С Орлин на „каффе“
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимки BeLIGHT STUDIO
юни, 2009 г.
Орлин Павлов, по-известен като фронтмена на вече несъществуващата група „Каффе“, е един от двамата мъже, украсявали корица на списание „Бела“. (Другият, имал тази чест, е Димитър Бербатов!) Освен че е един от най-обичаните гласове в попмузиката, след като стана Крал на бала в първия формат на „Денсинг старс“, Орлин е и най-търсеният партньор за танци в България. Артистичен и чаровен във всичко, което прави, ако е имал късмета да се роди на Запад, сигурно сценичното му присъствие щеше да е сравнимо с това на Майкъл Джексън.
След изключително успешен самостоятелен концерт през април с Варненската филхармония Орлин се готви за фестивал в Малта. Няколко дни след рождения му ден (роден е на 23 април 1979 г.) седим в Арт клуб на Орлов мост и разговаряме на по кафе за живота, за любовта, за победите, за мечтите, за това, какво прави Орлин, когато не пее и не танцува.
– В момента си сред най-популярните лица в публичното пространство. Често те виждаме на екран, в пресата, имаш ли тайни от публиката?
– В момента. (Смее се.) Сигурно съм започнал да им писвам на хората. Толкова динамично работя напоследък, че нямам време за пазене на тайни. Аз съм открит човек. Но едва ли бих споделил нещо лично в медиите.
– Разкажи за последната си изява на сцена.
– През април направих първи самостоятелен концерт във Варна. Голяма чест бе за мен поканата на Варненската филхармония да участвам в наложилия се вече трета година музикален проект „Една любовна вечер в операта“. Уникална изненада ми направиха. Преди мен в поредицата „Една любовна вечер в операта“ концерти са имали Камелия Тодорова и Мария Илиева. Моят мина страхотно. Операта беше препълнена. Невероятно емоционално преживяване беше.
– Какви бяха твоите „любовни мелодии“, с които се представи?
– Разнообразни жанрово. Избрах няколко великолепни любовни мелодии, познати от световни култови мюзикъли, парчета на „Каффе“, но с изцяло нов аранжимент. Темата за любовта точно преди рождения ми ден бе подарък и вдъхновение за мен.
– Какво е за теб усещането да си влюбен?
– Страхотно е.
– А влюбен ли си в момента?
– Да, влюбен съм. И то много.
– Как искаш да го кажеш на всички?
– Искам да го изпея.
– Как си представяш идеалната връзка?
– Според мен идеалната връзка… Абе, идеална връзка няма, но, да я наречем „хармоничната“, е тази, в която всеки успява да запази себе си – когато двамата са заедно и всеки е успял да запази личното си пространство и свободата си. Това е въпрос на израстване на характери – кой до какво ниво е стигнал в живота си, доколко е успял да „изглади“ самия себе си… Да се обичате и да си имате свобода… Разбира се, не изключвам, че трябва да се правят и компромиси.
– А ревнив ли си?
– Не. Обичам ревността да е в много малки количества и да е поднесена с чувство за хумор. Тоест да дадеш лек знак на партньора си, че те наранява, но дискретно и с чувство за хумор. Иначе любовта няма шанс да вирее в условията на другата ревност – онази, която съсипва и унищожава връзката.
– Кога любовта е истинска?
– Много е важен моментът, в който двама души се срещат. Двама души ще бъдат истински един за друг, ако се намерят в момент, в който и двамата са готови за тази връзка. Ако не са на едни вълни, е възможно да се разминат във времето. Трябва и двамата да са готови да се срещнат.
– Може ли с лъжа една жена да спечели сърцето на мъжа?
– Зависи от лъжата. Ако е благородна и е на място, ако е в точния момент, в който да те „хване“, да. Но ако е тежка лъжа, би могло да има последствия, защото всичко се разбира рано или късно.
– Как определяш себе си – като мачо или като романтик?
– Може би съм по малко и от двете, но за да проличат едната или другата ми страна, нещо или някой трябва да ме провокират.
– Най-романтичното нещо, което ти се е случило напоследък?
– Един отворен прозорец тип капандура, дъжд, мирис на пролет…
– Мисъл за жена?
– Усещане направо. Иначе нямаше да имам сетива нито за дъжда, нито за пролетта. (Смее се.)
– Първата жена в живота на всеки е майката. Разкажи за майка си…
– Майка ми е изключително артистичен човек. Притежава невероятно чувство за хумор – и към себе си, и към другите. Предала ми го е и на мен. И двамата ми родители имат страхотно чувство за хумор и сигурно затова са се намерили… Всъщност любовта ми към музиката е наследена. И майка ми, и баща ми са оперни певци, солисти на Пловдивската опера.
– Имаш и други таланти. Кои са проектите, върху които би искал да работиш в бъдеще?
