от Ема Пинятиело
Превод: Надя Баева
Този завладяващ романтичен съспенс ще ускори пулса ви и ще ви държи на нокти до последната страница.
Книгата е подходяща за феновете на Катрин Каулс, Луси Скор и Девни Пери
Очаквайте „Последен шанс“ на 25.08.2026 г.!
За авторката
Photo credit: Jessica Lockhart Photography
Ема Пинятиело пише дебютния си романтичен съспенс „Последен шанс“, защото смята, че твърде малко хора умират в любовните романи, които чете. Тя живее на крайбрежието в Западна Австралия, близо до Уалиалъп (Фримантъл), в земята на племената Уаджук Нунгар. Под прикритието на работата си се старае да накара тийнейджърите да се интересуват повече от писането, вместо от това колко дни поред са носили ужасните си милениълски обувки. Ема е посветена на задачата да направи творбите си реалистични. Затова често посещава винарни в името на проучване за поредицата си „Кръв и вино“, но не е извършвала убийства (засега).
За книгата
Само те могат да спрат смъртоносен заговор… Ако междувременно не се избият един друг.
Разрешаването на убийство, което все още не е извършено, би трябвало да е лесно. Но когато Максела Конрад прониква в богаташкото имение на най-влиятелната династия в Западна Австралия, за да ги предупреди, тя се изправя пред неочаквани трудности.
Като Грейсън Хоук например – доверения човек на семейство Барбарани, работил за винарската династия през целия си живот. Той отказва да повярва на Макс, особено щом разбира, че тя е бивше ченге и е прекарала последните шест месеца в затвора. Когато обаче става ясно, че Макс може и да е права, той е принуден да се съюзи с нея.
Но нищо в това семейство не е такова, каквото изглежда. За да предотвратят трагедията, двамата първо трябва да разбулят тайните от миналото – на Барбарани и своето. И да се научат да си имат доверие.
Макс и Грей разполагат с един последен шанс да се изправят пред собствените си демони и пред нарастващото привличане помежду им, преди да са изгубили всичко.
Откъс
Женски писък отекна в залата и ръката на Грейсън се стрелна към оръжието му. Той побърза да маскира движението като раздвижване на рамото, щом стана ясно, че единствената заплаха са бицепсите на Лука Барбарани, издули ризата му, докато той навиваше ръкавите си. Земетресения и екзекуции сигурно бяха предизвиквали по-сдържани реакции.
Писъкът бе дошъл от твърде гъстата за вкуса на Грей тълпа. Той едва виждаше Лука през струпването на високи токове и сатен на множеството от настървени притежателки на билети.
В Древен Рим са имали традиционен метод за мъчения, наречен poena cѝllei. Запазен бил обикновено за убийци на родител или брачен партньор, като извършителят бил напъхван в чувал заедно с маймуна, петел, змия или куче, а после го хвърляли в реката.
Някои биха спорили, че да организираш първата по рода си „Битка на стриптийзьорките“ във винарната на баща си е сравнимо с убийството на член на семейството. Но за лош късмет на Лука баща му, виненият магнат Джовани Барбарани, не беше от тези „някои“. Всичко, което Джовани беше, се свеждаше до две неща: традиционалист и италианец.
И така, вместо да бъде хвърлен в някоя река, Лука бе пратен в залата на кметството на Бинди Бинди и вместо пред изгладнели агресивни животни, беше изправен пред похотливи необвързани жени със заострени лакирани нокти, до една блъскащи се да направят печеливш залог в тазвечершния търг за ергени. На Грей не му беше позволено да има мнение по подобни дела, но след като служеше на семейство Барбарани още от детска възраст, беше наясно как Лука би избрал чувала пред това тук.
Лука стрелна Грей със страдалчески поглед от центъра на залата, докато идеално сложената му папийонка бе „наместена“ за пореден път от нечии хищнически нокти. Но каквото и да бе мнението на Грей относно умелото балансиране на Лука по ръба на бръснача, между уважение към жените и третирането им като сексуални обекти, довело го в крайна сметка до тази ситуация, неговата работа бе да погребе дълбоко в себе си личното си отношение – в този случай бегло съчувствие. А погребение щеше да има рано или късно, ако Грей не съумееше да накара Лука да изтърпи до края търга, представляващ наказанието, отредено от Джовани.
