ОБИЧАМ ГИ РАЗЛИЧНО

 

Обичам ги различно
Какво не смеем да признаем дори пред себе си
 
юни, 2013 г.
 
© Karel Noppe / www.123rf.com
 
 

Мисълта, че обичаме децата си различно, ни кара да се чувстваме много, ама много виновни. Но какво да направим, като наистина сме привързани по-силно към едното дете, отколкото към другото?!

 
Кога е нужна помощ
Добре е да се консултирате с психолог или психотерапевт, ако у вас се е загнездило усещането, че отношението към двете ви деца са „застинали“, тоест едни и същи са години наред. Например смятате, че по големият ви син е умен и надарен (във всичко!) млад човек, който има пред себе си страхотни перспективи за бъдеще. А малкият е като Иванушка Глупака, никога (и в нищо!) не е бил и продължава да не е талантлив.
Имате повод за притеснение само ако представите за децата ви са константни, не се променят във времето, независимо че децата ви порастват и се променят.
В такива случаи е добре да се обърнете към специалист, за да разберете какво пречи да общувате пълноценно (става дума за пълноценно емоционално общуване) и с двете си деца.
 
Мнението на експерта 

Често жените, майки на две и повече деца, са притесняват, че по сила привързаността им към различните им рожби е различна. Към едно от децата си те подозират, че изпитват по-голяма симпатия и благоразположение, а на друго не обръща такова голямо внимание и то се чувства необичано. Понякога и самите деца се оплакват и отправят директни обвинения: „Мамо, ти малкия Васко го обичаш повече от мен!“.
Подобни изказвания са като
 
пусков механизъм за чувството за вина
Родителят започва да се съмнява дали това наистина не е така? И силно да се тревожи, че обичайки едното си дете повече от другото, може да навреди на пренебрегнатото. Но любовта е трудно уловимо и трудно за дефиниране чувство.
В случая не бива да говорим за любов, а по-скоро за различна
по сила и начин на изразяване привързаност към различните деца, което е напълно нормално.
Майката ражда децата си в различни периоди от живота си. Възможно е след раждането на първото си дете тя да е била по-увлечена от майчинство, отколкото след раждането на второто. Това не означава, че другото дете, което се е родило в момент, когато тя е мислела повече за кариерата си, получава по-малък дял от любовта є. Тя му дава
 
същата любов, само че под друга форма
Родителят влагат част от себе си в децата си. Една жена обаче носи у себе си едновременно и пасивното, и активното начало; и женска, и мъжка идентичност; и силен майчински инстинкт, но и силно желание за израстване в кариерата.
И гледа на децата си през призмата на тези свои различни идентичности. А начинът, по който изразява своята привързаност към тях, зависи до голяма степен от начина, по който тя самата се отнася към своите различни същности. Например в отношенията между майка и дъщеря обикновено преобладава женското начало. Но ако майката не е в хармония с женското начало у себе си, е твърде възможно да е по-строга към дъщеря си, водена от тревогата, че ако и тя не се държи женствено, в бъдеще няма да е щастлива в отношенията си с мъжете. Такава майка би нервничила и би се чувствала подсъзнателно виновна пред дъщеря си, че я е родила от женски пол. Тогава нейната любов към нейното момиче ще е „украсена“ от тревога и вина.
Ако има и син обаче, тази майка
 
ще проектира в него мъжката си идентичност
която у себе си тя смята за нещо привлекателно. Защото мисли, че да си момче, по принцип е по-перспективно в живота. Различните форми на привързаност в този случай не означават различни по сила привързаности.
Ще окаже ли това влияние върху характера на децата? Разбира се. Ще промени ли безвъзвратно съдбата им? Едва ли. В бъдеще са твърде възможни и други обрати в тези майчинско-детски отношения.
 

(…)
 

ПЪЛНИЯ ТЕКСТ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА БЕЛА ИЛИ В ЕЛЕКТРОННИЯ ВАРИАНТ ТУК