Деца

НЯМА ДА ЧЕТА!

Няма да чета!
 
 
Интервю на Марина ЯВОРОВА
 
ноември, 2009 г.
 

© kristian sekulic – Fotolia.com

 
 
А) Да задължим детето да прочете поне 15 страници днес.
Б) Да го оставим да си троши главата (пред компютъра).
Разговаряме с Шели БАРУХ, дългогодишен преподавател
по литература, дали няма варианти „В“, „Г“, „Д“…
 
– Г-жо Барух, защо днес децата не четат?
– А защо трябва да четат?
 
– Въпросът ви е риторичен, нали?
– Питам сериозно. Бих могла да обобщя стотици разговори по този проблем с колеги, с родители, с познати в примиренческо мърморене: „Децата не четат, неграмотни са, невежи са… Но с тия компютри, телевизия и с тази масова култура какво друго може да се очаква.“ Цели поколения се обявяват за изгубени, защото са се лишили от диалога с книгата. Но защо първо не си дадем сметка какви конкретни очаквания имаме от четенето и реални ли са те?
 
– Според вас какво е най-нереалното сред тях?
– Гледаме книгата като единствения концентрат на знание, естетика, духовност и морал и се заблуждаваме, че ще отгледаме с лекота културни и интелигентни хора, щом ги принудим да четат, тоест да поемат този концентрат в нужните дози и в нужното време.
Първо, далеч не всяка книга е път към мъдростта, има хиляди, които не
стимулират нито ума, нито въображението. Второ, има и други изкуства освен
художествената литература, не ги ли подценяваме?
Нашите деца се нуждаят от поезия и белетристика, но също и от музика, театър, кино, живопис, скулптура, архитектура, балет, от явленията в съвременното изкуство, които не се побират в познатите ни жанрове.
Една книга не може да замести една художествена изложба, това са различни неща.
Много е хубаво детето да израства сред разнообразни стойностни неща, както и да споделя и сравнява своите впечатления от тях с други хора.
 
– Защо тогава залагаме надеждите си предимно на книгата, когато мислим за интелектуалното и естетическото възпитание на децата?
– Защото ни изглежда познато и сигурно, предполагам. Освен това, ако нас не са ни водили по музеи, концертни зали, джазфестивали, вероятно и днес не бихме се чувствали нормално там, можем да се притесним от своята неподготвеност и да не заведем и своето дете. А с книгата изглежда просто – седни и чети! За мнозина гледката на четящото дете е успокояваща, без значение каква книга държи: не е на улицата, „попива култура“, а ние самите можем да свършим нещо или да си починем.
 
– Изненадана съм, че разговорът ни тръгна в тази посока. Очаквах като преподавател по литература да защитавате изцяло каузата на четенето.
– Работата ми се основава на тази кауза, не си представям живота си без книги. Но точно затова ми се иска четенето да се популяризира с оптимистична нагласа и като едно от средствата за контакт с изкуството, не единственото. В срещите си с учениците виждам как тези с повече интереси в областта на изкуствата са и по-будни читатели.
 
– Как все пак да спечелим детето си за книгата?
– Един еврейски обичай предписва, когато момчето стане на шест месеца, неговият баща да му покаже табела с азбуката на иврит. С топнат в мед пръст той повтаря очертанията на буквите и после дава на детето да близне, тоест символично да усети сладостта на буквите, на знанието. Книгата би трябвало да бъде естествена част от средата на детето. Може да се започне дори с онези гумирани книжки с картинки, с които бебето да си играе във ваничката, докато го къпят. Да получава книги, някои от които неизбежно ще разкъса или надраска, да подарява на приятелите си, да му се чете преди заспиване.
Струва ми се, че е за предпочитане прочитът на приказката да изпревари анимацията, прочитът на романа – екранизацията. Преди да се появи телевизорът в детската стая (ако изобщо това се налага), там да се настани детската библиотека.
 
– Според статистиката в 40% от домакинствата у нас изобщо няма книги.
– Действително е странно да искаме децата да държат на книгата, ако виждат, че ние минаваме и без нея. Но ако имаме у дома библиотека, която се попълва и поддържа, ако издирваме книги в хубавите книжарници, на специализираните панаири или в антиквариати, ако разглеждаме с децата си скъпи за нас книги, които сме надписали като семейна собственост – любими, подарени, наследени, с посвещения от автора, редки издания, ако разговаряме за прочетеното, ако въобще обвържем книгите и четенето с радостни ритуали, то ще създадем интерес – постепенно и трайно.
 
© pressmaster – Fotolia.com
 
 
– При миналата ни среща казахте, че родителите трябва да прочетат любимите книги на своите деца.
– Така показваме на самото дете, че уважаваме неговия вкус и увлеченията му.
Да си припомним феномена „Хари Потър“. Имаше родители, които се
отнесоха с досада или ирония към поредицата, имаше и такива, които придружиха децата си, за да купят книгата в полунощ, да участват в празника им.
Каквито и резерви да има възрастният към рекламната стратегия на „Хари Потър“, не може да се отрече, че милиони деца бяха привлечени да прочетат тази книга именно заради възторжената атмосфера около нея.
 
– Да, но защо не можем да накараме детето да заобича изучаваните произведения? Не смятате ли, че много от задължителните четива са безнадеждно остарели за децата и тийнейджърите днес?
– Българската класика от училищния списък хем се обявява за „безнадеждно остаряла“, хем е свещена крава. Не забелязвам смислен диалог по този проблем. Прави ми впечатление и нещо друго: коментира се учебното съдържание само по българска литература. Досега не съм чула дебати по въпроса, защо се преподава „Хамлет“, а не „Крал Лир“ например.
Принципният ми отговор на първия ви въпрос е, че е абсурдно да принуждаваме ученика да обича изучаваното произведение. Длъжен е да го прочете; не да се подготвя по екранизации, преразкази или публикувани анализи. След като познава отлично съдържанието, той има свободата да харесва или да не харесва, както и задачата да защити своята позиция.
Критичното отношение към текста не е пречка за успешната работа, даже е условие за нея. То не само възпитава вкус към добрата литература, а помага на ученика да развие усет към употребата на езика във всички сфери на обществото. Ще може например да забелязва как текстът в една реклама или в предизборна кампания се опитва да го манипулира.
 
– А каква е ролята на учителите по български език и литература?
– В първите училищни години буквално научават децата да четат леко, гладко, по възможност изразително. За съжаление много тийнейджъри се затрудняват да четат на глас. Постепенно учителят преподава аналитичния подход към творбата: как е направена, как капсулира духа на времето си, как въздейства и защо, какви различни гледни точки може да има към нея, как да стигнем до собствени открития в нея. Тоест мога да обобщя, че добрите учители развиват уменията за четене и подпомагат изграждането на критерии към художествени и нехудожествени текстове. А въпросът за критерия е основен. В крайна сметка важно е не само дали четат хората, а какво, как и защо.