Отвъд 42,2 километра болка

Човекът, заради когото импулсивно полетях с парапланер, без дори да бях облечена подходящо, е маратонец. Пак той ми пусна мухата, че не е невъзможно да избягам 42,2 километра, независимо че в момента не мога да обиколя блока си, без да спра за почивка.

За Красимир ГЕОРГИЕВ бягането

Още от момента, в който загърбва България и бяга в Лондон. Тогава бил, както самият той се изразява, „дебел и грозен“, задъхвал се при всяко затичване, а за жените бил невидим. Сега, след като има зад гърба си повече от 25 бягания на дълги разстояния през последните 5 години (в Лондон, Прага, Единбург, Брайтън, Мароко), от които 15 маратона, 3 ултрамаратона и много полумаратони, прилича на древногръцки атлет. Дали жените го забелязват, не се осмелих да го попитам. Докато го интервюирам обаче, ми става ясно защо харесва маратона, а не спринта. Защото уважава болката като трансформираща сила и пътя като цел. „Обичам да си казвам: „Боли ме, но ще продължа“. Всеки маратонец е малко или много мазохист. Ако си преодолял себе си и си изтичал 130 километра, се сдобиваш с увереност, че с всяка друга трудност можеш да се справиш.“

Думите, които смята, че го описват най-добре, са „дисциплина“, „емоционален“ и „мотивиран“. Думите, които смятам, че го описват най-добре, са „хъс“, „емоционален“ и „енергия“. Твърди, че емоционалността не пречи на спортуването и не си противоречи с дисциплината и мотивацията. Ако беше напитка, Краси сигурно щеше да е

Толкова е свеж, а идеите му – толкова заразителни… Невинаги е бил такъв обаче. Поне той твърди така. Сега е 73 килограма, а преди да започне да спортува активно, бил цели 95 кг. За неговия ръст това си е било сериозно тегло. Допреди 7 години пиел много, пушел по кутия и половина цигари на ден и му се струвало невероятно, че може да изтича един километър.„Прегърнах тичането толкова силно, защото ми хареса идеята, че мога да тичам. Като ученик тренирах самбо. После се запалих по фитнеса. Вдигах щанги, направих и мускули. Но да тичам?! Аз бях пълничкият тип, който не може да тича. Докато не реших да отслабна. Впрочем започнах да тичам първо с цел да изчистя мазнините по себе си.“

Разбирам, че по време на един класически маратон (с разстояние 42,2 км)

Но не използвайте тази информация, за да отслабнете за няколко часа. Първо, няма да ви е лесно да изтичате това разстояние без предварителна подготовка. Трябва да сте успели да изтичате поне 20 км през тренировъчния период, 10 не са достатъчни. И да сте тичали всеки божи ден поне по 3 часа. „Трябва да знаеш как се чувстваш горе-долу при 3 часа тичане. Всичко може да стане. Човешките тела реагират различно…“ – пояснява Краси.

И второ, не знаете за каква болка става дума и за каква психологическа мотивация. „Един маратон е 40% физическа подготовка и 60% психическа“ – допълва той. Когато тялото няма откъде да черпи енергия, защото е превърнало и последния грам въглехидрат в такава, тогава маратонците казват, че

Точно в този момент трябва да си психологически желязно мотивиран, за да продължиш. За Краси маратонът започва след 30-ия километър. Дотогава горе-долу бяга без особени сътресения. „Стената“ при него се появява някъде след 28-ия километър. „В този момент сякаш чувам тялото си да казва: „Аз съм дотук, оправяй се!“ За да го убедя да продължи, прилагам един спасителен трик. Лъжа себе си и него за разстоянието, което ми остава. Ако то реално е 10 километра, аз започвам да се самоубеждавам, че е 5. Казвам си: „Краси, изкарай още 5 километра, пък после ще видим.“ Или пък си представям разни приятни неща, за да се разсейвам. Например вана със студена вода…“

Често питат Краси

И понеже той не е професионален спортист, а любител, без никакво притеснение признава, че не е важно да победи другите участници, а просто да стигне до финала. Единствената тактика, която има, е да си каже на старта: „Краси, сега започваш да тичаш и след 42 километра спираш.“

Рекордът му в маратон на асфалт (Prague Marathon) е 3 часа и 13 минути. След него решава, че ще му е полезно да смени терена. Започва да тича и в маратони през пресечени местности. Но най-екстремното изпитание не само за физиката и психиката му, но и нещо като ревизия на живота му до този момент е участието му в ултрамаратона Death Marsh в Шотландия –

Това е неговият личен рекорд. Да продължиш да тичаш, когато всяка твоя фибра в теб „крещи“ да спреш, когато мозъкът ти тотално отказва да ти се подчинява и когато болката във всички стави е толкова непоносима, е голяма победа над самия себе си. „През цялото време си повтарях нещо като мантра: „Болката е временна, отказването е завинаги.“ Тези думи ме „доведоха“ до финала“ – спомня си Краси. И ми дава урок по човечност, разказвайки ми още подробности от този маратон.

