерудит. Тя вървеше из залите, говореше, но не успя да привлече вниманието ни. Посетителите на един музей не са на нивото на научните работници, които работят там. Можеше например да каже с тази шепа монети, намерени при разкопки, какво е можело да се купи навремето. Или нещо друго, което да ни накара да почувстваме връзката с миналото.

Но да се върна на вашия въпрос. Как да няма култура в Америка? Опитайте се да влезете например в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Опашката, винаги когато отида, е по-дълга от опашката пред мавзолея на Ленин по времето на социализма. Или в Гугенхайм… Музеят е пълен с деца, които са седнали на възглавнички и рисуват елементи от картини на Кандински. Ето ви един пример за това, как в Америка децата от малки много целенасочено се възпитават в изкуство. Впрочем ние започнахме съвместно с НБУ един проект за детски кътове в българските музеи.

 

– Америка не е Холивуд. И всички ние не сме нито Брад Пит, нито Анджелина Джоли. Америка за мен са хората, с които аз съм работила през всички тези 20 години. Много директни хора. Ние, европейците, сме по-лицемерни. Американците са изключително практични, иновативни и много организирани. В България бяха едни американски преподаватели, които работиха с децата от танцовите училища. Единият от тях ни обясни, че на „Бродуей“ имаш точно две седмици, за да си научиш ролята – игра, танц, пеене. Имаш една-единствена генерална репетиция с целия личен състав, след което те „изхвърлят“ на сцената и действаш. Няма репетиции месеци наред, после премиерата се отлага с две седмици, както е у нас…. Как ще я отложиш?! Това са пари! Това е една от причините, поради които ние се стремим да водим в България американски специалисти, които да работят с българските артисти във всеки смисъл. Да ги учат на манталитет – да бъдат коректни и точни. Не когато репетицията е обявена за девет, ти да идваш в десет, небрежно, с цигара в уста, защото си голяма звезда. Освен това в Америка филантропията е силно развита. А по-заможните българи все още предпочитат да удовлетворяват личните си потребности. Законодателството тук не е добро. А и през годините се натрупаха много порочни практики и липса на прозрачност. Нещо, на което ние държим много. Да бъдем прозрачни и да има отчетност на всеки лев.

 

– Някои биха казали – заради разликата в стандарта е. Богат човек дава по-лесно. Но аз не съм много съгласна. Филантропията е в душата. Ако идеалът ти е да се ожениш за богат мъж, за да си купиш лъскава кола и да си направиш пет пластични операции, за каква филантропия говорим…. Това е идеал, който… алтернативната култура натрапва.

 

– Няма как подобен идеал да възпита във филантропия.