Помня, помня, помня…

 

 

 

Още древногръцките философи, а след и тях психолозите, неврофизиолозите и биолозите са се опитвали да разгадаят тайните на паметта. Сократ описва паметта като „отпечатък от пръста върху восъчната дъсчица на душата“. Дълго време се е смятало, че нашата памет е следа от миналото, което при необходимост може да бъде точно възпроизведено. Според съвременната наука спомените ни са само приблизително нахвърляне на това, което е било в действителност. Учени от Латинска Америка установили, че краткотрайната памет не е първият етап на дълготрайната и че механизмите на тези видове памет са различни. Откритията потвърждават, че функционирането на паметта ни е сложен процес и много от неговите тайни все още не са разгадани. Но какво знаем все пак?

 

Всеки път, когато изследователите решат, че вече окончателно са открили „центъра на паметта“, те са принудени да отстъпят просто защото спомените не се съхраняват в една определена зона в главния мозък. Днес повечето учени смятат, че паметта е „локализирана“ в синапсите – зоната на контакт между невроните. А информацията, която ни предстои да запомним, се кодира чрез химически вещества, които участват във взаимодействието на невроните. Ето защо не можем да определим една конкретна област на мозъка, където се съхраняват конкретни спомени.

Доказано е обаче, че някои дялове на мозъка играят по-важна роля за определени видове памет, понеже при „повреда“ на въпросните мозъчни зони възникнат сериозни нарушения на някоя от съответните видове памет. Например хипокампът (анатомична област в мозъка) отговаря за запомнянето на впечатления, лица и имена и определя какво от кратковременната памет да бъде складирано за дълго съхранение. Когато този участък от мозъка се повреди (в резултат на болест или травма), човек започва да живее само с миналото си, защото новите му впечатления не се запечатват за съхранение в дълготрайната му памет.

 

Информацията постъпва в мозъка от сетивните органи и затова говорим за визуална, слухова, тактилна, обонятелна и вкусова памет. Съществуват и други видове: вербална (която пази откъслечни думи), семантична (която пази смисъла и значението на думите), моторна (памет за жестове и движения), емоционална (памет за чувства), соматична (благодарение на нея помним телесните усещания)… Няколко вида памет са свързани и с човешки активности – музикална памет, памет за лица и т.н. Психолозите говорят за процедурна памет (когато знаем как трябва да действаме в непозната ситуация) и декларативна (когато помним смисъла на действията и събитията). Впрочем тези класификации са условни, защото паметта е съвкупност от модули, които се намират в постоянно взаимодействие. По тази причина при повреждането на една от функциите на паметта тя не се нарушава цялостно.

 

Мозъкът ни (без участието на съзнанието) веднага сравнява новата информация с тази, която вече се съхранява в паметта ни. Сигналите минават през мрежа от кръстосани препращания, подобно на пътя на информацията, която накрая си намира мястото в огромен библиотечен каталог. Виждаме например пчела. За да си спомним думата „пчела“, визуалната памет се свързва с лексикалната, която пък отправя запитване към семантичната памет. В този момент се установяват и други невронни контакти (връзки) и ние си спомняме страха си, както и факта, че вече сме жилени от пчела – „обаждат се“ сензорната и емоционалната памет. Спомняме си и удоволствието, което сме изпитали, когато сме хапвали вкусен мед, за което се грижи т. нар. вкусова памет. Когато получи свежа информация, мозъкът създава нови категории и редактира предишните. Това ни помага по-лесно да си спомняме.

 

От части от секундата до цял живот. Най-краткотрайна е сензорната памет (трае от 0,3 до 3–4 секунди). През този период от време ние продължаваме да чуваме, чувстваме и усещаме същото, каквото и няколко секунди преди това.

Ако например попаднем в морга, моментално закриваме очите си, но в продължение на няколко секунди продължаваме да виждаме това, което се е открило пред погледа ни, когато сме влезли. След това забравяме тези спомени или пък ги запазваме в дълготрайната памет. Задачата на краткотрайната памет е да задържи в съзнанието ни за 20–30 секунди обобщения образ на информацията, която постъпва от сензорната памет, и след това да прекодира най-важното от нея за дългосрочно съхранение. Оперативната памет пази информацията в течение на времето, необходимо за изпълнението на определено действие. Например искаме да позвъним на някого, търсим телефона му в указателя, запомняме го и го набираме. Ако линията е заета и след минути опитаме да го наберем отново, са възможни два варианта – или все още да помним номера, или да се наложим да го търсим отново в указателя. Трайността на оперативната памет варира от минута до няколко дни.

Задачата на дълготрайната памет е да съхранява безсрочно различни събития от миналото и да поддържа възможността да си спомним за тях.

 

 

Дълго време се смяташе, че това не е възможно. Но все пак е възможно, защото психолозите познават примери за безкрайна памет. В научен труд е описан случай на човек, с когото психолози са работили в продължение на 30 години. Мъжът запомнял и не можел да забравя огромен обем от информация. И силно страдал от своята свръхпамет.