– Ако имаш предвид танците, да, включвам ги в бъдещите си проекти. Съгласих се да участвам в „Денсинг старс“, защото много ми се танцуваше. И преди това съм се занимавал с танци, с танцов театър по-точно. В това шоу имах възможност да се науча да танцувам латиноамерикански и стандартни танци, нещо, за което, ако не участвах в шоуто, не бих намерил време. Беше истинско предизвикателство. И ми беше адски трудно – по 6 часа на ден само репетиции. По принцип съм упорит, но с Яна станах още по-упорит. Самата атмосфера беше много приятна и положителна. В екипа на предаването нямаше един намусен човек и всички работеха с желание. А това много влияе на един артист.
– А ти позитивен ли си? Усмивката не слиза от лицето ти, когато си на сцена, но какъв си в живота…
– Мисля, че съм позитивен. Понякога артистът няма избор, трябва да е усмихнат. Невинаги обаче съм усмихнат в живота. И аз като всеки човек понякога имам лоши мисли. Но те са просто така, за да ме нахъсат. Случвало ми се е понякога да изляза на сцената и да не мога да спра да се смея. Веднъж с Антон Угринов бяхме на сцената на Народния театър, поставяхме миниатюри. Оказа се, че и двамата с него имаме някаква нетърпимост към сериозните неща. Изобщо не можахме да излезем сериозни на сцената. Беше страшен смях, не можехме да се погледнем в очите, изобщо не можехме да започнем. Изпадахме в истерия от смях. Като се погледнем, и ни става смешно. Излязохме първи път, не можахме да започнем, върнахме се. Излязохме на сцена втори път, пак всичко потъна в смях… Това бе забавно и за публиката.
– Често се изявяваш и като водещ. Мислил ли си за собствено тв шоу?
– Защо не? Но едва ли някой ще ми пусне аванта. Един млад и талантлив човек така да го пуснат да прави собствено шоу… едва ли. Там много хора си чакат на опашка.
– Можеш ли да следваш сценарий?
– Трудно. Като водещ почти никога не спазвам сценария. Затова не мога да бъда водещ на новините например.
– За какво не ти остава време?
– Нямам време да издам сингъл. А трябва да го направя съвсем скоро. Нямам никакво време. Много бавно стават нещата в тази посока. Имам идеи за парчета, които все още не са довършени, защото, като ги чуя след време, все нещо не ми харесва. Сигурно съм максималист.
– Как човек се научава на самочувствие?
– То става малко по малко. Когато правиш неща, които не са ти лесни. Така се развиваш. ОК, аз мога да пея. Най-лесно е да ходя и да си пускам диска насам-натам. Така изкуството ще умре много бързо. Самочувствие се прави, когато постоянно правиш нещо ново, за което смяташ, че имаш талант. Самочувствие се трупа, когато развиваш таланта си. Летвата трябва да се качва нагоре постоянно.
– А какво може да ти попречи да се развиваш?
– Селянията в България. Казвам „селянията“ в смисъл на пошлостта… Аз не съм единственият потърпевш.
– За теб кое е по-градивно – похвалата или критиката?
– Критиката. Похвалата е малко като нож с две остриета. Свидетел съм как мои колеги така се самозабравят от хвалбата, че чак забравят да пеят. И започват да си мислят, че всеки път правят нещо голямо.
– Каква тогава е ролята на музикалната критика?
– Аз смятам, че няма музикална критика в България. Няма. И това е ужасно. Трябва да има специалисти, които да не се боят да казват истината. Да има карета в големите вестници и списания, където да се отразява обективно кой как е пял на концерт, имал ли е присъствие на сцената, забавлявал ли е добре публиката… Тогава ще има и конкуренция. Явно България е толкова малка, че хората се страхуват един от друг. Страх ги е от истината. Пък и все някой ще се окаже човек на някого. Мен не ме е страх от критиката. Ако чуя нещо негативно за себе си, ще си кажа: „Е, добре, малко съм се отпуснал…“
– Публиката може ли да бъде обективен оценител на един певец?
– Тя много рядко може да оцени правилно пеенето. Може само да разбере дали пеенето е фалшиво. Ако е много фалшиво, то се чува. За публиката е важно певецът да има силен глас. Ако някой се изцепи с един прав дълъг тон – значи е страшен певец… Няма значение какво пее. Това пеене е най-слушаемо в България.
– Мислил ли си за кариера в чужбина?
– Всеки иска да опита в чужбина. Да пее пред голяма публика.
– Има ли музикален пазар в България?
– Няма такъв. Дори да излезе най-хубавият хит, който целият български народ да запее, пак никой няма да отиде да си го купи като диск, никой.
– Мислил ли си понякога, че можеш да се откажеш от музиката? С какво друго би се занимавал?
– Ами, като направя 180 албума зад гърба си, ще се откажа. (Смее се.) Или ако ме купят в някой футболен отбор като Бербатов и нямам време за пеене. (Смее се.) Иначе много обичам футбола, играя от малък. Играя футбол с приятели, сред които има колеги певци, актьори, артистични натури. Не съм кой знае колко добър, но ми е мания.
– Твоето пожелание към българските жени, по-скоро препоръка?
– Според мен българските жени малко са се отчуждили, затворили са се в черупката си. Вече и финансово са си стъпили на краката. И като че съвсем нямат нужда от мъже. Станали са груби с мъжете според мене. Малко повече усмивки!