Възприел естествената си позиция на неангажиран наблюдател, Грей последва жените, кръжащи около Лука като около слънце. Все пак доставяше му известно удовлетворение да види Лука в тъй явен дискомфорт. В края на краищата това бе свободната вечер на Грей, а ето че му се налагаше да дебне двайсет и четири годишен италианец с биологично предразположение да извика у всяка хетеросексуална жена в радиус от шейсет километра желание да смъкне бельото си.
Поуката за Грей, която се подразбираше да си извади от отнетата му почивка, бе как е трябвало да предвиди и предотврати оскверняването на винарната. Ролята му на „уредник“ предполагаше да брани семейство Барбарани от всякакви заплахи за репутацията и живота им (в този ред), но също да ги опазва и от тях самите.
– Мисля, че той ме дрогира – весело подвикна русо момиче от центъра на залата. – Лука Барбарани ме дрогира!
Грей се оттласна с крак от стената и отиде при момичето, което стискаше за ръката висока жена с къса прическа и се полюшваше, сякаш ей сега бе слязло от скоростна въртележка на земеделския събор в Пърт.
– Никой не те е дрогирал. Щеше да разбереш, ако беше така, защото виновникът щеше да е мъртъв.
Погледът ù се насочи към кобура му.
– Само се пошегувах! – Тя извъртя очи и после не успя да ги върне докрай в нормалната им позиция.
– Не разбирам – с каменна физиономия отвърна Грей. – Забавно ли ти е как някой може нарочно да сипе опиат в питието на жена? Защото на мен не ми е.
– Пийнала е – притече се на помощ жената с късата прическа. – Алкохолът говори.
– Крещи – поправи я Грей. – Виното е италианско, сангуе, и е силно.
Блондинката се умърлуши.
– Чак толкова много вино не изпих – каза тя и примигна към двете празни бутилки върху сребристата коктейлна маса до тях.
Грей повдигна вежда към приятелката ù, която явно се бе оказала по-държелива на комбинацията от гравитация и червено вино.
– Някъде към бутилка – поясни тя.
– Господи. – Грей протегна ръка да помогне да закрепят олюляващата се блондинка. – Цяло чудо е, че още си на крака.
– Искам да наддавам за Лука – изрече завалено момичето и извъртя глава надясно, където Лука Барбарани бе заобиколен от същинска крепостна стена от жени на високи токове. Всяка от тях бе нетърпелива да му направи впечатление, преди час от времето му да бъде продаден, сякаш ставаше дума за чистокръвно животно на панаир. Жена с дълга тъмна коса и татуировки по добре оформените ръце се вдигна на пръсти, за да прошепне нещо в ухото на Лука. Изражението на най-младия Барбарани постави Грей нащрек. Само че… щеше да кара потенциалните заплахи подред.
– Прощавай, миличка – каза Грей на блондинката. – Тук не се допуска присъствието на пияни лица.
– Добре съм – настоя тя и направи крачка към обкръжението на Лука, само че се срина върху гърдите на Грей, когато тънките ù крака като на сърнето Бамби поддадоха под нея. Грей огледа нестабилната ù фигура, неравномерно нанесените продукти за изкуствен тен и изкривената очна линия и прецени, че надали беше на повече от двайсет години.
– Хайде да те заведем у дома.
Грей проскърца със зъби и поведе Бамби през тълпата, докато водещият на търга гръмогласно обявяваше как наддаването ще започне след пет минути. Грей натисна два бутона на телефона си, докато се опитваше да държи момичето до себе си.
– Хей!
Грей вдигна поглед от своя телефон, за да види как жената с татуировките, която преди малко бе шепнала в ухото на Лука, се бе изпречила пред него и му преграждаше изхода към паркинга.
