ОТКЪДЕ ИЗВИРА ВЪТРЕШНАТА КРАСОТА

 

 

 

 

В пълноводния информационен поток на интернет понякога „плуват“ нови думи или снимки, които, както се казва, ни хващат за гърлото, докосват ни по-силно от други. Наскоро в един сайт ние от редакцията на списание „Бела“ попаднахме на изказване на актрисата Одри Хепбърн; на екрана през цялото време се сменяха нейните лица – в блясъка на младостта й и в сиянието на по-зрелите години. Като дете тя едва не умира от глад в разорената от войната Холандия (там тя прекарва голяма част от детството си след развода на родителите си); спасява я някаква помощ, осигурена от ООН специално за бежанците.

В края на своя живот на въпроса

 

тя отговаря остроумно с няколко крилати изречения: „За красиви очи търси доброто у хората“; „За красива коса нека децата ти прокарват пръсти по нея поне веднъж дневно“. И още два върховни цитата: „Хората много повече от вещите се нуждаят от това да бъдат избирани, поправяни, поставяни на място и подреждани; никога никого не изхвърляй от живота си…“; „Женската красота не се изчерпва с естетиката на лицето; тя се отразява в женската душа. Това е любовта на жената, онази страст, която излиза от нея. Красотата на жената расте с годините“.

Ние невинаги сме в състояние да възприемаме красотата точно по този начин и да живеем, без да отхвърляме никого другиго. Тези думи на Одри Хепбърн могат да бъдат записани в графата с недостижимите ни идеали. Но няма как да не усетим, когато един такъв алтруистичен и великодушен поглед ни озари и докосне. Тогава ние усещаме как

 

В нас оживява нещо, което ни приближава към друго нещо – истинско и справедливо, – към онова, което ние наистина смятаме за ценно. И тогава ни се приисква да живеем и да усещаме света като тази велика жена, която ни е изпреварила с живеенето си и е вкусила от щедростта на живота, която е отредена за всички нас, но до която малцина от нас стигат.

 

когато се разчувстваме така? Не. Погледът на западния човек към света е толкова непреодолимо негативен, че основателно се превръща в обект на най-напредничавите научни изследвания напоследък. От петте така наречени основни емоции – отвращение, страх, гняв, тъга и удовлетворение – само една е положителна. А тя на фона на всички останали изглежда доста незначителна.

 

Страхът или гневът все някога ни обземат и мощно насочват вниманието ни към онова, което трябва да защитим незабавно. Те стесняват полето на съзнанието ни, барикадират го за други емоции и сякаш ни крещят в ухото: „Първо помисли за себе си!“ И обратното, вдъхновението, което ние усещаме, любувайки се на душата на друг човек или просто като хармония, която ни внушава пейзажът, който наблюдаваме, поражда у нас обратно движение. То също ни обзема всецяло и ни изтиква мощно от руслото на рутинните дела и баналните мисли. Но ако гневът и страхът ни затварят в себе си, то вдъхновението отваря широко и духа, и сърцето ни, дава ни шанс по нов начин да видим света, да приемем онова, което ни подарява животът, и да осъзнаем, че искаме да го живеем.

В университета „Вирджиния“ (САЩ), в лабораторията на професор Джонатан Хайт (Jonatan Haidt) се занимават с

 

и в частност с феномена на вдъхновението. Експерименти доказали, че гледането на филм (без значение игрален или документален), в който действа великодушен и смел герой, ни трогва на физическо ниво, мобилизира ни да действаме като него. Впрочем на кърмачки, на които показвали такива кадри, им „идвало“ още мляко. Всъщност окситоцинът –

 

помежду ни – се произвежда от мозъка при стимулация на емоции, които карат сърцето ни да се разтупти. Той в изобилие се отделя при кърмене или при оргазъм, ако партньорите са свързани от истинска любов. Този хормон се произвежда и тогава, когато се вълнуваме и трогваме от примера на някого, на когото силно се възхищаваме. Този хормон на любовта ни напомня, че именно чрез нашата връзка с другите ние можем да се докоснем до най-прекрасното у нас самите.