Обикновено обаче обемът на краткотрайната памет е ограничен. Запомняме от пет до девет цифри или думи. Да задържим в паметта си по-дълга редичка от цифри или думи, е трудна работа, защото новата информация просто измества старата. Обемът на паметта може да се увеличи за сметка на окрупняването на информацията – от букви към думи и смисъл например. Но така или иначе запомняме от пет до девет смислови единици.

Дълготрайната памет за разлика от краткотрайната е с неограничени ресурси, но ние далеч не можем да си спомним веднага всичко, което някога е било изпратено на съхранение в нея. Това може да се обясни с факта, че имаме ограничени възможности за възпроизвеждане на неограничената информация, пазеща се там.

 

Четиридесет и осем часа след раждането си бебето вече познава своята майка. Освен това съществуват пренатални (предрождени) спомени – бебето си спомня песните, които е пяла майка му по време на бременността, или пък музиката, която е слушала. Ако тя пусне същата музика или изпее същите песни, то притихва или направо заспива. Някои деца дори са способни да опишат с думи или да нарисуват как е изглеждал техният утробен живот. Може да се направи изводът, че човек има спомени още преди да се роди.

 

Най-ранната ни (бебешка) памет е емоционална и моторна. При децата на възраст от 3 до 5 години водеща е образната памет, т.е. те запаметяват без участието на съзнанието. Логическата памет се развива едва на 10– 13-годишна възраст. И това е причината, поради която имаме малко осмислени спомени от детството си. Паметта ни за него се проявява чрез спонтанни реакции и усещания, които обикновено са свързани със силни емоции – радост, страх и тъга.

 

Забравянето е обратната страна на процеса на паметта. Ако помнехме всичко, животът ни щеше да бъде непоносим. Хората с хипермнезия (свръхпамет) са принудени да се подлагат на специална терапия, за да започнат да забравят.

Във всекидневието възникват малки пропуски в паметта, които са свързани по-скоро с невнимание, с невъзможността ни да се съсредоточим еднакво добре върху всички текущи неща, а също и с мисли, които ни отвличат. Така често можем да забравим да се отбием в аптеката на път за работа, да не се сещаме дали сме изключили ютията на излизане от вкъщи и т.н.

Понякога не можем да си спомним нечие име или някоя дума. Причината е, че запомняме различна информация, намирайки се в различни състояния, които пък се определят от интереса, мотивацията ни и от емоциите, които изпитваме в определения момент. Най-добре можем да възпроизведем дадена информация на нивото на тази активност, на което сме я запаметили. Именно затова е невъзможно да научим чужд език по сънния метод (докато спим).

А болестната загуба на паметта – амнезията – нерядко се съпровожда от мозъчни травми, получени например в авария или някакъв друг инцидент – човек не може да си спомни събития, които или са предшествали този инцидент, или пък са се случили малко след него. Интересно е, че след оздравяване този човек завинаги забравя онова, което се е случвало с него по време на лечение.

Заедно с това съществуват и сериозни нарушения на функциите на мозъка. При болестите Алцхаймер и Паркинсон например умират нервните клетки – първо в хипокампа, а след това и в други дялове на мозъка, което води до необратима загуба на памет. При болестта Алцхаймер се засяга най-вече семантичната памет (човек помни как да върши определени действия, но не разбира защо), а при болестта на Паркинсон – процедурната памет (човек знае какво да прави, но не знае как да го направи).

 

В процеса на естественото остаряване мозъкът продължава да работи стабилно. Но всички ние познаваме възрастни хора, които забравят какво се е случило вчера, но много ясно и в подробности си спомнят събития от минали години. Обяснението се крие в това, че в хода на стареенето първо се разрушават наскоро създадените невронни връзки, а по-късно – по-рано създадените. От паметта „изпада“ първо онова, което е запомнено най-скоро. Съществуват и други причини за влошаването на паметта с напредването на възрастта. Тялото остарява, а с това се притъпяват зрението, слухът и осезанието. Човекът свиква да възприема само неясни очертания. Мозъкът получава все по-малки сигнали и стимули, които са му необходими, за да усвоява нова информация, и се ограничава с обичайното и познатото. Често възрастните губят апетит, храната им не е толкова разнообразна и не „засища“ мозъка, а понижената физическа активност намалява снабдяването му с кислород. Личната мотивация за много от досегашните дейности се понижава, стеснява се кръгът от интереси, което също води до отслабване на паметта. Хубаво е поне, че можем да удължим способността си да запомняме и възпроизвеждаме информация с помощта на някои упражнения (вж. карето).

 

Няма еднозначен отговор на този въпрос. Все още не е открит ген, който отговаря за качеството на паметта. Няма никакви съмнения обаче, че колкото по-богата е окръжаващата среда, толкова по-добре се развиват способностите на детето да помни. Богатството в случая означава разнообразие на предмети, форми, цветове, звуци, миризми, опити и открития (които детето прави само). Положителните емоции също са много важни. Колкото повече са те в живота на детето, толкова по-силно се запечатва в паметта му всичко, свързано с тях. По-късно, в хода на живота, всеки от нас изработва различни стратегии за запаметяване. Всеки от нас по свой начин прави връзки между различни видове информация и ги сортира. Колкото по-разнообразни са тези стратегии, толкова по-услужлива е паметта ни.