– Накъде си я повел?
У него пламна раздразнение заради явния намек.
– Къде другаде, ако не в задна уличка, за да ѝ взема органите и да ги продам на черния пазар?
– Тя е пияна.
Татуираната жена имаше пълни устни, които биха изглеждали привлекателни, ако не бяха изкривени в грозна гримаса.
– Да, наясно съм с това понятие – отвърна Грей.
– А наясно ли си с понятието „изрично съгласие“?
– Познавам го отблизо. Затова знам, че си навлязла в личното ми пространство и трябва да уважиш молбата ми да се дръпнеш от пътя ми. – Той понечи да продължи напред.
– Няма да ти позволя да водиш никъде тази жена.
Тя скръсти ръце, за да разшири заеманото от нея пространство, сякаш това имаше някакво значение. Беше толкова нисичка, че той би могъл да я повдигне с една ръка, като с другата продължаваше да придържа здраво Бамби, и да я отмести встрани. Но изражението на лицето ѝ го накара да се спре. Той я обхвана с поглед и това му подейства като шот абсент: бързо, болезнено, оставящо парене в гърлото. Тъмната ѝ лъскава коса беше разпусната свободно, без фиби и шноли, без лак, а късите ѝ дънкови панталонки стигаха до средата на бедрото и разкриваха силни и добре оформени крака като на човек, който редовно пробягва триатлон или разказва играта на спаринг партньорите си на ринга.
В работата му влизаше да обръща внимание на подробностите. Ето защо погледът му се спря – може би за миг по-дълго – върху полупрозрачния ѝ бял потник, твърде тесен за гърдите, изпъващи го отдолу. Сутиенът беше черен. И отново не му влизаше в работата да преценява кои детайли са важни, негово задължение бе само да ги каталогизира. Протритите ѝ кубинки „Док Мартенс“ бяха в рязък контраст със сандалите на висок ток на Бамби и по някаква причина задействаха у него предупредителен сигнал за „повишена бдителност“.
– Да не би да предлагаш да я оставя тук сред локва от собственото ѝ повръщано? – попита Грей.
– Предлагам да се дръпнеш от нея.
– О, разбира се. – Търпението на Грей бе достигнало предела си. – Както искаш.
Той пусна Бамби, която се олюля и полетя към татуираната жена, като заби в нея изкуствените си нокти. Жената инстинктивно посегна и я хвана, преди да падне.
– Ох! – Вместо да полети назад към прозореца, непознатата постави един стегнат крак назад за баланс.
Грей погледна телефона си.
– Ехо! – подвикна му сърдито тя, тъй като се огъваше под тежестта на Бамби. Пияното момиче беше едва ли не коматозно и посипаните ѝ с блясък мигли пърхаха като ранени насекоми.
Грей вдигна пръст към нея да изчака, докато четеше съобщението на Джет.
– Малко помощ тук, а?
– Помощ? – повтори той и в същия момент клаксонът на Джет прозвуча през стъклото. – От изнасилвач опортюнист?
– Не съм казала, че си… Тя драйфа!
Грей бутна жената тъкмо навреме, та да спаси кубинките ѝ „Док Мартенс“ да не бъдат оплискани от прочутото вино „Барбарани“, примесено със стомашните сокове на Бамби.
– Сега вече мога ли да я кача в такси? – попита Грей.
Жената го стрелна гневно със зелените си очи, но не се опита да го спре. Той подхвана Бамби под мишници, само че тя се оказа твърде тежка.
Мамка му. Той награби момичето, както би сторил младоженец от деветнайсети век с булката си, за да я пренесе през прага.
– Това не е такси – последва го сърдитият глас навън на паркинга, където чакаше Беси, червеното порше на Барбарани.
– От „Менса“ чували ли са за теб? – подхвърли язвително той.
Джет слезе, за да помогне на Грей да настанят Бамби на задната седалка. Жената с татуировките зае закрилническа поза пред вратата, за да им попречи да вкарат момичето вътре.
– Такси на Барбарани е – обясни Грей.
