
От Бейли Хана
Превод: Христина Тодорова
Книгата е с цветни порезки
Тя прекарва години, опитвайки се да го забрави. Той би направил всичко, за да я накара да си спомни.
Очаквайте третата книга от поредица “Ранчо Уелс” на 9 юни.
За автора
Бейли Хана е родена и израснала в малко градче в Британска Колумбия, Канада. Първоначално издава „Съживена“ и „Разгневена“ – първите две книги от серия „Ранчо Уелс“, в електронен вид, но след като попадат в класацията за бестселъри на „Амазон“, към тях проявяват интерес големи английски и американски издателства, сключвайки сделка за три книги след оспорвани търгове, завършили с шестцифрени авансови суми. Бейли живее със съпруга си, дъщеричката им и домашните им любимци – кучета и кокошки. В свободното си от писане време обожава да чете, да пече домашен хляб, да се разхожда сред природата и да кара дъщеричката си на уроци по езда.
За книгата
Уелс Кениън е последното място, на което Блеър би искала да бъде. Но когато майка ѝ се разболява, тя трябва да се върне в родното си градче, за да се грижи за нея. Блеър е наясно, че няма как да избегне срещата с Денвър – каубоя, разбил живота ѝ на хиляди парченца. Но дори и не предполага, че една-единствена негова усмивка ще се окаже достатъчна, за да върне времето назад.
Светът на Денвър се разпада, когато майка му умира, а първата му любов, Блеър, напуска Уелс Кениън, за да учи за медицинска сестра. Оттогава са минали четиринайсет години и той смята, че вече държи демоните си под контрол. Но появата на Блеър променя всичко.
Претрупана с работа и грижи за майка си, тя няма време да се връща към миналото, но не може да устои на чара на бившия си любим. А той е готов на всичко, за да ѝ докаже, че никога не са спирали да се обичат…
Откъс
Не се опитвам да умра – просто не ми пука особено, ако това се случи. Не и ако съм на гърба на кон, осветен от слънцето и с усмивка на лицето. Малко хора го разбират, но майка ми винаги е била сред тях, затова тя е единственият човек, с когото искам да говоря в моментите преди всяко излизане на арената.
Когато клякам на алеята, не се чува нищо друго освен нежния звук от разтягането на денима и кожата. Огнена вълна от електричество се разнася по бедрата ми и профучава през гръбнака ми, а аз не бързам да се изправя. Изпуквам врата си и съм готов да скоча на гърба на буйния жребец.
Плъзгам ръце от износените си кожени панталони към устата си и притискам върховете на показалеца и средния си пръст към устните, след което леко докосвам с тях паметната плоча на майка ми на стената на обора.
– Покажи им – шепна на излизане. Това се превърна в нещо като заклинание през годините, откакто за последно я чух да го казва. Съобщение, отправено към нея, независимо къде се намира духът ѝ; напомняне, че не се опитвам да се довърша, стига тя да няма нищо против да ме закриля.
След дълга и сурова зима първото родео за пролетния сезон е изцяло разпродадено. Трибуните са препълнени, а зрителите стоят рамо до рамо и заемат всеки квадратен сантиметър от оградата, която заобикаля арената. Но не се притеснявам, че няколкостотин чифта очи са вперени в мен. Това само вдига залога, защото дори и да не спечеля, винаги идвам, за да впечатлявам. В края на краищата представлението за публиката е почти толкова важно, колкото победата – особено на родео като това – в малък град с относително скромна награда.
Размахвам широко ръцете си, за да загрея раменете си, и забелязвам Колт – един от работниците в ранчото на семейството ми, където отглеждаме двайсет хиляди глави добитък. Като изключим местните зайчета, които се лепят на каубоите, той може би е най-големият ми фен тук. И тъй като най-добрият ми приятел реши да ме изостави, за да се посвети на бащинските си задължения, Колт е единственият човек, на когото мога да разчитам да ме придружи на родеото.
Показвам се зад ъгъла и го виждам да се обляга на загражденията на арената, където разговаря с Пейтън. Обикновено Пейтън би била радост за очите ми с русата си коса, сините си очи, страхотните си гърди и увлечението си към каубоите. Освен това е достатъчно забавна, за да се мотая с нея за известно време, а това е максимумът, който мога да предложа на жените тук.
Какво повече мога да искам?
Разсеян съм от кестенявата коса, която ми се мярва пред очите. Слаб съм в облозите, но бих се обзаложил, че поне половината от жените тук са с кестенява коса. Трябва да има стотици брюнетки на това място, така че не може да е тя. Няма как да е тя.
Точно си напомням, че кракът ѝ не би стъпил на родеото в Уелс Кениън, когато виждам профила ѝ, докато потъва сред тълпата от състезатели, и това изтръгва прекалено опънатата струна в гърдите ми.
