ОТВОРЕНА ВРЪЗКА

Отворената връзка
градски мит или екзотична реалност
 
от Ирена ГЕОРГИЕВА
 
© Yuri Vikulin / Depositphotos.com
Когато казвах, че съм в отворена връзка с красивия мъж до мен, на лицата на околните се изписваше недоумение или недоверие.
Първото вероятно се дължеше на впечатлението, което правим, на сплотена двойка. А второто – на съмнението, че такова нещо като „отворена връзка“ съществува и че точно ние сме му хванали цаката.
Ние, разбира се, не бяхме хванали нищо, защото отворената връзка е една най-обикновена самозаблуда, за която сега ще ви разкажа.
Ретроспективно изразът на недоумение на лицата на хората може да се е дължал… ами, на недоумението им, как такова умно момиче като мен може да изрича такова глупаво нещо.
 
Аз тогава не знаех, че съм глупава
Напротив, намирах се за дълбоко помъдряла след мъчителна 3-годишна връзка с тогавашната ми „любов на живота“ – млад егоцентричен творец, който се ласкаеше от проекцията на моите качества върху себе си.
И когато след всички разочарования с учудваща лекота затворих тази глава от живота си (разбирайте – хладнокръвно я затръшнах в лицето му), открих душата си претърпяла плашеща метаморфоза.
Грандиозна грешка при избора на обект на чувствата ми беше ме тласнала далеч, отвъд тънката граница между цинизма и въодушевлението, което обикновено бележи житейския ми път. Бях запокитена в сенчестата пустош – владение на защитните ми механизми. Дистанцираност, интелектуализиране на всяко чувство и дума и всички форми на насмешката живеят там. Тяхното съвкупно име е контрол.
 
Така става с всички, когато ги боли
когато някой ги наранява. Опитват се да овладеят ситуацията, да „възвърнат контрола над живота си“. В случай на малтретиране този инстинкт е животоспасяващ. Помага на човек да си възвърне емоционалния баланс, да спре да се приема като безпомощна жертва.
Да, не можем да отречем нуждата от него, но като всички други „автопилоти“ на съзнанието и този безмозъчен тъп рефлекс дава страшно много дефекти. Може временно да прецака целия ти живот.
В началото може и да не усетиш, но след време грешката ти става очевидна. След рефлекторното ми „възвръщане на контрола“ (продиктувано от страха, че ако не контролирам света около себе си, отново ще ми се случат болезнени неща) животът ми тръгна по мед и масло. Волята ми беше толкова отслабнала от ужасно дългия период на мъки, че няколко месеца просто се оставих на течението. Несъзнателно се плъзнах по наклонената плоскост на помощните колела на защитните ми механизми. Сърцето ми нямаше сили дори да се ужаси от циничното ми поведение или състояние тогава, успяваше само да наблюдава напълно безучастно.
Тогава дойде ред и на отворената връзка. Не, всъщност тогава дойде един магнетичен индивид от противоположния пол, по когото постепенно полудях от любов и страст и страхът ми ужасно се засили – правопропорционално на чувствата ми. Ето тогава дойде ред на отворената връзка –
 
броня срещу разочарованието
Няколкото месеца безцелно пързаляне не бяха достатъчен луфт. Още не бях готова да сваля помощните колела и се врязах с тях директно в новата ми романтична реалност.
Всъщност тогава изобщо не виждах нещата така. Според тогавашното ми „аз“ просто се стараех да не повтарям миналите си грешки, които бяха ми донесли само болка и в края на краищата ме бяха довели до страшен провал в личния ми живот. Съвсем рационално, нали?!
Но всъщност бях оставила страха да се пропие във всяка пора на пламтящата ми любов и изцяло да властва над мислите и впечатленията ми. Тогавашната ми рационализация беше, че понеже ограниченията съсипват всичко, романтичните чувства могат да се запазят само в условия на пълна свобода. Този хипарски подход, разбира се, изобщо не проработи.
 