Тя повдигна вежди.
– Нима работиш за Барбарани?
Нещо в тона ѝ накара стомаха му да се свие. Защо ли?
– Е, не съм тук да наддавам за един час насаме с Лука Барбарани, ако това си мислиш – отвърна ѝ.
Почти очакваше тя да откликне с „Нито пък аз“, но го посрещна само ледено мълчание. Имаше нещо у тази жена и не, наистина не ставаше въпрос само за тясната ѝ блузка. Беше блясъкът в очите ѝ като от нож, прибран в ножница, но с ясно различими очертания. Тя не беше тук заради търга. Обучен бе да забелязва такива неща. И след последната си грешка не се канеше отново да допуска такава.
Какво ли беше прошепнала на Лука в залата?
– Тя също ли ще идва? – попита Джет, докато въвеждаше адреса на Бамби в джипиеса, а синият блясък от екрана осветяваше назъбения белег, минаващ през средата на лицето му.
Грей се извърна към нея с повдигната вежда.
– Връщам се вътре – каза жената, – стига тя да е в безопасност.
– С Джет е в пълна безопасност – отвърна Грей. – Той може да управлява тази кола със затворени очи. – При погледа, който му отправи, той добави: – Не че ще го прави, де.
Идея си нямаше защо се опитва да вдъхне увереност на тази жена в пълната надеждност на шофьора на Барбарани.
Докато прекосяваха паркинга обратно към залата, жената намести презрамките на сутиена си с жест, който накара Грей да извърне поглед. Сега гърдите ѝ изплуваха още повече над деколтето на блузката, като че светът се нуждаеше от по-явно доказателство за съществуването им.
– Не ти препоръчвам да възлагаш големи надежди – подхвърли той, когато влязоха през стъклените врати в залата. – Тази вечер конкуренцията е сериозна.
– Доколкото съм наясно, единственият критерий на Лука Барбарани за жените е да са живи, а май и това не е строго задължително.
– Виждала ли си жените на инстаграм страницата му? – попита Грей. – Не си точно неговият тип.
В действителност типът на Лука бяха северноиталианки с подчертани извивки и строго забранени. Така че в търсенето си на пълната противоположност се бе спрял на клишето супермодел – високи красавици, носещи минимален риск да бъде отлъчен от семейството си заради тях. Ала тази жена не отговаряше на нито един от въпросните критерии. Вярно, бе силно впечатляваща, направо ти секваше дъхът при вида ѝ, но за нищо на света не би могла да се конкурира с присъстващите тази вечер. Освен това нямаше държането, каквото Грей би очаквал от човек, който няма нищо по-добро за правене в четвъртък вечер, та затова е готов да пръсне нелепо висока сума пари за един час с най-желания ерген в Австралия.
– И какво точно би трябвало да значи това? – поинтересува се тя. – От кой „тип“ съм аз?
Не от моя. Нещо първично у него изръмжа в протест срещу тази мисъл. Но той бързо го потисна, както се бе приучил да прави след последната си мега издънка.
Той не харесваше татуировки. Не. Не си падаше по лоши момичета.
А жени, които успяваха да отстояват мнението си в спор и все пак да ти вземат дъха, съвсем пък не бяха неговият тип. Вече не.
– Не този на Лука – отговори вместо това.
– Никога няма да разбера потребността на мъжете да категоризират жените, сякаш сме марки зърнени закуски.
– Ти буквално участваш в търг за живо човешко същество – тросна ѝ се Грей. – Нямаш право да претендираш за висок морал.
Тя отвори уста, сякаш се канеше да възрази – което явно ѝ бе настройката по подразбиране, но тогава водещият призова всички да седнат по местата си и, изглежда, я върна обратно към реалността. Ако някой би могъл да нарече това „реалност“.
– И какъв изобщо си им ти? – полюбопитства тя, като гледаше как Грей следи с очи качващия се по стълбичките към сцената Лука.
– Няма значение какъв съм им – отсече Грей. – Важното е какъв съм за всички, които се опитват да им навредят.