Да бягаш дълги разстояние е лесно, ако когато не бягаш, живееш дисциплинирано. Въпреки че Краси не е професионален спортист, той спазва

не близва и капка алкохол, не пуши и вечер си ляга рано. Дори и когато приятелите му го молят да остане с тях да се забавляват, той отсича: „Не мога. Сутринта бягам.“ „Не ми се наложи да променям средата си, след като спрях да пия и да пуша, защото приятелите се адаптираха към мен и новите ми занимания. Не ми беше трудно да се откажа от вредните навици, защото преди нямах самочувствие. Не се харесвах. Една сутрин се огледах в огледалото и то… се „счупи“ от възмущение. Пък и се замислих дали бъдещите ми деца биха искали да имат татко, който пуши и пие и не може да тича след автобуса повече от 20 мин?“

Едва ли ще ви изненадам, ако ви кажа, че като типичен Телец Краси работи най-подходящата за него работа –

Заради кулинарията зарязва психологията, която следва и в България, а после и в Лондон. И не е сбъркал. 8-годишната му работа из кухните в Лондон с едни от най-известните готвачи наистина го оформя като характер и като човек. А това, че знае коя точно храна да обича, му помага и за бягането.

През последните няколко години Краси работи и като диетолог на професионални спортисти. Питам го какво означава за него здравословно хранене. „Ако си направиш блата от пълнозърнесто брашно, пицата става здравословна. Царевицата е суперздравословна храна. Има едно племе тараумара в Мексико. Рарамурите (така са известни хората от племето) са уникални бегачи на дълги разстояния, но не са професионалисти. Техният хранителен режим включва само царевица. Зехтин може. Пържено не бива. Всеки знае как да яде. Въглехидратите са окей, ако тренираш – кускус, паста, ориз – веднъж или два пъти в седмицата“– разяснява ми той.

От всичко, което ми разказа за маратона, добивам представата, че той е интелигентен спорт. Но Краси разбива предположението ми на пух и прах само с едно изречение: „Африканците не са айнщайновци, но те са титани в маратоните и ги печелят най-често. Етиопецът Хайле Гебреселасие ми е любимец – феномен в тичането.“

Другата му любимка е рекордьорката Пола Радклиф – единствената жена, пробягала маратон за 2 часа и 15 минути. Още никой не е бил нейния рекорд. Може би защото никой няма нейната мотивация. „На един от последните маратони, в които участва, на нея й се допишка и за да не губи време да ходи до тоалетните, пред милиони зрители си свали гащите и се изпишка на пътя. Това се казва мотивация. На нея не й пукаше дали някой ще я види със събути гащи. Интересуваше я да спести време. И спечели маратона!“ – разказва ми Краси, който има

Първата е несподелена, но пък го отвежда при втората – мултикултурния град, който Краси обитава и сега и в който се чувства свободен и щастлив. За първи път чувам мъж, който да твърди, че англичанките са хубави колкото и българките. Сигурно страстта му по всичко британско до такава степен е замъглила съзнанието му, та да изрече следното: „Лондончанката е по-освободена от българката. Не є пука много-много как изглежда. Българката обича да се гласи. В което няма нищо лошо, стига да не е неадекватно на ситуацията. Не можеш в неделя сутрин да се събудиш… гримирана. Това е прекалено нагласено. Такава красота не ме привлича особено. Лондончанките са по-естествени.“

Започвам да споря с него, че българките са много по-красиви от мъжкараните англичанки. И понеже усещам, че разговорът се отклонява доста от темата за маратона като начин на живот, го питам от какво трябва да бяга българката. „От застоелия начин на живот“ – отговаря ми Краси, човекът, който направи онова, което бе направил древният воин Фидипид, но не умря. Защото тичането го възражда всеки път. Прави го друг човек. Маратонец.

През 490 г. пр. н. е гръцкият войник Фидипид с бързо бягане стига от Маратон до Атина, за да извести жителите, че персите начело с Дарий са отстъпили. Фидипид стига Атина едва дишайки с думите „Радвайте се, победихме!“ и умира от умора. Разстоянието, което е пробягал, е 42 км и 200 м. В негова чест това разстояние се нарича маратон.