Току-що видях призрак; добре, технически тя не е мъртва, но присъствието ѝ тук определено изглежда паранормално. Дори след толкова време бих я разпознал навсякъде. Прекарал съм часове в запаметяване на това лице и години в опити да го забравя.
Може би съм се пренесъл назад във времето.
Обръщам се, за да последвам момичето, и отчаяно искам да разбера дали не си въобразявам, но една ръка ме хваща за бицепса и ме връща в настоящето.
– Ей, каубой – прошепва Пейтън в ухото ми и ме прегръща с ръце около врата. На място, което иначе мирише преобладаващо на пот, добитък и мръсотия, тя ухае само на ягоди и мед. Поемам дълбоко въздух и се усмихвам, сякаш не усещам неравномерния ритъм на сърцето си. Сякаш гърдите ми не се свиват бавно. Сякаш не съм изкушен да я отблъсна, за да преследвам спомен.
– Мислех да те потърся, след като мине моят ред – казвам.
– Реших, че може да се нуждаеш от една целувка за късмет. – Тя ми се усмихва, но не мога да спра мислите си да блуждаят към празното място по-надолу по пътеката.
Ами ако беше… Не, не може да бъде.
Това не е мястото, където да се разсейвам. От месеци не съм тренирал с диви коне и не мога спокойно да възседна животно, тежащо хиляда килограма, докато съм неадекватен. Така че ако просто я последвам и се уверя, че всичко е било в главата ми, ще се оправя…
– Дени… – Пейтън прекъсва мисълта ми в същия момент, в който Колт ме хваща за рамото, за да ми даде знак, че е време да тръгваме.
– Съжалявам, трябва да вървя. Ще се видим по-късно. – Отдръпвам се, усмихвам ѝ се и насочвам вниманието си към Колт. Избутвам видението в някой забутан ъгъл на мозъка си.
Ръката на Колт удря износеното седло и вдига облак прах, който проблясва във въздуха.
– Седлото е подготвено, готови сме да ги разбием.
Време е за шоу.
Проверявам какво е свършил, затягам ремъка и поемам дълбоко дъх, преди да се кача на горната релса на улея. Под мен седи петстотин и деветдесет килограма характер, който изпуска шумни хъркащи въздишки и е нетърпелив шоуто да започне. Нещо, което много хора не разбират за язденето на диви коне – всъщност за всички родео спортове – е колко забавно е и за животните. Ако един кон не иска да участва, той просто няма да се представи. За тях това е игра, момент на блажена свобода да дивеят, да си играят с хората по същия начин, по който го правят с други коне. После се връщат при стопанина, за да бъдат обгрижвани сред тучна зелена поляна. Ако конете от Уелс Кениън можеха да видят тези тук, биха започнали да размятат каубоите ни с надеждата да си намерят нова работа като животни за родео.
Износената, сплетена юзда се плъзва през загрубялата ми ръка и се спускам върху седлото. Не обръщам внимание на каубоите, които ме потупват по гърба и повтарят съвети, които съм чувал милион пъти. Повдигни се. Наведи се назад. Гърдите напред. Брадичката надолу.
За повечето хора осем секунди не изглеждат като много време. Извън родеото не мога да си спомня кога за последно съм забелязал колко точно трае една секунда. Но когато това може да са последните ти осем секунди на този свят, те са цял един шибан живот. Въпреки че съществува реална възможност от сериозна травма, не мога да си представя да се откажа от този спорт. Животът е кратък, а приливът на адреналин от язденето на подивял кон е несравним с всичко, което съм изпитвал досега.
Намествам се върху седлото, коригирам позицията си и закрепвам ботушите си дълбоко в стремената. Прехвърлям юздите в ръката си точно три пъти, в ритъма на три дълбоки вдишвания – така, както ме е учил дядо ми.
Повдигам се, свеждам брадичката надолу, отбелязвам успех.
Облизвам устните си, покрити с пот и прах, и изпъвам свободната си ръка – силна и стабилна, макар че няма да остане такава, щом конят започне с опитите си да ме хвърли. И преди да успея да премисля, кимвам.
Портата се отваря с вледеняващ скърцащ звук. Единственото, с което разполагам в този момент, е мускулната памет. Петите ми се впиват в широките рамене на коня, а предните копита удрят земята. Справяме се чудесно – закован за седлото, го подканвам, повдигам се, яхвам вълната с непоклатима умелост. Завиваме наляво и погледът ми се спира върху едно видение между ушите на коня.
Момичето, което беше всичко за мен.
Струва ми се нередно да го определям като онова, което ми се изплъзна. Защото това предполага да е минало между пръстите ми. Истината е, че изпуснах това момиче и двамата се разбихме.
Животното се изправя и стягам коремните мускули, а погледът ми остава непоколебим. Когато очите ни се срещат, губя представа за всичко около мен. Забравям къде съм, какво трябва да правя. В следващия момент се движа в погрешна посока и…
