ОСИНОВЯВАНЕТО – първа част

 

 

"Дори и да не случиш на дете и да не можеш да му дадеш най-доброто, ще си направила едно добро дело – ще си го спасила от живота в дома.“ Чух по неизбежност това изречение зад гърба си, защото пътувах в една претъпкана маршрутка. Любопитството ме загложди. Обърнах се, за да огледам дискретно кандидат-осиновителката и нейната „съветничка“. Две жени над средна възраст. Изглеждаха някак несемейно. „Сигурно с осиновяването на дете едната от тях ще се помъчи да направи битието си по-смислено, да запълни мястото на вечно липсващия мъж, от когото евентуално е могла да роди свое… Тогава приближаващата старост няма да є се струва толкова горчиво самотна“ – помислих си. 

На следващия ден прочетох в интернет, че в България разсиновяването започвало да се превръща в тенденция. Сетих се за жената от маршрутката. Дали и нея не я грози опасността от успешна осиновителка да се превърне един ден в разсиновителка? С такава „съветничка“ до себе си това ми се стори твърде вероятно.

Натрапено ни е да вярваме, че осиновяването е високоблагородна и смела постъпка, която ни превръща в изключителни хора. Но нима раждането на собствено дете е по-нискоблагородно дело? И защо осиновителите да са смели хора, а пък биологичните родители – не? Родителството само по себе си е смелост. Животът днес ни прави смели така или иначе по много поводи. Прави ни и добри. Докато не разберем, че не сме – когато се откажем от родното си дете, за да го оставим в дом, или пък решим да разсиновим осиновеното.

А това, че осиновителите се определят като изключителни хора, очевидно произтича от разбирането, че децата, които те осиновяват, въобще не са изключителни, а нещо като дрехи втора употреба. Нещо като маркирани пилета, на които откачваме халката от крачето и си ги прибираме за отглеждане вкъщи. Те обаче не са маркирани пилета от люпилня. Всяко от тях си има своя родова история, която ние „благородно“ прекъсваме с акта на осиновяване. Обикновено не мислим за тези неща. Или не сме научени. Действаме смело като при военна спасителна операция и осиновяваме. Но ако има някой смел в тази ситуация, това е точно осиновеното дете, макар и то да не го осъзнава. Защото за него да има втори родител, е свързано с „втори“ страх да не го загуби, тъй както е загубило първия си.

Осиновеното дете е изоставено дете. Винаги. Това е драмата му. Осиновителят е отчаян човек. Често. След еуфорията от срещата на отчаянието и сиротността логично настъпва период на отрезвяване. Тогава благородната патина се олющва, смелостта губи мощност и единствено търпението да продължиш да бъдеш родител, без да си нито смел, нито толкова благороден, е условието тази връзка да оцелее и да продължи щастливо. Такава е истинската любов – простичка и безусловна. И всички деца – и осиновени, и родни – имат нужда точно от такава.

Има една поговорка, че който обича, не се бои, а който се бои – не обича. По това ще познаете дали решението ви да осиновите дете е правилно или не. Ако много се страхувате, ако се опитвате да мобилизирате цялата си смелост и благородство, за да го направите, почакайте. Премислете още веднъж. Потърсете още информация – но не само по процедурните и юридическите въпроси, а и по емоционалните. Познатите неща са по-малко страшни. Опирайки се на тяхната стабилна основа, можем да направим един емоционално по-читав избор, който няма да ни превърне в разсиновители, а в най-обикновени любящи родители.