Трябваше да се нараним ужасно един друг
и почти да унищожим всичко помежду ни, за да разбера, че хипарското ми „прозрение“ беше продиктувано само от страх. Страх да се отдам отново. Страх да не се слея в любовта си с него… отново. Страх да не повярвам и така да изгубя контрол.
Е, след като опитът ми да не се отдавам, за да не ме боли, доведе до повече болка, отколкото някога съм си представяла, че мога да понеса, бързо развенчах митовете, че можеш да контролираш живота и че страхът ще те предпази от нещастия. Тези рефлекси осигуряват само психологически комфорт за кратък период на сладка самозаблуда. След това човек трябва
 
да поеме кръста на възторжения оптимизъм
и съзнателното съществуване. Има обаче хора, които весело си съжителстват в тази т. нар. отворена връзка за постоянно. Гледах едно предаване, посветено на такива двойки, в поредицата „Табу“ на National Geographic. Тези двойки не само правеха секс с чужди партньори, без да крият от своите, но канеха чуждите хора на гости и вечеряха по трима, водейки светски разговор, преди мъжът или жената да се оттеглят в спалнята си с „външния“ човек (често пъти напълно непознат, случайно забърсан в някой бар). Всъщност последното май беше задължително условие. Да. Спомням си как една жена обясняваше, че нямала нищо против мъжът й да чука, която си поиска, стига да не стигал до емоционално обвързване. Същата жена твърдеше, че дори се чувствала щастлива, когато мъжът й бил задоволен. И, забележете
 
така се подсигурявала, че той нямало да й изневери
защото задоволявал естествените си нужди, осеменявайки всички представители на женския род, които се навивали на този странен любовен – не, а сексуален триъгълник.
Не знам културна характеристика ли е, но мъжете, които участваха в нашия роден любовен триъгълник, често пъти бяха силно смутени от ролята си в него, докато западняците от „Табу“ не бяха нито притеснени, нито нахални, просто съвсем непосредствено налитаха на чуждото гадже.
Тази пълна липса на ревност може да ви се стори като сбъдната мечта, но всъщност е също толкова голяма самозаблуда, колкото моето схващане, че сексът с други хора ще даде воля на страстта между нас двамата, а дистанцията, която той осигурява, ще ме предпази от болка.
Заблуда е, че
 
„контролираната“ открита изневяра
ни щади от разочарованието на „истинската“ изневяра (т.е. онази, зад гърба на партньора). Това схващане е погрешно заради самото естество на изневярата. Тя е изкушаваща именно заради своята скришност.
Човек винаги се изкушава да прави нещо тайно. Да даде воля на някоя своя скрита страна. Като интегрира изневярата в динамиката на връзката си, двойката се лишава от мистерията на истинската изневяра и по този начин развенчаният секс с други хора губи своята привлекателност. Но това само кара човек да търси друго поле за изява на скритите си пороци. Може да е лъжа от друго естество – това не е важно. Защото при изневерите проблемът не е в самия секс, а в лъжата и в неочакваната болка.
Затова и жената от „Табу“ се чувстваше щастлива и никак не ревнуваше, докато слушаше стенанията, долитащи от спалнята на мъжа й – та нали това се случваше под неин контрол!
 
Нещо като доброволно жертвоприношение
Ние самите избираме кои и колко хора ще убием в името на боговете днес, за да сме спокойни утре. Колкото по-голямо е жертвоприношението, толкова по-сигурна е и застраховката! Налудничавата усмивка на жената, докато слуша оргазма на другата и мъжа си, прилича на екстаза на жертвоприносителя (а често и на самата човешка жертва). Екстаз, породен от абсолютната убеденост, че чрез този ритуал се предотвратява едно огромно бъдещо нещастие. Но всъщност и аз, и вие знаем, че това не е нищо повече от суеверно невежество. Защото дори всички хора от едно село ритуално да се самоубият, това няма да попречи на астероид да удари Земята или на тропическите дъждове да наводняват екватора всеки ден по обяд.